Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 81 от 09.01.2026, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Административно наказателно дело 17221/2024
Вид
Решение № 81
Подписан
09.01.2026
В сила
02.04.2026
Състав
АНГЕЛ ФЕБОВ ПАВЛОВ

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

  • чл. 143, ал. 3 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 224 · Административнопроцесуален кодекс
  • чл. 3, ал. 2 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 52, ал. 4 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 57 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 58д, т. 1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 61, ал. 1 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 63, ал. 3, т. 2 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 63в · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 63д, ал. 4 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 84 · Закон за административните нарушения и наказания
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 11-13 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • § 5, ал. 1 · Закон за въвеждане на еврото в Република България
  • чл. 95 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 37 · Закон за правната помощ
  • чл. 121, ал. 1 · Закон за публичните финанси
  • чл. 270 · Кодекс на труда
  • чл. 270, ал. 3, изр. 2 · Кодекс на труда
  • чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 · Кодекс на труда
  • чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 · Кодекс на труда
  • чл. 405, изр. 2 · Кодекс на труда
  • чл. 415, ал. 1 · Кодекс на труда
  • чл. 189, ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 283 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 314 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 315 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 316 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 335, ал. 2 · Наказателно-процесуален кодекс
  • чл. 348, ал. 3 · Наказателно-процесуален кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. София, 09.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 18-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ при участието на секретаря БИСТРА П. Т.А като разгледа докладваното от АНГЕЛ Ф. ПАВЛОВ Административно наказателно дело № 20241110217221 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава III, раздел V от ЗАНН. Образувано е по жалба на ***** срещу НП № 22-2400329 от 20.11.2024 г., издадено от директора на ДИТ - София, с което на дружеството-жалбоподател за нарушение на чл. 415, ал. 1 от КТ на основание същата разпоредба е наложена имуществена санкция в размер на 1500 лева. В жалбата, с която се иска НП да бъде отменено, както и (се иска) присъждане на разноски, от страна на въззивника се твърди нарушаване на процесуалните правила, а именно на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН, както и липса на извършено административно нарушение. От страна на наказващия орган (чрез процесуален представител) се претендира потвърждаване на НП и присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като се твърди, че е установено неизплащането на процесното възнаграждение и влизането в сила на съответната ПАМ.

От показанията на разпитания в съдебно заседание свидетел, както и от писмените доказателствени материали, а именно приобщените към доказателствената съвкупност въз основа на определение с правно основание чл. 283 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН книжа и приетото с нарочно определение като доказателство копие от сигнал, се установява по несъмнен начин – освен оправомощаването на конкретния наказващ орган за издаване на НП като процесното с писмена заповед на изпълнителния директор на ИАГИТ – още издаването (както и липсата на оспорване на същото) на процесното писмено предписание съгласно изложеното в обжалваното постановление (с което страните са запознати), а също и това, че управителят на дружеството-жалбоподател е бил уведомен за съответното предписание и същият управител след това, респективно преди изтичане на срока за изпълнение на визираното задължително предписание, в телефонен разговор с работника/служителя (последният тогава също знаел за предписанието), относно заплащането на чието трудово възнаграждение е било дадено предписанието, е заявил отказ за плащане на съответното възнаграждение (правейки изявление в смисъл, че ще му бъде платено по друг начин, т. е. еднозначно в смисъл, че няма да бъде получено предписаното за изплащане възнаграждение), без визираният тук работник/служител да се е явявал на мястото, където 1 по-рано е полагал труд, за да получи възнаграждението (но изпратил по „***“ на управителя на дружеството-въззивник номер на банкова сметка, по която да му бъде платено предписаното за изплащане процесно трудово възнаграждение).

Практически противоречия в доказателствената съвкупност липсват (твърдението по писменото възражение срещу АУАН за наличие на обективна невъзможност за изпълнение на процесното предписание е правно по своя характер) – както вътрешни, така и между отделните доказателствени материали; изобщо липсват логически обосновани основания за съмнение досежно автентичността или достоверността на който и да било от визираните доказателствени материали, в това число съмнения във връзка с източника, от който те постъпват по делото, нелогичност на съдържанието и пр. Независимо от това, че не се касае за безпристрастно лице, показанията на разпитания в съдебно заседание св. Т. са подробни и логични и в тях не се откриват каквито и да било признаци на недобросъвестност. Същите съответстват и на сигнала, с който г-н Т. е сезирал органите на Инспекцията по труда за неизпълнение на предписанието. Липсва логика в това работникът/служителят В. Т. да не желае да получи сумата (самото получаване на сумата е нещо различно от подписването на ведомост за изплащането й, която ведомост може и да не отразява достоверно обективната действителност), чието изплащане така или иначе е било предписано (т. е. работникът/служителят образно казано не губи нищо при получаване на съответната сума).

От показанията на свидетеля, съпоставени със съдържанието на протоколите за проверка и с писменото възражение срещу АУАН, няма никакво съмнение относно това, че Т. визира управителя на дружеството-работодател като лицето, с което е провел съответният телефонен разговор и въобще като работодател (независимо от това кое лице се явява работодател съгласно правния смисъл на това понятие). От АУАН, писменото възражение срещу него и протокола относно последващата проверка няма никакво съмнение в това, че процесното задължително предписание не е било оспорено.

Така материалният закон е бил приложен в крайна сметка правилно от наказващия орган. Вярно е, че съобразно уредбата по чл. 270 от КТ в случая не е имало правно основание за изпълнение на предписаното изплащане на трудово възнаграждение на друго място освен в предприятието (кореспонденцията по „***“ не удовлетворява изискването за писмена форма по смисъла на чл. 270, ал. 3, изр. 2 от КТ, доколкото липсва достатъчна сигурност относно автора на съответното направено изявление, независимо от това кой се явява ползвател на съответния номер), както е и вярно, че работникът/служителят В. Т. при всяко положение не се е явил в предприятието (след издаване на процесното предписание и до изтичане на срока за изпълнението му) за получаване на съответното възнаграждение; такова явяване, обаче, е било безпредметно с оглед отказа, обективиран при съответния телефонен разговор, за което стана дума по-горе, поради което не е налице в случая хипотеза по чл. 95 от ЗЗД, респективно налице е хипотеза именно на неизпълнение на предписание по чл. 404, ал. 1, т. 1 и т. 12 от КТ. Нужно е да се има предвид още, че наличието на съдебна практика в един или друг смисъл, когато тази практика не се явява задължителна тълкувателна такава и когато тя е по други производства (т. е. няма как да се явява задължителна и на основание чл. 224 от АПК вр. чл. 63в от ЗАНН), е ирелевантно. Понататък, следва да се има предвид още, че доколкото въпросното предписание не представлява нищожен административен акт (по смисъла на АПК) и не е било оспорено, то за неизпълнението на същото, включително при съобразяване на чл. 405, изр. 2 от КТ, не е имало каквото и да било правно основание. Наложената имуществена санкция пък е минималната допустима от приложимата законова уредба (не е налице и хипотеза на приложимост на по-благоприятни за нарушителя разпоредби съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗАНН) и същата се явява пропорционална на извършеното правонарушение.

Липсата на разследване на спорните обстоятелства (чл. 52, ал. 4 от ЗАНН) – дори такова да е било необходимо – по аргумент от чл. 315 и чл. 316 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН не може да представлява причина за отмяна на НП (иначе уредбата по чл. 57 от ЗАНН не 2 изисква отразяване в съдържанието на НП на изводите на наказващия орган, направени по реда на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН). При всяко положение липсват съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 335, ал. 2 вр. чл. 348, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 вр. чл. 63, ал. 3, т. 2 от ЗАНН.

При цялостната и служебна (включително) проверка по реда чл. 314 от НПК вр. чл.

84 от ЗАНН съдът не констатира каквито и да било основания за изменение или за отмяна на НП, предвид което на основание чл. 63, ал. 9 вр. ал. 2, т. 5 вр. ал. 1 вр. чл. 58д, т. 1 от ЗАНН обжалваното постановление следва да бъде потвърдено (с уточнението, че разпоредбата на § 5, ал. 1 от ПЗР на Закона за въвеждане на еврото в Република България има своето значение при събиране на имуществената санкция). При този изход на делото в полза на ИАГИТ (съответното юридическо лице съобразно уредбата по УПИАГИТ) на основание чл. 63д, ал.

5 вр. ал. 4 вр. ал. 1 от ЗАНН вр. чл. 143, ал. 3 от АПК и чл. 37 от ЗПрПом вр. чл. 27е от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение - в минимален размер съгласно последната посочена разпоредба, имайки предвид степента на фактическа и правна сложност на делото, както и материалния интерес по него (с изричното уточнение, че разпоредбата на чл. 63д, ал. 4 от ЗАНН очевидно подлежи на корективно тълкуване, доколкото защитата от юрисконсулт или друг служител с юридическо образование съобразно уредбата по чл. 61, ал. 1 от ЗАНН се осъществява в полза на самия издал НП орган, т. е. корективното тълкуване следва да бъде в смисъл, че юрисконсултското възнаграждение може да е присъди, ако съответният орган, издал НП, е бил представляван от юрисконсулт /както е в случая/ или друг служител с юридическо образование); при присъждането на юрисконсултското възнаграждение следва да се съобрази и уредбата по чл. 11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, т. е. следва юрисконсултското възнаграждение да се определи като равностойността в евро – след съответното превалутиране съгласно правилата на закона – на сумата от 130 лева.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК вр. чл. 84 от ЗАНН в тежест на дружествотожалбоподател (и в полза на съда съобразно чл. 121, ал. 1 от Закона за публичните финанси) следва да се присъдят разноските за явяването на свидетел (при съобразяване отново на уредбата по чл. 11-13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България).

Мотивиран от всичко изложено, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА обжалваното НП № 22-2400329 от 20.11.2024 г., издадено от директора на ДИТ - София.

Не присъжда разноски в полза на дружеството-жалбоподател.

Осъжда горепосоченото дружество-жалбоподател да заплати на ИАГИТ разноски по делото, а именно юрисконсултско възнаграждение в размер на 66,47 евро.

Осъжда горепосоченото дружество-жалбоподател да заплати на Софийския районен съд сумата от 51,12 евро – разноски по делото за явяване на св. Т. в съдебно заседание.

Решението подлежи на обжалване пред Административен съд – София-град в 14дневен срок от деня на съобщението, че е изготвено.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

3