Решение № 2357 от 09.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2357 гр. София, 05.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20221100511198 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.02.2022 год., постановено по гр.дело №10138/2021 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в, поправено с решение от 01.09.2022 год., е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Топлофикация София” ЕАД срещу Л. В. И., Н.

Л. Н., О. Л. Н. и В. Л. И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата Л. В. И. дължи на ищеца сумата от 2 591.54 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 17.11.2017 год. до 30.04.2019 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, *******, сумата от 377.90 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год. до 09.11.2020 год., сумата от 19.75 лв. – главица, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 17.11.2017 год. до 30.04.2019 год. и сумата от 3.99 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2017 год. до 09.11.2020 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК по ч.гр.дело №56981/2020 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в – 17.11.2020 год. до окончателното им изплащане, както и че ответниците Н. Л. Н., О. Л. Н. и В. Л. И. дължат разделно на ищеца – всеки един от тях по 1/3 част от следните суми: 1 295.77 лв. – главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от 17.11.2017 год. до 30.04.2019 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, *******, 188.95 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2018 год.

1 до 09.11.2020 год., сумата от 9.87 лв. – главица, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 17.11.2017 год. до 30.04.2019 год. и сумата от 1.99 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.12.2017 год. до 09.11.2020 год., ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №56981/2020 год. по описа на СРС, ГО, 34 с-в – 17.11.2020 год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалите им части до пълните заявени периоди и размери и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 566.78 лв., както и направените разноски в заповедното производство в размер на 1218 лв., а ищецът е осъден да заплати, както следва: на ответниците на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 227 лв. и на адв. К.Б. сумата от 75.67 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която е уважен искът за сумата от 3.99 лв. срещу Л. В.

И., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочената ответница. Жалбоподателката поддържа, че не била в забава, поради което и не дължала обезщетение за забава в размер на законната лихва. Липсвал предвиден срок за заплащане на стойността на услугата дялово разпределение, поради което и длъжникът изпадал в забава след покана – чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ищецът не бил ангажирал доказателства за отправянето и получаването на покана за плащане на това задължение преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове срещу Н. Л. Н., О. Л. Н. и В. Л. И., е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от посочените ответници. Жалбоподателите поддържат, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че са собственици на процесния имот, респ., че между страните съществува твърдяното облигационно правоотношение. Нямало доказателства, че ответниците били приели наследството изрично или с конклудентни действия /чл. 48 ЗН/, като ищецът не бил упражнил процесуалната възможност по чл. 51 ЗН. Доказано било, че Л.Н.И. бил оставил още един наследник по закон, а именно И. Л. И. /дъщеря/.

Отговорността на ответниците била ангажирана в обем, различен от заявения от ищеца в заповедното производство. Неправилно била определена стойността на топлинната енергия за битово горещо водоснабдяване – на база 4-ма потребители, поради липсата на монтиран водомер. Не била спазена процедурата по чл. 52, ал. 7 и 8 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Ищецът трябвало да установи както липсата/повредата на водомера, така и надлежното уведомяване на клиентите, което било и предпоставка за отстраняването на проблемите от собственика на жилището. През 1991 год. ответниците били деца и 2 живеели с родителите си, но понастоящем имотът се обитавал единствено от Л. И.. Ето защо молят решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – отхвърлени.

Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбите „Топлофикация София“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваните от ответниците части.

Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становища по въззивните жалби.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части, но е частично неправилно.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателите Н. Л. Н., О. Л. Н. и В. Л. И. за недопустимост на първоинстанционното решение. Предмет на установителния иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е вземането по смисъла на чл. 410 ГПК, респ. чл. 417 ГПК, според изричната норма на чл. 415, ал. 1 ГПК – установява се дължимостта на сумата, за която е издадена заповедта за изпълнение, на основанието, на което е претендирана със заявлението и на което заповедта за изпълнение е издадена /неизпълнение на договорно задължение, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./. В този смисъл следва да има идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск, като няма пречка заявителят да предяви по исков ред вземане, което е в по-малък размер от това, за което е получил заповед за изпълнение – както е в частност /виж задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК/.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция Изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди” е това физическо лице – собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на 3 новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29 – 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 год., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира процесния имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че на 03.01.1989 год. Л. В. И. и Л.Н.И. са придобили правото на собственост върху апартамент №76, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, бл.******* Ищецът е открил и водил клиентска партида за имота №270369 на името на Л. В.

И. /първата ответница по делото/.

Л.Н.И. е починал на 19.11.2010 год. и е оставил за свои наследници по закон съпругата си Л. В. И. и децата си И. Л. И., Н. Л. Н., О. Л. Н. и В. Л. И., като по силата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН ответницата Л. И. се явява титуляр на 6/10 ид.ч. от процесния имот, а останалите ответници – на по 1/10 ид.ч.

В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че ответниците се явяват потребители на топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. имат качеството на битови клиенти съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.

Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.

В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има 4 данни, че ответниците са упражнили правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, следва да се приеме, че през исковия период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия, както правилно е приел и СРС.