Определение № 1375 от 27.04.2026, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1375 гр. София, 27.04.2026 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20261000500901 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 130 ГПК и е образувано по въззивна частна жалба вх. № 1624/02.03.2026 г. на С. А. Д., ЕГН **********, с местожителство в

*** срещу Определение №

188/23.02.2026 г., по гр.д. № 649/2025 г., на ОС - Перник, с което е прекратено производството по делото в частта по предявените срещу К. Н. Д., ЕГН **********, искове за прогласяване нищожността на договор за дарение от 16.11.2011 г., обективиран в нот. акт № 200, т. I, д. 183/2011 г., поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и липса на съгласие, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 и ал. 2 ЗЗД, по реда на чл. 130 ГПК.

Поддържа се в жалбата, че атакуваното определение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила. Жалбоподателката излага, че нищожността по чл. 26 ЗЗД е абсолютна и не подлежи на преклузия. Сочи, че делбата разглеждала съсобствеността, а не действителността на правните сделки, които са я породили. Отделно сочи, че преклузията не обхваща новоотрити факти, които страната не е могла да узнае. Счита, че делбеното производство не е приключило, тъй като възлагателното решение било обезсилено по право, съобр. чл. 349, ал. 6 ГПК. Счита, че е нарушено правото й на достъп до съд, разписано в чл. 6 ЕКПЧ. Счита, че допуснатите процесуални нарушения се изразяват в непроизнасяне по искането й за комплексна експертиза и в това, че назначения й служебен адвокат – Л. М., бил „наричан“ от съда особен представител. По същество моли за отмяна на атакуваното определение, за постановяване на решение по същество или за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия и задължаване на първоинстанционния съд да се произнесе по направеното искане за назначаване на поисканата КСМЕ.

Препис от частната жалба е връчен на ответника, който в границите на срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е депозирал отговор.

1

Въззивната частна жалба е подадена в срок, предвид наличните данни за съобщаване на определението на страната на 04.03.2026 г., от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

След запознаване с материалите по делото и като съобрази приложимия закон, настоящият състав на Софийски апелативен съд намира частната жалба за неоснователна, по следните съображения:

Както е посочил и първоинстанционния съд в атакуваното Определение № 188/23.02.2026 г., постановено по гр.д. № 649/2025 г., ищцата е предявила в производството обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1, предл. 3 и ал. 2 ЗЗД, за прогласяване нищожност, поради противоречие със закона, накърняване на добрите нрави и поради липса на съгласие, на сключения между ответника К. Н. Д. и Н. А. Н. договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 200, том І, рег. № 6294, дело № 183/2011 г., с предмет Апартамент № 12, с идентификатор ***, находящ се в ***. По отношение на същия договор са предявени и искове с правно основание чл. 27, вр. чл. 29 и чл. 30 ЗЗД за унищожаването му поради измама и заплашване, както и иск с правно основание чл. 227, ал. 1, б „а“ и б.

„в“ ЗЗД, за отмяна на дарението, тъй като дареният опитал умишлено да убие дарителката и отказвал да даде на дарителката издръжка, от която тя се нуждаела.

С атакуваното съставът на ОС – Перник прекратил производството по делото, касателно предявените искове за нищожност на договора за дарение.

Произнасянето е обосновано с мотиви за недопустимост на исковете за нищожност, тъй като между страните по делото е било проведено производство по делба и с влязло в сила решение между тях е била прекратено съсобствеността по отношение на процесния имот, който също с влязло в сила решение е възложен в дял и изключителна собственост на ответника по делото.

Произнасянето се преценява като правилно.

Безспорно е, че съгласно принципът закрепен в разпоредбата на чл. 2 ГПК съдът е длъжен да разгледа и разреши всяка подадена до него молба за защита и съдействие на лични и имуществени права. От друга страна принципът на служебното начало, регламентиран в разпоредбата на чл. 7 ГПК, вменява и задължение на съда служебно да извършва необходимите процесуални действия по движението и приключването на делото и да следи за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия от страните. Това задължение е доразвито в разпоредбите на чл. 129 и чл. 130 ГПК. Последната разпоредба предвижда съдът служебно да извърши проверка по допустимостта на предявения иск и ако установи, че е недопустим, той връща исковата молба като проверката за допустимост на иска може да бъде извършвана по всяко време на делото, доколкото допустимостта е процесуална предпоставка от категорията на абсолютните.

Такава именно проверка е извършена от съставът на първоинстанционния ОС - Перник на заявените за разглеждане искове с правно основание чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, като е установено, че същите са недопустими.

В случая самата ищца в исковата си молба е твърдяла, че имота предмет на оспорения договор за дарение е бил присъден в собственост на ответника с решение № 1012/2017 г., по гр.д. № 9293/2015 г.

2

Посоченото се установява и от изготвената служебна справка от деловодната система на РС – Перник (стр. 22 - 34) по гр.д. № 9293/2015 г. От нея е видно, че с Решение № 205/30.01.2017 г. е допуснато извършването на делба между страните по настоящото дело - С. Д. и К. Д., при равни квоти за всеки от съделителите, по отношение на недвижими имоти: - Апартамент № 12, в сграда № 3, находящ се в ***, ведно с прилежащото му избено помещение № 12 и – Апартамент № 79, в сграда № 1, находящ се в ***, ведно с прилежащото му избено помещение № 19. Решението не е било предмет на инстанционен контрол.

Видно от справката е, че с Решение № 1237/04.12.2017 г. в дял и изключителна собственост на К. Д. е възложен Апартамент № 12, в сграда № 3, находящ се в ***, ведно с прилежащото му избено помещение № 12, а в дял и изключителна собственост на С. Д. е възложен Апартамент № 79, в сграда № 1, находящ се в ***, ведно с прилежащото му избено помещение № 19. С решението е извършено прихващане на дължими суми за уравнение на дяловете.

Възлагателното решение е оставено в сила от ОС – Перник с решение от 27.04.2018 г., по гр.д. № 97/2018 г. Последното не е допуснато до касационна проверка с Определение от 15.03.2019 г., по гр.д. № 3536/2018 г. на ВКС.

Разпоредбата на чл. 342 ГПК, указва срока, в който могат да бъдат повдигани пред делбения съд преюдициалните спорове между съделителите, тя не изключва възможността ако някой от тях е пропуснал да направи възраженията си в този срок, да предяви иск за защита на правата си по общия исков ред, докато е висящо производството по допускане на делбата.

Споровете между съсобственици по въпросите с преюдициално значение за изхода на делото в първата фаза на делбата се преклудират с влизане в сила на решението по чл. 346 ГПК, с което се допуска делбата. Това е така, защото забраната разписана в чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение, по същество означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали тези права са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. (така Определение № 331/28.09.2017 г., по ч.гр.д. № 3215/2017 г., ВКС, III ГО и цитираните в него други актове на ВКС ).

В случая ищцата твърди, че основанията за нищожност на договора за дарение от 2011 г., с предмет единия от имотите, по отношение на които е допусната и извършена съдебна делба, в производството по гр.д. № 9293/205 г., са й станали известни след влизане в сила на решенията в делбеното производство и след снабдяване с укрити от ответника документи. Това обстоятелство обаче не означава, че забраната за пререшаване на спора за делбата на имотите е преодоляна. Изложените от ищцата обстоятелства за наличие на нови обстоятелства и нови писмени доказателства биха могли да я легитимират да се възползва от предвидения извънреден способ за отмяна на влязло в сила решение, предвиден в разпоредбата на чл. 303 ГПК, но не биха могли да я легитимират да предявява искове за нищожност на сделка, сключена преди провеждане на производството по допускане делбата на имота, дори и нищожността като най-тежък порок да може да бъде заявявана безсрочно.

Още ищцата навежда, че от страна на ответника не й е била заплатена дължима сума за уравнение на дяловете и възлагателното решение по гр.д. № 9293/2015 г. било обезсилено по право, на осн. чл. 349, ал. 6 ГПК. От 3 изложеното извежда, че съсобствеността не била прекратена. Последното не би могло да бъде споделено. Безспорно е, че ако плащане или друго надлежно изпълнение в границите на 6-месечния срок от влизане в сила на възлагателното решение не е налице, то се обезсилва по силата на закона, а последиците на съдебния акт се заличават с обратна сила. На това ново правно положение може да се позове всеки от съделителите посредством подаване на молба, по реда на чл. 349, ал. 6 ГПК. С подаването на такава молба съдът бива сезиран с искане да провери дали са налице предпоставките за възстановяване на делбения процес. След извършване на такава проверка съдът следва да процедира в съответствие с разпоредбата на чл. 349, ал. 6 ГПК и т. 11 от ТР № 1/19.05.2004 г., по гр.д. № 1/2004 г., на ВКС, ОСГК и да постанови ново извършване на делбата като изнесе имота на публична продан или го възложи на друг съделител при наличие на предпоставки за това.

(доводите извлечени от Определение № 290/04.07.2026 г., гр.д. № 2001/2016 г., ВКС, II ГО). Разписаното в закона обезсилване настъпва само по отношение на решението за възлагане, но не и по отношение на решението по допускане на делбата, както погрешно счита жалбоподателката. По тази причина и силата на присъдено нещо на решението по допускане на делбата, която всъщност преклудира заявяването на нови искове с предмет преюдициални по отношение съсобствеността въпроси не е преодоляна.

Междувпрочем, до включване на процесния Апартамент № 12, предмет на договора за дарение, в делбената маса се е стигнало след проведен от ищцата срещу ответника иск с правно основание чл. 30 ЗН, за възстановяване на запазената й част от наследството на Н. Н., като е отменен изцяло нотариален акт за дарение № 200, т. 1, д. 183/2011 г. Последното е видно от представената по делото справка от Служба по вписванията (стр. 36 – гръб – 38, пореден номер 7 и 9 от справката).

Що се касае до оплакването, че подобно формалистично прилагане на преклузията било в противоречие на чл. 6 ЕКПЧ не се споделя от съда.

Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) последователно е приемал в практиката си, че правото на достъп до съд (като аспект на чл. 6, § 1 от ЕКПЧ) не е абсолютно. Държавите имат право да налагат законови ограничения, стига те да преследват легитимна цел и да са пропорционални. В делото Golder v. the United Kingdom (жалба № 4451/70) Съдът е имал повод да изтъкне, че характерът на правото на достъп до съд налага регулиране от страна на държавата, а в делото Bellet v. France (жалба № 23805/94) – че правото на достъп до съд трябва да бъде „практично и ефективно“. В случая обстоятелството, че исковете, които по виждане на ищцата следва да бъдат разгледани, са недопустими по правилата на законодателството на РБ, по никакъв начин не ограничава правото й на достъп до съд, от което същата видно от материалите по делото неведнъж се е възползвала.

В заключение от изложеното частната жалба се преценява като неоснователна. Като е достигнал до извод за недопустимост на предявените от ищцата искове за нищожност и като е прекратил производството по тях, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който ще следва да бъде потвърден. Предвид изхода от спора съдът не дължи произнасяне по обективираните в т. 2 и 3 на жалбата искания, които са обусловени от отмяна на атакуваното определение.