Решение № 244 от 07.10.2024, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 244 гр. гр. Добрич, 07.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на единадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галатея Ханджиева Милева

Членове:

Диана Г. Дякова

Жечка Н. Маргенова Томова при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева като разгледа докладваното от Галатея Ханджиева Милева Въззивно гражданско дело № 20243200500395 по описа за 2024 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на М. М. Б. от с.К., общ.Б., срещу решение №69/25.05.2023г. по гр.д.

№664/2021г. на Балчишкия районен съд, с което е признато за установено, че „Агенция за събиране на вземания“ЕАД – гр.София има парични вземания от М. М. Б., произтичащи от договор за паричен заем №3311136/31.08.2018г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“АД и М. М. Б., както следва:

- за сумата в размер на 1 097.46 лева, представляваща главница, ведно със законна лихва от датата на постъпване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 26.07.2021г. до окончателното изплащане на вземането;

- за сумата в размер на 106.2 1 лева, договорна лихва за периода 15.10.2018г. - 01.04.2019г. и

- за сумата в размер на 247.42 лева, представляваща мораторна лихва за периода 16.10.2018г. - 26.07.2021г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №175/19.08.2021г. по ч.гр.д. №481/2021г. на БРС и въззивницата е осъдена за разноски по делото в полза на другата страна.

1

Решението се обжалва като неправилно в резултат на допуснати от първоинстанционния съд нарушения на процесуалния закон. Според въззивната жалба, съдът не указал на страните, в частност на въззивницата, обстоятелствата, които се признават и не се нуждаят от доказване, както и тези, за които тя не е ангажирала доказателства, макар да носи доказателствената тежест. Изводът на районния съд, че въззивницата има спорните парични задължения по процесния договор за кредит, бил необоснован, с оглед събраните по делото доказателства и заключението на вещото лице за нередовно водено от заемодателя счетоводно отчитане.

Неправилно било и приетото, че ищецът се легитимира като кредитор въз основа на валидно сключен с първоначалния кредитор договор за цесия, възраженията на ответницата за нищожност на който договор първоинстанционният съд не обсъдил. Настоява се обжалваното решение да бъде отменено и предявените искове да се отхвърлят със съответните на това последици за съдебните разноски.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

В писмен отговор въззиваемият „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, чрез упълномощения юрисконсулт, оспорва жалбата като неоснователна и моли решението на районния съд да бъде потвърдено.

След извършената в съответствие с изискванията на чл.269 от ГПК служебна проверка и по посоченото в жалбата въззивният съд намира обжалваното решение за валидно, допустимо, но частично неправилно.

Решението е постановено по предявен от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу М. М. Б. иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземанията на ищеца от ответницата, за които по ч.гр.д.

№481/2021г. на БРС е издадена заповед №175/19.08.2021г. за изпълнение на парични задължения по договор за потребителски кредит

№3311136/31.08.2018г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“АД и М. М.

Б., а именно: сумата 1 097.46 лева – главница, сумата 106.21 лева - договорна лихва за периода от 16.10.2018г. до 01.04.2019г., сумата 247.42 лева – лихва за забава за периода от 16.10.2018г. до датата на подаване на заявлението 26.07.2021г., както и законна лихва върху главното парично задължение, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното погасяване на задължението.

2

Претенцията е обоснована с твърдения за инициирано заповедно производство по ч.гр.д.№481/2021г. на БРС и издадена в полза на ищеца заявител заповед по чл.410 от ГПК за изпълнение на парично задължение, произтичащо от облигационни отношения, породени от договор за потребителски кредит №3311136/31.08.2018г., сключен между кредитор „Изи Асет Мениджмънт“АД и кредитополучател М. М. Б.. С договора на кредитополучателя бил предоставен кредит в размер на 1 250 лева с фиксирана възнаградителна лихва, чийто размер за срока на договора възлизал на 138.85 лева. Кредитополучателят имал задължение да върне предоставения му кредит и да плати договорната лихва с 15 равни погасителни вноски, всяка в размер на 92.59 лева, включващ освен плащане за главница и договорна лихва, още и надбавка, покриваща разноските на кредитора за подготовка и обслужване на кредита. Кредитополучателят изпълнил част от задълженията си по договора, но после спрял изпълнението.

Срокът на договора изтекъл на 01.04.2019г.

Вземанията на кредитора по посочения договор за потребителски кредит били цедирани на ищеца по силата на рамков договор от 16.11.2010г. и приложение №1/01.11.2019г. към него, като ищецът – цесионер бил упълномощен от цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне. Уведомлението за цесията, изпратеното до длъжника на посочения в договора за кредит адрес, се върнало в цялост, неполучено от ответницата, с оглед на което ищецът е отправил искане за връчване на уведомлението заедно с исковата молба.

В срока по чл.131 от ГПК ответницата М. М. Б. е оспорила исковете като неоснователни. Възразила е, че няма задължения, произтичащи от договор за кредит с №3311136 с кредитор „Изи Асет Мениджмънт“АД. Този договор бил антидатиран, следователно не бил сключен от ответницата, като кредитополучател. Уговорената възнаградителна лихва била твърде висока, противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна. Същото се отнасяло и за годишния процент на разходите, който освен това бил изчислен без включване на всички реални разходи по кредита. Липсвала яснота как е изчислен размерът на претендираните вземания и /в условия на евентуалност/ се твърди извършено плащане от страна на ответницата. Договорът за цесия не легитимирал ищеца като кредитор на вземанията, произтичащи от горния договор за потребителски кредит. Договорът за цесия бил нищожен и не 3 породил прехвърлително действие, защото не било ясно кои точно вземания са прехвърлени и, защото прехвърлянето било уговорено да е възмездно, но липсвала уговорена цена. Цесията била непротивопоставима на ответницата – длъжник, тъй като не й била съобщена.

По делото е представен договор за паричен заем №3311136, с дата 31.08.2018г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“АД – заемодател и М.

М. Б. – заемополучател. Въпреки, че в срока и по реда на чл.193 от ГПК ответницата не е въвела такова оспорване, в първоинстанционното производство автентичността на подписа на заемополучателя е проверена и със заключение на вещо лице е установено, че подписът е положен от ответницата. Следователно договорът е сключен от ответницата, а възраженията й, свързани с посочената в документа дата на сключване, са ирелевантни за извода, че именно тя е сключила договора като заемополучател.

С договора страните са се съгласили заемодателят да предостави на заемополучателя сума в размер на 1 250 лева. Уговорена е фиксирана възнаградителна лихва от 35%. Уговорено е връщането на заема и плащането на договорната лихва да бъде извършено от заемополучателя с 15 двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 92.59 лева и с падеж, съобразно погасителен план, обективиран в договора. Посочен е общ размер от 1 388.85 лева на всички дължими от заемополучателя плащания по договора. В чл.8 от договора е посочен годишен процент на разходите 40.40%, формиран при допускане, че договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка страна ще изпълнява точно задълженията си, няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по договора. В чл.4 ал.1 от договора е уговорено в тридневен срок от сключването му заемателят да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. двама поръчители - физически лица, всяко от които да е с нетен размер на осигурителен доход от безсрочно трудово правоотношение над 1000 лева, да не е кредитополучател или поръчител по друг договор за паричен заем със същия кредитодател, да няма неплатени осигуровки, да няма задължения към други банкови или финансови институции, а, ако има, то статусът му в централния кредитен регистър за една година назад да е „редовен“, или 2. банкова гаранция със заемодателя, като 4 бенефициер. За неизпълнение на задължението за обезпечение в чл.4 ал.2 от договора е въведено задължение на заемополучателя за неустойка в размер на 652.33 лева, платима на вноски от по 43.49 лева, прибавени към вноските за главница и договорна лихва по погасителния план. В чл.3 от договора е посочен начинът за усвояване на предоставената в заем сума от 1 250 лева – като заемодателят преведе 471.52 лева от нея за погасяване на задължение по друг договор за кредит на заемополучателя, а разликата изплати на заемополучателя. В същата клауза е посочено, че договорът съставлява разписка за предоставяне от заемодателя на заемополучателя на уговорената сума по посочения начин.

Следователно ответницата е получила договорената сума от 1 250 лева, предоставена й по начина, посочен в чл.3 от договора, така, както е потвърдила с положения от нея подпис.

Установено е от вещото лице по изслушаната счетоводна експертиза, че по този договор за кредит ответницата е извършила плащания на парични суми общо в размер на 356.08 лева, осчетоводени от кредитора „Изи Асет Мениджмънт“АД, както следва: 152.54 лева и 32.64 лева – за погасяване на главница и лихва, за дължимите първи две вноски по погасителния план, 125.90 лева – за погасяване на задължение за неустойка и 45 лева – разходи за събиране на вземането. По делото няма доказателства ответницата да е платила на кредитора и други суми, освен установените от вещото лице 356.08 лева. Доказването на плащането на задължението е в тежест на ответницата и /противно на оплакването в жалбата/ то й е било указано от първоинстанционния съд. Но доказателства за извършени и други плащания, освен тези, констатирани от вещото лице, ответницата не е ангажирала.

Наистина, на вещото лице не е била представена в пълен обем водената от кредитора счетоводна документация, но това не дава основание да се приеме, че, освен отразените в предоставената на вещото лице документация, ответницата е извършила и други плащания. Доказателства, дори и косвено навеждащи на такъв извод, липсват, а и самото твърдение на ответницата за плащане от нейна страна по договора е въведено евентуално, твърде общо и без посочени конкретни суми. Следователно ответницата е платила на кредитора по процесния договор за заем само сума в размер на 356.08 лева.

Сключеният на 31.08.2018г. между „Изи Асет Мениджмънт“АД и М. М.

5

Б. договор №3311136 е за потребителски кредит по смисъла на чл.9 ал.1 от ЗПК и е нищожен, защото размерът на годишния процент на разходите е невярно посочен в договора да е 40.40%. Това е така, защото клаузата по чл.4 ал.2 от договора не е за неустойка, а реално представлява добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за заемодателя, която води до увеличаване стойността на договора. Под формата на клауза за неустойка е прикрита реалната клауза с допълнителен възнаградителен характер, с което нарушава изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК в годишния процент на разходите да се включат всички необходими допускания във връзка с разходите на заемополучателя. Изводът следва при съобразяване, че уговореното в чл.4 от договора задължение за заемополучателя да осигури две обезпечения, с всички детайлни и завишени изисквания към третите лица – поръчители по първото обезпечение, както и въведеният изключително кратък три дневен срок за изпълнение, на практика правят това задължение неизпълняемо. Така също, по правило кредитодателят не предоставя на кредитополучателя уговорената парична сума преди последният да е дал уговореното обезпечение на задължението си за връщането. В случая това не е така – кредиторът е предоставил на кредитополучателя уговорения паричен заем, без да е получил обезпеченията по чл.4 ал.1 от договора. Следва да се обърне внимание и на факта на разсрочване на задължението за неустойка на вноски с падежи, съответни на тези за основното заемно задължение и визирани в погасителния план, неразделна част от договора. Всички тези обстоятелства в съвкупност са показателни, че кредиторът изначално е очаквал да получи не обезпеченията по чл.4 ал.1, а неустойката по чл.4 ал.2 от договора, което на свой ред означава, че кредиторът изначално е смятал да наложи по-висока /от уговорения лихвен процент/ цена на кредита, като допълнително възнаграждение за ползване на паричната сума под формата на предварително обезщетение за риска т я да не бъде върната. Ето защо уговорката в чл.4 ал.2 от договора всъщност не е клауза за неустойка, а за допълнително възнаграждение. Съответно на това, тя е следвало да бъде отразена при калкулацията на годишния процент на разходите, като допускане, че при непредставяне на обезпечение цената на заема ще се увеличи и за заетата сума от 1 250 лева заемодателят иска освен посочената договорна лихва в размер на 35 %, още и допълнително възнаграждение в размер на 652.35 лева, а то е с над 50% от чистата стойност на заема.