Решение № 1109 от 28.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1109 гр. София, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Виктория Мингова при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Виктория Мингова Въззивно гражданско дело № 20221100506964 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 20026418 от 31.03.2022 г., постановено по гр. дело № 50072 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 40 състав, съдът е отхвърлил предявените от Е. Г. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ул. „Ж. *******, срещу „Т.Х.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр.

София, кв. Бояна, ул. „******* искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че ищецът е собственик на 1/36 ид. ч. от имот, находящ се в гр. София, р-н „Витоша“ с площ от 1461 кв. м., с идентификатор ***, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – ниско застрояване, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***,

***, ***, ***, с номер по предходен план

484, квартал 11, парцел X, административен адрес: гр. София, кв. Бояна, ул.

„******* въз основа на наследствено правоприемство от Г.Н. (Д.) С., починала на 02.10.1973 г., а евентуално – въз основа на изтекла придобивна давност, започнала през 1991 г., и за осъждане на ответника да предаде владението. С решението е осъдена Е. Г. Б., ЕГН: ********** да заплати на „Т.Х.“ АД, ЕИК: *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1325лв. – разноски по делото.

Решението е обжалвано в законоустановения срок от ищеца в първоинстанционното производство – Е. Г. Б., ЕГН: **********, с адрес: гр.

1

София, ул. „Ж. *******. Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното решение. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищцата не е наследник по закон на Г.Н. (Д.) С.. В тази връзка поддържа, че видно от Определение № 8964/07.07.2020 г., постановено по адм. дело № 5906/2020 г. по описа на Върховния административен съд, ищцата е призната за наследник и е конституирана като жалбоподател. Моли обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и незаконосъобразно, а предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС – уважен. Претендира направените съдебно-деловодни разноски и за двете съдебни инстанции с оглед изхода на делото пред въззивния съд.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Т.Х.“ АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, кв. Бояна, ул. *******. В отговора се излагат съображения за неоснователност на доводите, изложени във въззивната жалба. Въззиваемият моли обжалваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и законосъобразен. С отговора на въззивната жалба не са направени доказателствени искания. Претендират се разноски за въззивното производство.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо, както и че настоящият казус не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Е. Г. Б., ЕГН:

********** срещу „Т.Х.“ АД, ЕИК: *******, с която ищцата е предявила срещу ответника в условията на обективно евентуално съединяване главен иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС въз основа на наследствено правоприемство и евентуален иск за собственост с правно основание чл. 108 ЗС въз основа на давностно владение. Ищцата твърди, че е собственик по наследство на 1/36 идеална част от имот, находящ се в гр. София, р-н „Витоша“ с площ от 1461 кв. м., с идентификатор ***, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, с начин на трайно ползване – ниско застрояване, при съседи: поземлени имоти с идентификатори 2

***,

***,

***,

***,

***, ***, с номер по предходен план 484, квартал 11, парцел X, административен адрес: гр. София, кв. Бояна, ул. *******. Твърди, че наследодателят

– Г.Н. (Д.) С., починала на 02.10.1973 г., е придобила имота с нотариален акт от 1952 г. Евентуално поддържа, че имотът е придобит и чрез 10-годишно давностно владение, започнало през 1991 г.

Посочва, че ответникът се намира в процесния имот и фактически го ползва.

Съобразно изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признат за собственик на 1/36 ид. ч. от имота и ответникът да бъде осъден да му предаде владението.

Ответникът е депозирал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва предявените искове. Поддържа, че същият е собственик на процесния имот въз основа на апортна вноска в капитала на дружеството от 2012 г. Твърди, че поземленият имот е придобит чрез покупко-продажба от Столична община през 2009 г. и до този момент е бил актуван с акт за частна общинска собственост от 2002 г. Преди да стане частна общинска собственост, към 1966 г. имотът бил държавна собственост и като такъв върху него било учредено право на строеж в полза на праводател на ответника.

Посочва, че от 2012 г. до настоящия момент на адреса на процесния имот се намира адреса на управление на ответното дружество и още няколко дъщерни дружества, като на него се получават пратки и кореспонденция и се развива търговска дейност, като не е имало лице, което да демонстрира намерение за своене на идеална част от имота. Също така били извършвани инвестиционни и регулационни промени, при които не е имало заявяване на вещноправни претенции от други лица. Съобразно изложеното, моли за отхвърляне на предявените искове.

Във въззивната жалба на ищцата единственият наведен довод за неправилност на обжалваното решение е, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищцата не е наследник по закон на Г.Н. (Д.) С..

От приетия в първоинстанционното производство като писмено доказателство Нотариален акт № 43, том VIII, дело № 1394/1952 г., издаден от нотариус Х.О., се установява, че Г. Найденова С. е придобила въз основа на договор за покупко-продажба дворно място с площ от 647 кв. м., находящо се в землището на с. Бояна, местността „Горната махала“, при съседи: Найден и Тодор Стефанови, Софжилфонд, път край реката, Еленка Кирилова Б..

От приетия в първоинстанционното производство като писмено доказателство Акт за смърт № 1276/1973 г. се установява, че Г.Д.С. е починала на 02.10.1973 г. От издаденото удостоверение с изх. № РКС21ВК08-1125/02.07.2021 г. от СО, р-н Красно село, се установява, че Г.Д.С. и Г.Н. С. са имена на едно и също лице.

О т Удостоверение за наследници на лицето Г.Д.С., издадено на 30.07.2021 г. от СО, р-н Красно село, се установява, че в това удостоверение ищцата не фигурира като наследник на Г.Д.С..

По делото няма данни кога е сключен бракът между Г.Н. (Д.) С. и Н.С.С., а единствено, че към датата на смъртта на Г. С. – 02.10.1973 г., същата 3 се е намирала в брак с него. От удостоверение за наследници на лицето Г.Д.С., издадено на 30.07.2021 г. от СО, р-н Красно село и от Удостоверение за наследници на лицето Н.С.С., издадено на 31.08.2017 г. от СО, р-н Витоша обаче се установява, че М.Н. С. е единствено дете на двамата, с оглед на което е наследила изцяло имота след тяхната смърт, настъпила на 02.10.1973 г. за Г. С. и на 28.09.1982 г. за Н.С.. Следователно, М.Н. С., като единствено тяхно дете, към 28.09.1982 г. е станала единствен собственик на целия имот, придобит с Нотариален акт № 43, том VIII, дело № 1394/1952 г., издаден от нотариус Х.О. от Г.Н. (Д.) С..

Видно от горепосочените удостоверения за наследници на родителите н а М.Н. С., последната е починала на 24.11.2009 г., като е била разведена и без деца. Следователно, същата няма наследници от първи ред – низходящи.

По делото няма данни да е имала и наследници от втори ред – възходящи, доколкото родителите са починали, а за други живи възходящи към този момент – 24.11.2009 г. няма данни. От представените удостоверения за наследници се установява, че М.Н. С. е нямала братя и сестри, тоест няма законни наследници и от трети ред. Нямала е и съпруг към момента на смъртта си – била е разведена. С оглед на това, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 8, ал. 4 ЗН – когато починалият не е оставил възходящи от втора и по-горна степен, братя и сестри или техни низходящи, наследяват роднините по съребрена линия до шеста степен включително, като поблизкият по степен и низходящият на по-близък по степен изключват подалечния по степен.

В Тълкувателно решение № 3 от 30.12.1994 г. по т. д. № 2/1994 г. ОСГК на ВС е дадено разяснение за това как следва да се тълкува и прилага правилото на чл. 8, ал. 4 ЗН. В тълкувателното решение е прието, че правилото на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН намира приложение в случаите, в които са призовани към наследяване в четвъртия ред роднини, намиращи се в различна степен на родство с наследодателя, като законът не допуска сънаследяване, а изключва конкуренцията в полза на по-близкия по степен. В приложното поле на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН попадат случаите, в които между по-далечен по степен роднина и нискостоящ на по-близък по степен роднина не би могло да има конкуренция, защото възходящият на последния е по-близка по степен родство. Ако възходящият и другият роднина са били от еднаква степен на родство, правилото е приложимо и низходящият на роднина, примерно от III степен по родство, не би могъл да изключи друг роднина от III степен, защото и неговият възходящ не би могъл да го изключи, тъй като не е бил от поблизка степен. Правилото „низходящ на по-близък по степен роднина“ не е налице, поради което разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН е неприложима, като първи братовчеди и чичо и леля не могат да наследяват едновременно наследяват чичото и лелята, а първият братовчед, макар и низходящ, няма да наследи, нито ще изключи чичото и лелята, тъй като възходящият му, както и чичото и лелята са роднини на наследодателя от еднаква степен на родство. С оглед на това, разпоредбата на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска наследяване по право на заместване за съребрените роднини от трета до шеста степен включително.

4

В случая, от Удостоверение за наследници на Г.Д.С. (л. 4-6 от делото на СРС) и Удостоверение за наследници на Н.С.С., (л. 124-127 от делото на СРС) се установява, че към датата на смъртта на М.Н. С. – 24.11.2009 г., жива е била сестрата на майка –Д.Д.М., която е починала на 09.02.2015 г. Всички останали роднини от четвърти ред, трета степен, а именно останалите чичовци и лели по майчина и бащина линия (братя и сестри на майката (Г. С.) и бащата (Н.С.) на М. С.), към този момент вече са били починали.

От изложеното следва, че процесният случай попада в приложното поле на дадените разяснения с Тълкувателно решение № 3 от 30.12.1994 г. по гр. д.

№ 3/1994 г. на ВКС, ОСГК, и останалото в наследство от М.Н. С. имущество е преминало изцяло в патримониума на нейната леля Д.Д.М. – сестра на майка , която като преживяла към момента на смъртта на М. С. по-близка по степен роднина (от ІІІ степен), изключва по-далечните по степен съребрени роднини – всички братовчеди от IV степен.

Видно от гореизложеното, Д.Д.М., починала на 09.02.2015 г., не е наследодател на ищцата. Същата има преживял низходящ, а именно синът – Г.П.Г. (л. 126 от делото на СРС).