Решение № 5702 от 17.09.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5702 гр. София, 17.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Е. Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно гражданско дело № 20251100509188 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.435 и сл. от ГПК.

Образувано е по жалби на длъжника С.О.Ф. и длъжника Е. Д. А. срещу Постановление от 10.07.2025 г. на частен съдебен изпълнител Р.И.А., рег. № 848 КЧСИ, по изп. дело № 20258480400475, с което е уважено частично направеното от длъжниците искане за намаляване на приетите като дължими по делото разноски за адвокатско възнаграждение на адв. Ш. – процесуален представител на взискателя Й.М., както и дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ .

Жалбоподателите намират обжалвания акт за неправилен и незаконосъобразен. Сочат, че приетото за дължимо адвокатско възнаграждение е прекомерно – не е съобразено с действителната правна и фактическа сложност на делото. Считат, че единственото извършено действие по изпълнителното дело било подаване на молба за образуване на същото, което действие не обосновавало заплащане на възнаграждение по-голямо от 200 лв. съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения възнаграждение (Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.). Освен това следвало да се вземе предвид, че задължението било изплатено в срока за доброволно изпълнение. В допълнение, производството 1 било образувано въз основа на един изпълнителен титул в полза на всички взискатели и била депозирана една обща молба за образуване на изпълнително дело срещу всички взискатели. В случая се касаело за злоупотреба с права при претендираното адвокатско възнаграждение за „водене“ на изпълнително дело предвид бланкетното съдържание на молбата за образуване, което не било пропорционално като действие с присъдения размер на възнаграждение. Считат, че адвокатско възнаграждение въобще не било заплатено, поради което и такова не се следвало на взискателите, евентуално молят за намаляването му до размера от 200 лв.

Взискателят по изпълнителното дело Й.М. подава възражение срещу жалбата, в което излага доводи за неоснователност на същата.

Съдебният изпълнител по изп. дело № 20258480400475 е представил мотиви съгласно разпоредбата на чл. 436, ал. 3 ГПК.

Софийски градски съд, след като съобрази изложените от страните доводи и събраните по делото доказателства, намира следното:

Жалбите са подадени в законоустановения срок, от легитимирана страна /длъжници/, срещу подлежащ на обжалване акт /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което са допустими.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователни.

От представените материали по изп. дело № 20258480400475 по описа на ЧСИ Р.И.А., рег. № 848 КЧСИ, с район на действие СГС, е видно, че същото е образувано по молба на взискателя Й.М. срещу длъжниците С.О.Ф. и Е. Д. А. за събиране на сума, присъдена с изпълнителен лист от 16.06.2025 г., издаден по гр.д. № 4492/2024 г. по описа на Софийски районен съд, а именно – сумата от 400 лв. на месец, считано от 16.06.2025 г. до приключване на съдебната делба по делото за описания имот и съставляваща обезщетение срещу ползването на 449 322/944 766 ид.ч. от имота – АПАРТАМЕНТ № 18, находящ се в гр. София, район Лозенец.

С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано от съдебния изпълнител да събере присъдената с изпълнителния лист сума, както и направените в изпълнителното производство разноски за адвокатско възнаграждение. С молбата взискателят е поискал да бъде извършена справка в БНБ за открити на името на длъжниците банкови сметки и налагане на запор върху тези сметки, поискано е да се извършат справки в НАП и НОИ за 2 актуални трудови договори и при наличие на такива – да бъде наложен запор на трудовите възнаграждения по тях. Към молбата за образуване на изпълнителното дело е приложен договор за правна защита и съдействие от 18.06.2025 г., с който Й.М. възлага на адв. Ш. оказването на правна защита и съдействие, изразяващи се в образуване и водене на изпълнително дело до неговото приключване с правото да извършва всякакви процесуални действия по защита. Уговорено е възнаграждение от 800 лв., платени в брой при подписване на договора.

С постановление от 19.06.2025 г. съдебният изпълнител приема дължими разноски по изпълнителното дело, както следва: авансови такси по ТТРЗЧСИ в размер на 150 лв. с ДДС, адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. и дължима пропорционална такса по т. 26 ТТРЗЧСИ.

По делото са приложени извършените от ЧСИ справки в регистъра на БНБ и НАП, изпратена е и покана за доброволно изпълнение, получена от длъжниците на 26.06.2025 г. Изпратени са и запорни съобщения до съответните банки.

На 02.07.2025 г. длъжниците са подали възражение, с което се възразява срещу разноските за адвокатско възнаграждение от 800 лева, като се иска намаляване поради прекомерност на адвокатското възнаграждение на взискателя на 200 лева.

С постановление от 10.07.2025 г. ЧСИ е уважил частично възражението на длъжниците, като е намалил размера на адвокатското възнаграждение на адв. Ш. – процесуален представител на взискателя Й.М., от 800 лв. на 400 лв., както и размерът на дължимата такса по т. 26 ТТРЗЧСИ от 139.20 лв. на 96 лв. с вкл. ДДС.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Разпоредбата на чл. 435 ГПК въвежда изчерпателно изброяване на подлежащите на обжалване действия в изпълнителното производство, като посочва и субектите, процесуално легитимирани да подадат жалба. Съгласно чл. 435, ал. 2 ГПК длъжникът може да обжалва постановлението за разноските. Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І „Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му 3 етапи, така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е изрично уредено чл. 79 ГПК. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника. В чл. 79, ал. 1 ГПК е посочено, че разноските по изпълнението, каквито са и тези за заплащане на таксите по изпълнението, които съгласно чл. 78 ЗЧСИ се събират за извършване на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени от ТТРЗЧСИ, са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи.

От цитираната разпоредбата следва, че отговорността на длъжника за разноски, направени в хода на изпълнителното производство, отпада само в два случая – при прекратяване на изпълнителното дело, като тук изрично е изключена хипотезата на прекратяване поради плащане, извършено след започване на изпълнителното производство, както и когато разноските са за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени, както и за изпълнителни способи, които не са приложени.

От съдържанието на представения от взискателя договор за правна защита и съдействие се установява, че между страните е постигнато съгласие, уговореното с него възнаграждение да се дължи, както за образуване на изпълнителното дело, така и за извършване на действия, свързани със защитата по него. За възлагането на длъжника на задължението да заплати претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение е необходимо да се установи, че сумата за адвокатско възнаграждение е реално платена, като съгласно дадените разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение на ОСГТК № 6/2012 г., следва да се приеме, че представеният от взискателя договор от 18.06.2025 г. установява уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение, доколкото има характер на разписка за получаване на уговореното с него като дължимо в брой възнаграждение.

Жалбоподателите са страна по делото, по което е постановено съдебното решение, въз основа на което са присъдени сумите с издадения изпълнителен лист и безспорно са били запознати с този акт и са имали възможност да изпълнят доброволно задължението към взискателя преди образуване на изпълнителното дело. В случая обаче длъжниците не са изпълнили доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното 4 производство, поради което няма основание за отпадане на отговорността им за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. В договора за правна помощ, който взискателят е представил с молбата за образуване на изпълнителното дело, адвокатското възнаграждение е уговорено, както за образуване на изпълнителното дело, така и за процесуално представителство по него, като при образуването му страната не би могла да знае какви и колко точно ще са по обем изпълнителните действия, поради което не е налице основание за освобождаване на длъжниците от заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по делото, още по-малко пък може да се говори за злоупотреба с права.

Ето защо, съдът намира, че длъжниците следва да понесат отговорността за разноски, сторени в изпълнителното производство от страна на взискателя. Що се отнася до размера на същите, следва да се посочи, че след постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С– 438/22, съдът не е обвързан императивно с посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Съгласно посоченото решение на СЕС приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Прието е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“. Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е опредЕ. в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба 5 минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/09.01.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В същото време обаче тези размери могат да служат като ориентир при преценка основателността на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК.