Решение № 40 от 13.02.2025, Районен съд - Оряхово

РЕШЕНИЕ

№ 40 гр. Оряхово, 13.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на четиринадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.В.К.С. при участието на секретаря Г.Ц.Ц. като разгледа докладваното от И.В.К.С. Гражданско дело № 20241460100583 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по предявени от П. Н. С., с ЕГН 8803061920 с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18 чрез адв. Л. И. А.САК против „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК 200599406, със седалище и адрес на управление гр.София, ж.к „Младост“ 3, ул.“Александър Малинов“ № 51, бл.0, вх.А, ет.9, ап.офис 20, представлявано от управителите И.В.Д. и Д.В.Н.,са предявени обективно съединени искове - иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр. чл.26, ал.1 ЗЗД и чл.22 ЗПК вр. чл.10. ал.1 и чл.11. ал.1, т.9. т.10. вр.чл.19, ал.4 и чл. 12, ал.1, т.9 от ЗПК вр.чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., и анекс от 07.02.2021г. поради противоречието му с повелителните разпоредби на закона - ЗЗД.

ЗЗП, ЗПК, поради накърняване па добрите нрави и поради заобикаляне на закона и за осъждане на ответника на основание чл.55. ал.1, пр.1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от 2638 лева, представляваща сбора от недължимо платена лихва от 713 лева и такса банкова гаранция към фирма-партньор по чл.5 от Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г. в размер на 1925 лева, ведно със законна лихва върху сумата считано от завеждане на иска до окончателното й изплащане.

В условията на евентуалност са предявени обективно съединени искове - за прогласяване на нищожността на клаузата на чл.5 Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г. на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. вр, чл. 21, ал.1 и чл.22 от ЗПК, вр.чл.11 и чл.19. ал.4 ЗПК и иск за осъждане на ответника на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД да заплати на ищеца сумата от сумата от 1925 лева, представляваща недължимо платена такса поръчителство /такса банкова гаранция към фирма- партньор/ по нищожна клауза в чл.5 от Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г., ведно със законната лихва върху сумата считано от завеждане на иска до окончателното и изплащане.

Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 19.02.2020 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит Договор за потребителски кредит № 943241 от 03.11.2020г., като съгласно сключеният договор, кредиторът предоставя на потребителя парични средства в размер на 1600 лв. при ГПР от 49.05%, лихвен процент от 11.99%, със срок на кредита от 6 месеца. Сочи, че съгласно договора, ищецът следвало да върне сума в общ размер на 1791.84.00 лв.

1

Претендират се и направените по делото разноски.

В исковата молба се твърди, че на 03.11.2020г., страните са сключили договор за потребителски кредит № 943241, по силата на който ответникът му е предоставил сума в размер на 3 100.00 лв., която ищецът следвало да върне на 24 месечни вноски с първа падежна дата 03.12.2020г

Н а 07.02.2021г. е страните подписали анекс към договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г.. с който отпуснатият кредит се увеличава със сумата от 600 лева.

Ищецът твърди, че за погасяване на договора е заплатил на ответникът обща сума в размер на 6338 лева., в които суми освен главницата, били начислени - лихва в размер на 713 лв. и такса гаранция към фирма партньор в размер на 1925 лв, които суми същият счита за недължимо платени на ответника.

Ищецът счита, че така предвидената сума за такса банкова гаранция към фирмапартньор по чл.5 Договор за потребителски кредит №943241 от 03.11.2020г., произтича от неравноправна клауза съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради същата се явява нищожна, включително и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Същата не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитодателя и потребителя. Сочи се, че според чл.146 ал.1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в случая договорът е подписан от ищеца при общи условия, които са били изготвени предварително и поради това не е имал възможност да влияе върху съдържанието им.

Ищецът твърди, че възнаграждението за поръчител/гарант по чл.5 представлява скрита лихва, която не е включена в годишния процент на разходите и не е надлежно посочена в договора като лихва и това е безспорно, тъй като в чл.4 е посочен общият разход по кредита, а именно: само сумата за лихва в размер на 713 лева, без да е посочена и сумата за поръчителя, която ищецът е платил - видно от извлечение от профила му на сайта на ответника.

Поради това ищецът счета, че по този начин се нарушават добрите нрави.

В исковата молба се сочи също, че таксата за банкова гаранция към фирма - партньор оскъпява допълнително кредита и това оскъпяване многократно надхвърля законовото ограничение предвидено чл. 19 ал.4 от ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. За това уговорената такса противоречи на закона.

Сочи се също, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Твърди се в ИМ, че процесният договор е нищожен на осн. чл. 22 във вр, с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като посоченото ГПР в Договора за кредит в размер не отговаря на реално приложения, тъй като в този размер, неправилно е включена само договорната лихва. В ГПР е следвало да се включи предвидената таксата за банкова гаранция към фирма - партньор по чл.5 от Договора, доколкото същата представлява скрита печалба на кредитора.

С оглед неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради нарушаване на изискванията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ищецът счита, че целия договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което претендира връщане на платените суми по договора за лихва и таксата за банкова гаранция към фирма - партньор.

Ищецът претендира, в случай че съдът счете, че договорът за кредит не е нищожен на горепосоченото основание, то се твърди, че клаузата на чл. 5 от Договора, предвиждащата заплащането на таксата за банкова гаранция към фирма - партньор е нищожна на осн. чл.

146, ал. 1 от ЗЗП, поради което претендира връщането й като недължимо платена.

Ищеца сочи също, че предвидената таксата за банкова гаранция към фирма - партньор е неравноправна, тъй като задължава потребителя да заплати необосновано висока такса за банкова гаранция към фирма - партньор. Поради гореизложеното счита, че клаузата е 2 нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.

В срока за отговор по чл.131 ГПК, от ответника е постъпил писмен такъв. В отговора се сочи, че предявеният иск е неоснователен. По силата на чл.5 от Договора, ищецът е бил длъжен да даде подходящо обезпечение на задължението, като преди сключване на договора, сам е избрал това да стане чрез поръчителството на „Фератум Банк“ /Малта/, с който е сключил договор за гаранция.

Оспорва твърдението в исковата молба, че лихвеният процент не е бил коректно посочен в договора за потребителски кредит, съответно ГПР не е посочен правилно и надвишава 5 пъти размера на законната лихва, тъй като в него е трябвало да се включи и размера на дължимото към трето лице по договора възнаграждение.

Сочи, че лихвеният процент, съответно ГПР, описани в СЕФ, впоследствие са възпроизведени в Договора за кредит, сключен между двете страни. Изрично посочено е в самия договор, че връщането на кредита става съгласно погасителен план, предоставен на ищеца.

Сочи се и, че ищецът е могъл да обезпечи отпуснатия кредит по различни начини, включително с поръчителство от избрани от него физически лица. Следователно, сключване на договор за поръчителство с „Фератум Банк“ (Малта), не е задължително условие при отпускане на кредита. Сочи се, че кредитодателят не само не е бил длъжен да включи сумата, уговорена между потребителя и трето лице („Фератум Банк“) в договора за гаранция, в ГПР по кредита, но съгласно пар. 1 от ДР на ЗПК не е имал право на това. Тази сума не е била известна на кредитодателя, преди кредитоискателят да избере начин на обезпечаване на отпуснатия кредит, т.е. отново не отговаря на предпоставките за включване в общите разходи по кредита по смисъла на пар. 1 от ДР на ЗПК, а и с оглед житейската и правна логика. Едва след като кредитоискателят направи своят избор и единствено в случай, че е избрал изрично е избрал обезпечение, предоставено от „Фератум Банк“, дължимото от него възнаграждение по договора за гаранция става известно на кредитодателя.

Включване на клаузата за обезпечение чрез „Фератум Банк“ (Малта) в чл. 5 от Договора за кредит е следствие от направения от ищеца избор в рамките на преддоговорните отношения между страните. Именно след този избор, е изготвен договора, в чиито чл. 5 е отразен начина на обезпечаване задължението на ищеца.

Оспорва се твърдението на ищеца, че сключването на Договор за гаранция с „Фератум Банк“ (Малта) има за цел единствено начисляване на допълнителни разходи по кредита.

Необходимостта от обезпечение за кредитора се явява следствие на извършваната от него оценка на кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са длъжни да извършат такава оценка във всеки отделен случай) и има за цел да гарантира финансовия риск, който „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД носи от възможността да има неизпълнение от страна на ищеца. „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД има интерес от получаването на обезпечение именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника.

Сочи се и,че предвидените разходи в СЕФ са били включени в последствие по ясен и разбираем за Ищеца начин и в Договора за кредит. В чл. 3 от Договора за кредит ясно е посочен общата сума, която следва да бъде върната от ищеца, съответно по пера - главница и лихва. Следователно, за ищеца е била налична и индивидуално уговорена всяка една сума, която той е следвало да върне с оглед на сключения от него Договор за кредит, като тези стойности са били на разположение на ищеца през целия процес на кандидатстването, а именно. 1. При попълването на електронния формуляр на интернет страницата на „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД за отпускането на кредит; 2. Чрез предоставения СЕФ на електронната поща на ищеца след подаване на заявката за кредит; 3. Чрез предоставения проект на договор за кредит, който е бил надлежно одобрен от ищеца с изпращането на код за потвърждение в този смисъл.

Ответникът сочи, че ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което 3 той има субективно, потестативното право да се откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право е предвидено и в чл. 9 от Договора. Дори да се приеме, че ищецът е узнал едва след сключването на договора за кредит (въпреки неколкократно предоставяната информация), че трябва да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга, той е имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да дължи обезщетения или неустойки. Той не е упражнил това свое право. След като не е упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок може да се направи обоснованото предположение, че той е разбрал и приел смята клаузата на чл. 5 от Договора за кредит.

Сочи се и, че не е налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика. По никакъв начин и с нито едно от действията си, ответникът не е въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит, възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми при всяка една от опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит, ищецът е бил информиран изцяло относно последиците от неговия избор.

Претендират се и направените по делото разноски.