Определение № 3101 от 27.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3101 гр. София, 25.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20248002900645 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България“ АД с ЕИК000694749, гр. София чрез процесуален представител адвокат Х. И. срещу решение № 286 от 24.11.2023 г. по в. гр. дело № 262/2023 г. на Окръжен съд – Шумен, I състав. С въззивното решение е потвърдено решение № 801 от 02.11.2022 г. по гр. дело № 2986/2021 г. на Районен съд – Шумен, XII състав в обжалваната му част, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422 ГПК от „Юробанк България“ АД против Р. И. В. с ЕГН ********** от гр.

Шумен лично и в качеството й на наследник на починалия кредитополучател В.А. В., Т. В. В. с ЕГН ********** от гр. Шумен, А. В. В. с ЕГН ********** от гр. Долни Чифлик и В. В. В. с ЕГН ********** от гр. Дебелец, тримата в качеството им на наследници на починалия кредитополучател В.А. В., претенции за установяване дължимостта на законната лихва върху дължимата главница по договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения, за периода 29.06.2016г. 01.11.2021г.;

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – противоречие с практиката на ВКС и неправилна преценка на събраните доказателства.

Излага несъгласие с изводите на въззивния съд, че вземането за законна лихва е погасено по давност. Поддържа становище, че въз основа на сключени споразумения от 25.11.2011 г. и 16.05.2014 г. длъжниците са признали пълния размер на задължението си и че с всяко плащане е текла нова петгодишна 1 давност. Счита за неправилен извода на въззивната инстанция, че частичното плащане не представлява прекъсване на давността относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана воля за тази част от вземането. В подкрепа на твърдението си излага, че между страните са сключени споразумения, с които длъжниците са признали цялото вземане на кредитора, съответно с плащането на всяка отделна вноска се признава цялото вземане, а не само погасената част. Касаторът поддържа, че не е налице бездействие от негова страна за времето от издаване на заповедта за изпълнение до завеждане на изпълнителното дело, тъй като в споразуменията било уговорено длъжниците да плащат доброволно задължението. Излага аргументи, че докато е получавал регулярни плащания, не е имал основание да предприема принудителни действия, като към образуване на изпълнително дело е пристъпено след спиране на плащанията. Прави оплакване за несъобразяване на въззивния съд със събраните по делото доказателства, експертизи и изявления на страните. Сочи очевидна неправилност на въззивния акт поради необоснованост и постановяването му в противоречие със събрания доказателствен материал.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. „Налице ли е бездействие от страна на кредитор, в чиято полза има издадена Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист към нея, който не образува изпълнително дело въз основа на тях, за периода в който с длъжниците има сключено споразумение, въз основа на което последните плащат доброволно месечни вноски за погасяване на задължението, обективирано в изпълнителния лист, като чак след като длъжниците са спрели да изпълняват поетите ангажименти кредиторът е подал молба за образуване на изпълнително дело? Има ли в такъв случай исковата молба по чл. 422 ГПК обратно действие и прекъсва ли давността от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК?“ Касаторът твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 2/2013 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. „Представлява ли признание на цялото вземане и прекъсва ли давността за същото частично плащане, направено въз основа на споразумение, в което е описан целият размер на задължението и правопораждащите го факти?“ Относно този въпрос касаторът поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В касационната жалба касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал.

2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

2

Ответниците Р. И. В. и Т. Б. В. чрез процесуален представител адвокат С. С. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Релевират доводи за правилност на изводите на въззивния съд досежно погасяването на вземането на касатора за мораторна лихва по давност. Считат, че давността на процесното вземане е изтекла на 16.05.2019 г., считано от датата на сключване на второто споразумение, а образуваното на 05.03.2021 г. изпълнителното дело не може да прекъсне вече изтеклата давност. Излагат аргументи в подкрепа на приетото от въззивния съд, че частичното плащане не обуславя прекъсване на давността за непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част от вземането. Поддържат, че е налице бездействие от страна на касатора, тъй като повече от 10 години след издаване на изпълнителния лист не са предприети действия по принудително изпълнение и представят съдебна практика в подкрепа на твърдението си. Релевират доводи, че формулираните правни въпроси не са разрешени в противоречие с посочените от касатора тълкувателни решения, като въззивният съд правилно е съобразил мотивите им. В подкрепа на твърдението, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, са посочени и решения на касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК, в които според ответниците е дадено разрешение на поставените от касатора въпроси. Претендират присъждане на направените по делото разноски – платено адвокатско възнаграждение.

Ответниците А. В. В. и В. В. В. не изразяват становище по касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора и ответниците доводи, приема следното:

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта по исковете срещу Р. И. В. в качеството й на наследник на В.А. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В.

В., тримата като наследници на В.А. В. за заплащане на законна лихва върху главницата по договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения за периода 29.06.2016 г. 01.11.2021 г. е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С § 2 от Закона за изменение и допълнение на ГПК /ДВ, бр.

100 от 20.12.2019г./ в чл. 113 ГПК, озаглавен „Искове на и срещу потребители“, е създадено ново процесуално правило /второ изречение на чл.

113 ГПК/, съгласно което образуваните дела се разглеждат като граждански по 3 реда на общия исков процес. Съобразно посочената разпоредба може да бъде направен извод за приложимост на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК – необжалваемост пред ВКС на решения по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. В конкретния случай предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове от „Юробанк България“ АД срещу Р. И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В. като наследници на В.А. В. попадат в категорията на посочените в чл. 113 ГПК – касае се до искове, предявени срещу потребители, предвид обстоятелството, че кредитът е отпуснат на физически лица, отговарящи на понятието „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Отпуснатият на Р. И. В. и В.А. В. кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност - една част от него е за рефинансиране на ипотечен кредит към „Банка ДСК“ ЕАД, който също не е бил предназначен за търговска или професионална дейност, а другата част е за текущи нужди. С представена във въззивното производство молба вх. № 3479/06.07.2023 г. ищецът е направил уточнение на предявените срещу четиримата ответници искове за заплащане на законна лихва върху дължимата главница за периода от 29.06.2016 г. до 01.11.2021 г., както следва: срещу Р. И.

В. в лично качество като кредитополучател – в размер 19 373,44 лв., срещу Р.

И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В., четиримата като наследници на В.А. В. по 4 834,36 лв. съобразно дела им в наследството. Поради това, че исковете срещу Руска И. В., Т. В. В., А. В. В. и В. В. В. като наследници на В.А. В. са под предвидения в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК минимален размер 5 000 лв., касационната жалба в посочената част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба срещу въззивното решение в частта относно иска срещу Р. И. В. в лично качество като кредитополучател за заплащане на законната лихва върху главницата по договор за потребителки кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. и сключените към него допълнителни споразумения в размер 19 373,44 лв. за периода 29.06.2016 г. - 01.11.2021 г. е допустима подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно възникнало облигационно отношение по договор за кредит. Установил, че на 29.07.2007 г. между „Българска пощенска банка“АД в качеството на кредитор и Р. И. В. и В.А. В. като кредитополучатели е сключен договор за потребителски кредит № HL 24918 от 20.07.2007 г. С договора за кредит банката е предоставила на кредитополучателите банков кредит в размер 85 000 лв., от които 64 902 лв. - за рефинансиране на ипотечен кредит към „Банка ДСК“ ЕАД и 20 098 лв. - за текущи нужди, а кредитополучателите се задължили да върнат сумата чрез заплащане на 120 месечни вноски по 1 006,75 лв. с падеж до 21-во число на месеца. Въззивната инстанция е кредитирала приетото в първоинстанционното производство заключение на 4 съдебно-счетоводна експертиза и въз основа на него е приела, че кредитът е усвоен от ответниците, като от усвояването до депозирането на исковата молба на 18.10.2021 г. е постъпила сума в общ размер 104 618,69 лв., с която били погасени част от задълженията по кредита.

Съдебният състав е установил също, че въз основа на депозирано заявление от касатора на 24.01.2011 г. по реда на чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение № 171/26.01.2011 г. по ч. т. д. № 295/2011 г. на Шуменски РС, съгласно която В. В. и Р. В. да заплатят на касатора сумите 83 190,25 лв. - главница, 29 560,95 лв. - договорна лихва от 27.12.2007 г. до 21.01.2011 г., 899,92 лв. - такси и законна лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на задължението, 2 273,02 лв. - платена държавна такса и 1 892,30 лв. - адвокатско възнаграждение. Въз основа на заповедта е издаден и изпълнителен лист. Впоследствие, на 25.11.2011г. между страните е сключено извънсъдебно споразумение, в което е прието, че към датата на споразумението задължението по договора за кредит е в общ размер 108 897,42лв., за която сума са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и е договорено длъжниците да плащат доброволно дълга.