Определение № 1021 от 12.04.2023, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1021 гр. София, 12.04.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Машев

Членове:

Златина Рубиева

Петя Алексиева като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно частно гражданско дело № 20231000500987 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.274-чл.279 от ГПК.

Образувано е по частна въззивна жалба вх.№ 270731/30.03.2023 г. на С.

Г. С. срещу Определение № 261844 от 20.03.2023 г., постановено по гр.д. № 14126/2016 г. по описа на СГС, І-19 състав, с което е оставено без уважение искането на ищцата да й бъде предоставена безплатна правна помощ, а искането да бъде освободена от държавна такса във връзка с подадена от нея частна въззивна жалба вх. № 262483/23.01.2023 г. срещу прекратително определение на първоинстанционния съд № 260085/06.01.2023 г. е оставено без разглеждане.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, незаконосъобразно, необосновано, неправилно и моли съда да го отмени. Твърди се недопустимост с един акт съдът да се произнася по искането за правна помощ и по искането за освобождаване от такси, тъй като с оглед разпоредбата на чл.96 от ГПК, се спират всякакви действия по делото до влизане в сила на акта по правна помощ. Твърди се още, че определението е незаконосъобразно, тъй като е следвало съдът да събере необходимите данни служебно.

Съдът като взе предвид твърденията на страната и приложеното гр.д. № 14126/2016 г. по описа на СГС, І-19 състав намира следното.

От фактическа страна:

1

Софийският градски съд е бил сезиран с искова молба подадена от С. Г.

С. и С. И. С. срещу И. А. И..

Още с исковата молба ищците са заявили искане за освобождаването им на основание чл.83, ал.2 от ГПК от държавни такси по делото.

С Определение № 5802/08.03.2019 г. и на основание чл.83, ал.2 от ГПК ищците са освободени частично от внасяне на държавна такса за горницата над 300 лв. до пълния дължим размер от 1 175,13 лв. Препис от определението е връчено редовно на ищцата С. на 08.03.2019 г. и като необжалвано е влязло в сила на 16.03.2019 г.

В диспозитива на същото определение съдът е указал на ищците, че следва да внесат по сметка на СГС държавна такса в размер на 3 лв. и да представят платежен документ. В определения срок държавната такса е внесена и е представена по делото с молба вх. № 32847/11.03.2019 г. /л.123 от делото/.

С Определение № 6062/12.03.2019 г. съдът е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на Определение № 5802/08.03.2019 г., като изписаната сума от „3 лв.“ да се чете „300 лв.“ и е указал на ищеца в седмичен срок от съобщението да довнесе по сметка на СГС държавна такса в размер на 297 лв. и представи платежен документ.

Това определение е обжалвано от ищцата С., като с Определение № 2443/19.07.2019 г., постановено по ч.в.гр.д. № 2393/2019 г. по описа на САС, ТО, 15-ти състав е потвърдено и влязло в сила на 19.07.2019 г.

С Определение № 3244/22.12.2022 г., постановено по ч.в.гр.д. № 3362/2022 г. по описа на САС, 8-ми граждански състав, е потвърдено и Определение № 24707/23.10.2019 г., постановено от първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искането на ищцата да й бъде предоставена правна помощ за осъществяване на процесуално представителство в исковото производство.

С Определение № 260085/06.01.2023 г., постановено по гр.д. № 14126/2016 г. по описа на СГС, І-19 състав, производството по делото е прекратено на основание чл.129, ал.3 от ГПК, поради неизпълнение указанията на съда за довнасяне на държавна такса в размер на 297 лв.

Това определение и в срока по чл.275, ал.1 от ГПК е обжалвано от 2 ищцата с частна въззивна жалба № 262483/23.01.2023 г. С разпореждане от 25.01.2023 г. съдът е дал указания за внасяне на държавна такса по сметка на САС в размер на 15 лв. и представяне по делото на вносния документ, указвайки неблагоприятните последици от неизпълнение на разпореждането му. Препис от това разпореждане е връчено редовно на ищцата – жалбоподател на 27.02.2023 г. В срока за изпълнение на указанията с молба подадена по пощата на 01.03.2023 г. и входена в на регистратурата на СГС с № 267845/07.03.2023 г., ищцата е заявила за искане за освобождаването й от внасяне на държавна такса в размер на 15 лв. за въззивното обжалване и предоставяне на правна помощ.

При така установените факти и с обжалваното определение, първоинстанционният съд е оставил без уважение искането за предоставяне на правна помощ и без разглеждане искането за освобождаване от държавната такса, като е приел, че това е поредна молба за предоставяне на правна помощ и освобождаване от държавна такса, по които искания съдът вече се е произнесъл, като определенията са минали и през инстанционен контрол. Приел е, че по искането за предоставяне на правна помощ следва да се произнесе по същество, оставяйки го без уважение като неоснователно, а по искането за освобождаване от държавна такса е приел, че същото е недопустимо, предвид произнасяне по същото и предвид, че страната не сочи промяна на фактическите обстоятелства, поради което го е оставил без разглеждане.

При така установените факти, съдът приема следното от правна страна:

Частната жалба е подадена от надлежна страна-ищца в първоинстанционното производство и в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу допустим и валиден съдебен акт, който подлежи на обжалване.

С оглед естеството на процесуалноправния спор - относно обстоятелството дали жалбоподателката притежава достатъчно средства за заплащане на адвокатско възнаграждение за осъществяване от нейно име на процесуално представителство по делото и за заплащане на дължимата държавна такса за въззивно обжалване, не се дължи предварително държавна такса.

В този смисъл е и трайно установената и непротиворечива практика на 3

ВКС, съобразно която и до приключване на производството по подаденото искане за освобождаване от държавна такса, включително и чрез обжалване на акта, с който искането е прието за неоснователно, администриращият жалбата не разполага с правомощието да изисква от лицето внасяне на дължимата държавна такса-Определение № 436/15.10.2012 г., ч.гр.д. № 365/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., Определение № 295/14.08.2017 г., ч.гр.д. № 2652/2017 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.

Препис от тази частната жалба не се връчва на ответната страна в процеса, тъй като не се накърняват нейни права и законни интереси - в този случай възниква правоотношение само между държавата и страната, нуждаеща се от правна помощ.

Предвид горните съображения частната въззивна жалба е процесуално допустима.

По същество на подадената частна въззивна жалба.

На първо място следва да се посочи неоснователност на възражението в частната въззивна жалба, че е недопустимо с един акт съдът да се произнася по искането за правна помощ и по искането за освобождаване от такси, тъй като с оглед разпоредбата на чл.96 от ГПК, се спират всякакви действия по делото до влизане в сила на акта по правна помощ. Обстоятелството, че е поискана правна помощ, не изключва изпълнение на задължението на жалбоподателя за внасяне на държавна такса, респ. не води до процесуална пречка съдът да се произнесе с един съдебен акт по двете искания. В този смисъл Определение № 147 от 04.04.2022 г. по т.д. № 2480/2021 г., ТК., ІІ ТО на ВКС.

По искането на частната жалбоподателка да бъде освободена от дължимата на основание чл.19 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, държавна такса в размер на 15 лв. за въззивно обжалване по подадената от нея частна въззивна жалба вх. № 262483/23.01.2023 г.

Неправилно и в противоречие със съдебната практика, първоинстанционният съд е оставил искането с правно основание чл.83, ал.2 от ГПК без разглеждане, позовавайки се на Определение № 260/06.04.2012 г., ч.гр.д. № 169/2012 г., ВКС, ГК, ІІІ ГО, доколкото същото е постановено по друг въпрос и при други факти.

4

В конкретния случай ищцата е била освободена на основание чл.83, ал.2 от ГПК частично от внасяне на държавна такса над сумата от 300 лв. до дължимата от 1175,13 лв. в рамките на основното исково производство, започнало пред Софийски градски съд.

В тази хипотеза е приложима съдебната практика, обективирана в Определение № 567 от 29.10.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 547/2009 г., III г. о., ГК, постановено в производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, с което съставът на ВКС е дал отговор на въпроса дали след като страната вече е била освобождавана частично от заплащане на държавна такса в хода на процеса, при следваща молба за освобождаване от държавна такса, във връзка с друго процесуално действие, съдът е обвързан с постановеното вече определение за частично освобождаване и отново дължи такова или не, приемайки: „Във връзка с извлечения процесуален въпрос следва да се посочи, че освобождаването изцяло или частично от държавна такса във връзка с едно предходно процесуално действие, при което законът изисква внасяне на държавна такса, /случая увеличаването размера на исковете/ не обвързва съда при преценка дали молителката следва да бъде освободена от държавна такса при последващо такова действие, каквото в случая е въззивното обжалване. С други думи, при всяко последващо искане за освобождаване от държавна такса съдът отново и с оглед актуалните към момента данни извършва преценка на условията за освобождаване от държавна такса. Това не се отнася до случаите, когато още при завеждане на исковата молба ищецът е бил освободен от заплащане на държавна такса до приключване на цялото производство по делото.“

Ето защо и по горните съображения обжалваното определение ще следва да бъде отменено в частта, с която е оставено без разглеждане искането на ищцата С. С. с правно основание чл.83, ал.2 от ГПК за освобождаването й от държавна такса в размер на 15 лв. за частно въззивно обжалване и делото върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по същество на искането.

По искането на частната жалбоподателка да й бъде предоставена правна помощ във връзка с подадената от нея частна въззивна жалба.

Същото е неоснователно и правилно, и законосъобразно е оставено от СГС без уважение.

5

Определението по чл. 95, ал. 5 от ГПК не формира сила на пресъдено нещо, поради което молителят може да сезира съда повторно със същото искане. На общо основание, това искане следва да бъде разгледано по същество, като изцяло в правораздавателната власт на съда е да прецени, дали да постанови повторно отказ или да предостави правна помощ на молителя.

Това искане е оставено без уважение с Определение № 24707/23.10.2019 г. на СГС, потвърдено с Определение № 3244/22.12.2022 г., ч.в.гр.д.№ 3362/2022 г. по описа на САС, 8-ми състав, като към момента няма промяна в заявените обстоятелства.

За да бъде предоставена правна помощ е необходимо не само страната да няма средства за заплащане на адвокатско възнаграждение, но и интересите на правосъдието да изискват това /чл. 23, ал. 2 ЗПП/, както и предоставянето на правна помощ по чл. 21, т. 1, т. 2 и т. 3 ЗПП следва да е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за такава - чл. 24, ал. 1, т. 1 ЗПП.

Видно от многобройните молби и декларации по делото, ищцата е юрист, работи като адвокат.

С оглед на горното обстоятелство, съдът намира, че интересите на правосъдието не изискват на адвокат С. да й бъде предоставена безплатна правна помощ, тъй като самата тя разполага с необходимите правни знания и компетентност, за да организира защитата си по делото. От друга страна и на основание чл. 38, ал. 1, т.3 от ЗА, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на друг юрист, т.е. няма никаква пречка ищцата да упълномощи свой колега адвокат да я представлява безплатно в настоящото производство, като с оглед изхода на делото възнаграждението на този адвокат ще бъде заплатено по реда на чл.38, ал.2 от ЗА.

С оглед на горното настоящият съдебен състав намира, че предоставянето на правна помощ не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на адвокат С..

При това положение Съдът намира, че молбата на ищцата е неоснователна, тъй като е налице предпоставката на чл.24, т.1 от Закона за правната помощ.