Решение № 345 от 06.06.2023, Софийски окръжен съд
- Съд
- Софийски окръжен съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 926/2022
- Вид
- Решение № 345
- Подписан
- 06.06.2023
- Състав
- Ирина Руменова Славчева, Лилия Маркова Руневска, Ивайло Петров Георгиев
Цитирани разпоредби
- чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 272 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 54, ал. 2 · Закон за кадастъра и имотния регистър
- чл. 109 · Закон за собствеността
- чл. 200 · Закон за устройство на територията
Личните данни в текста са заличени.
РЕШЕНИЕ
№ 345 гр. София, 05.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Ирина Р. Славчева
Членове:
Ивайло П. Г.
Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20221800500926 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.
С решение № 92 от 26.09.2022 г., постановено по гр. д. № 224/2021 г. по описа на Районен съд – П., е признато за установено по отношение на Х. Д.
А., че Н. Д. Н. и Н. Г. Н. са собственици на реална част от имот с площ на тази реална част от 45.84 кв. м., неправилно заснети в границите на поземлен имот № *** по КККР на гр. П., общ. П. вместо към поземлен имот № *** по КККР на гр. П., общ. П. към датата на одобрение на КККР на гр. П., община П. със заповед № РД-18-827/03.12.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, която реална част представлява фигура, заключена между букви А-Б-В-Г-А на скица - приложение № 1 към заключението по съдебно-техническата експертиза, изготвено от вещо лице В.
Г. Я., като скицата е приподписана от районния съдия и представляваща неразделна част от решението, върху която площ е разположена част от сграда с идентификатор № *** по КККР на гр. П., одобрени със заповед № РД-18-827/03.12.2019 г. на изпълнителния директор на АГКК, като грешката се изразява в заснемане и отразяване на регулационната граница между двата имота съобразно неприложен регулационен план на гр. П., одобрен със заповед № АБ-302/08.08.1984 г. на кмета на община С., в който е допусната грешка /чрез изместване на границата между имотите на изток без основание/ вместо съобразно приложен регулационен план, одобрен със заповед № 2385/21.04.1958 г. на кмета на община П.. С решението исковете са 1 отхвърлени за разликата в квадратурата от 1.38 кв. м. до пълната предявена такава от 47.22 кв. м. и ответникът е осъден да плати на ищците разноските по делото.
Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство с оплаквания за неговата недопустимост и неправилност, като се иска обезсилването му, евентуално неговата отмяна. Претендират се и разноски за въззивното производство.
Въззиваемите – ищци в първоинстанционното производство, са депозирали отговор на въззивната жалба, в който оспорват същата, като са изложени съображения за допустимост и правилност на решението и се иска потвърждаването му. Претендират разноски за въззивното производство.
След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:
Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:
На първо място неоснователни са доводите на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение.
Безспорно съгласно настоящата законова уредба и актуална съдебна практика искът за установяване на грешка в кадастралната карта е установителен иск за собственост към настоящ, а не към минал момент, т. е. към момента на подаване на исковата молба, респ. момента на приключване на съдебното дирене /с оглед правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК/. Именно по такива активно субективно съединени искове обаче се е произнесъл първоинстанционният съд и изложеното във въззивната жалба в обратния смисъл е невярно. Действително в исковата молба петитумът е формулиран като искане за установяване правото на собственост на ищците към минал момент – този на одобряване на кадастралната карта. Съдът обаче има задължение да тълкува действителната воля на страните и именно това е направил първоинстанционният съд, като, отнасяйки петитума на исковата молба към изложените от ищците фактически и правни доводи, се е произнесъл именно по искове за установяване правото на собственост на ищците към настоящия момент с правна квалификация по чл. 54, ал. 2 ЗКИР.
Доколкото в диспозитива на решението има препратка към минал момент – този на одобряване на кадастралната карта, то тя касае обстоятелството, че установеното към релевантния момент право на собственост на ищците не е правилно отразено в кадастралната карта към момента на одобряването и именно в това се състои грешката /подробно индивидуализирана в диспозитива на решението/ в кадастралната карта, което от своя страна е фактическото основание за предявяване на исковете. Ето защо произнасянето по исковете е надлежно - отговаря на действителната воля на страните, очертаваща и правната квалификация на исковете. Действително в изготвения по делото доклад съдът не е отразил по какъв начин тълкува донякъде ненадлежно формулираната воля на страните, но това би имало значение единствено в случай, че в резултат на ненадлежното отразяване на 2 действителната воля на страните в доклада по делото се е стигнало до неправилно разпределение на доказателствената тежест относно релевантните факти и съответно до разглеждане и произнасяне по непредявени искове. В случая това не е така, на страните е надлежно указано разпределението на доказателствената тежест именно досежно релевантните за иска по чл. 54, ал.
2 ЗКИР факти и съдът е разгледал и се е произнесъл именно по такива искове.
На второ място неоснователни са доводите на въззивника и за неправилност на решението.
В първоинстанционното производство ответникът основава защитата си на доводи, част от които според него сочат недопустимост на исковете, а друга част сочат неоснователност на исковете. Тези доводи в резюме са следните: Действащият регулационен план на гр. П., одобрен през 1984 г.
/границите между имотите на страните според който съвпадат с тези по кадастралната карта/, бил приложен, съответно не е налице грешка в кадастралната карта, одобрена през 2019 г. Ищцата Н. Н. била извършила разпоредителна сделка с наследения от нея /и брат
/ имот /който понастоящем е собственост на ответника/ през 2014 г., т. е. именно при действието на регулационния план от 1984 г. и за тази сделка била използвана скица на имота с границите му именно според този план, а през 2018 г. била подписаната съвместна декларация-съгласие от ищеца Н. Н. и ответника за строеж на стопански сгради във всеки от двата съседни имота на общата им имотна граница отново при действието на плана от 1984 г., с които свои действия ищците „потвърдили“ акта по регулацията и неговите последици.
Освен това разпоредителната сделка била извършена след приемането на ЗУТ, според който не могат да се извършват разпоредителни сделки с дворищно-регулационен парцел, ако има неуредени сметки по регулация. В случая нямало данни за неуредени сметки по регулация за придаваеми части, а ако регулационният план не бил приложен, административните органи нямало да издадат нужните за сделката документи. Освен това ищците не били подали възражения срещу плана при одобряването му през 1984 г., което също налагало извод, че действащият план е приложен. С този план наследеният от ищцата Н. Н. УПИ ХХХI – 278 по плана от 1958 г. бил разделен на два имота и наследниците на Г. Ц. Г. владели съседните имоти /до разпоредителната сделка през 2014 г./ именно според границите им, отразени в плана от 1984 г. при разделянето. Ищците не са могли да придобият реалната част от парцела, заснета в плана от 1984 г. към ХХХI – 348 /понастоящем собственост на ответника/, и по давност с оглед правилата на чл. 200 ЗУТ. КККР били изработени изцяло законосъобразно при спазване на всички процедури. Сградата, построена от ищците върху спорната реална част, заснета към имота на ответника, била незаконна, освен това не била строена през 1980 г., както твърдят ищците, а по-късно, тъй като в противен случай щяла да бъде нанесена в плана от 1984 г., съответно тя не можела да се приеме за ориентир и доказателство за действителната граница между имотите.
Всички релевантни доводи на ответника са били обсъдени в решението 3 и в него изводите за неоснователност на тези доводи са изложени мотивирано от първоинстанционния съд. Изводите на първоинстанционния съд се споделят от настоящата инстанция, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд изцяло препраща към мотивите, изложени в първоинстанционното решение. С оглед изложените във въвззивната жалба оплаквания обаче и поддържаните и в нея доводи за пълнота на изложението следва да се добави и следното:
Невярно е изложеното във въззивната жалба, че първоинстанционният съд е изключил нотариалните актове от 1952 г., представени от страните, съответно това е довело до неправилна преценка относно притежаваното от страните право на собственост. Нотариалните актове от 1952 г. са обсъдени в решението и е направен извод, че не се установява тези нотариални актове да касаят процесните имоти. Въззивният съд достига до същия извод. С нотариален акт № 9 от 01.02.1952 г. Ц. Г. Ц. – Ч. е признат за собственик на дворно място от около 1000 кв. м., находящо се в гр. П., квартал „Кадъ-олу“, при съседи: на изток - път, на запад - път, на север - Ц. Г. Ц. и на юг наследниците на Н.Г., като имотът е придобит на публична продан. От нотариален акт № 61 от 25.03.1952 г. се установява, че Ц. Г. Ц. - Ч. е продал на Г. Ц. Г. недвижим имот, находящ се в гр. П., а именно дворно място в квартал „Кадъ-олу“ от 705 кв. м., при съседи: улица, Ц. Г. Ц., З. Г. Б. и жилищен фонд, съставляващо парцел II-365 в кв.73 по регулационния план на гр. П.. Не може да се приеме, че тези нотариални актове се отнасят до един и същи имот предвид очевидното несъответствие в описанието на имотите /вкл. и относно статута им при времева разлика от по-малко от два месеца между съставянето на двата акта/, не може и да се приеме, че се отнасят за процесните имоти. Предвид общата площ на имотите по двата нотариална акта и частичното съвпадение на описаните техни съседи може да се предположи, че двата имота са съседни, но по какъв начин техният статут е бил променян през годините и дали са осъществявани и други разпоредителни сделки с тях няма данни по делото /като се има предвид също, че от вещото лице не са установени данни за по-ранен план от този, одобрен през 1958 г./.
Само въз основа на вероятност обаче не могат да се правят изводи в желаната от въззивника посока. Поради това е правилен изводът на първоинстанционния съд, до който достига и въззивният съд, че тези два нотариални акта не могат да бъдат отнесени към процесните имоти.
Съответно преценката за основателността на исковата претенция следва да се основава на представените от страните нотариални актове от по-късни дати.
Допълнителен довод в тази връзка е и фактът, че с нотариален акт № 52 от 27.03.1962 г. Г. Ц. Г. е признат за собственик по давностно владение, наследство и делба на недвижим имот - дворно място в гр. П. с урегулирано пространство според представената скица от 740 кв. м., при съседи: Г. Ц. Г., общински парцел, улица и наследници на И. Ц. Г., който имот по плана на града образува парцел III-278 от кв. 140. Предвид основанието, на което Г. Ц.
Г. е признат за собственик на описания в този нотариален акт имот, и посочените съседи на същия, не може да се установи идентичност между този имот и имотите по двата нотариални акта от 1952 г., може отново да се 4 направи само предположение, че описаният в нотариалния акт от 1962 г. имот е съседен на имотите по двата нотариални акта от 1952 г. Същевременно идентичност е налице между имота по нотариалния акт от 1962 г. и имота, предмет на нотариалния акт за дарение на ищците от 1969 г.
Доводите на въззивника в насока, че регулационният план от 1984 г. е приложен са неоснователни, като доколкото неоснователността на същите е подробно обоснована в първоинстанционното решение /към мотивите на което, както бе посочено по-горе, препраща и въззивният съд/, в настоящото решение следва да се допълни само, че липсата на отбелязвания в плана от 1984 г. за отчуждавания и придаване на части от единия към другия парцел, както и липсата на данни за уреждане на сметки по регулация или за неуредени такива /която липса на отбелязвания и данни се установява от заключенията на вещото лице и от обясненията му в. о. с з./ не може да обоснове извод, че планът е приложен. Липсата на такива отбелязвания и данни означава, че по този план не е имало предвиждания за придаваеми части към съседен парцел, което от своя страна е допълнителен довод за извода, че заснемането на границите между процесните имоти в плана от 1984 г. по начин, несъответстващ на заснемането им в плана от 1958 г., се дължи на грешка. Липсата на подадени възражения от ищците при одобряването на плана от 1984 г. също не може да обоснове извод, че планът е приложен.
Разпечатката съдържа 33 от 55 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/555fd920-09d3-438f-af14-b6da4555d7d3