Решение № 2722 от 24.04.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2722 гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шести април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Боян Г. Бояджиев Въззивно гражданско дело № 20251100501101 по описа за 2025 година

С Решение № 20128281/21.08.2024 г., постановено по гр. д. № 16029/2020 г. по описа на Софийски районен съд, 47 състав, е отхвърлен изцяло предявеният от Й. С. М., М. К. Г., С.

С. Г. и Д. С. Г. срещу „Васконти Рент“ ЕООД иск за установяване на основание чл. 26, ал.

2, предл. 2 ЗЗД недействителността на покупко-продажба на поземлен имот, находящ се с.

Волуяк, м. „Гарата“, Столична община, район „Връбница“, ул. „********, идентификатор ***, с площ от 1031 кв. м., ведно с построената в имота жилищна сграда с идентификатор ***, с площ от 53 кв. м., извършена на 07.02.2020 г. и обективирана в Нотариален акт № 27, том I, рег. № 540, дело № 25 от 2020 г. на нотариус А.Н., рег. № 002 в НК, поради сключването й при липса на съгласие от страна на продавача А.С. Г..

Срещу първоинстанционното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ищеца Й. С. М. с доводи за неправилност, поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. В жалбата се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Поддържа се, че твърденията на ищците са за съзнавана липса на съгласие на наследодателя А. Г., без същият да е бил недееспособен. Твърдят, че наследодателят не е имал намерение да се обвърже с процесния договор, а подписът му е бил изтръгнат поради подвеждане, че подписва декларация за съгласие за отстояние по ЗУТ.

Твърди се, че СРС неправилно е отдал превес на някои свидетелски показания пред други.

Поддържа се, че неправилно е прието от първоинстанционния съд, че показанията на свид.

К.Я. се опровергават от останалия доказателствен материал. Поддържа се и че неправилно СРС е счел, че разказаното от свид. В.Л. се основават на лично възприетото от него. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че продавачът е имал намерение да се обвърже с последиците на договора за покупко-продажба. Сочи се, че неправилно от първоинстанционния съд е прието, че не са събрани доказателства за твърденията на ищците. Твърди се, че нищожността е уредена с императивни норми, които съдът е длъжен да приложи. Поддържа се, че са налице данни, че волята на първоначалния ищец е била опорочена, тъй като същият 1 е искал да се уточнят границите на имота му с този на съседа съгласно ЗУТ, но не е имал волята да прехвърля имота си на ответника.

Въззивникът моли съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявеният иск.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „Васконти Рент“ ЕООД, в който се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Поддържа се, че първоинстанционното решение е правилно. Твърди се, че СРС правилно е установил фактическата обстановка и е достигнал до правилни и законосъобразни изводи.

Въззиваемият моли съда да потвърди изцяло решението.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва първоинстанционния съдебен акт страна. Настоящият въззивен състав намира, че постановеното решение е валидно и допустимо.

Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който не е обвързан от посочената от страните такава, а следва да я изведе самостоятелно въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на иска, както и от формулирания петитум, очертаващ търсената съдебна защита. В този смисъл съдът дължи правна преценка на твърдените факти и прилагане на съответната правна норма към тях, като тази дейност е част от правораздавателната му функция. Погрешната правна квалификация на иска има отношение към допустимостта на постановения съдебен акт единствено в хипотезата, при която е нарушен принципът на диспозитивното начало – а именно когато съдът е извел правната квалификация въз основа на фактически обстоятелства, които не са въведени от ищеца, като по този начин е подменил предмета на спора и обхвата на търсената защита. Само при подобно излизане извън очертания от страната спор се засяга допустимостта на решението. Във всички останали случаи, когато съдът е изходил от релевантните твърдения, въведени от ищеца, дадената от него правна квалификация има значение за правилността, а не за допустимостта на съдебния акт.

В конкретния случай първоинстанционният съд е изпълнил задължението си да определи правната квалификация на иска, като се е съобразил изцяло с изложените в уточнението на исковата молба фактически твърдения. Последните се свеждат до поддържаната от ищците теза, че А. Г. не е имал намерение да продаде процесния имот на ответното дружество, а е бил въведен в заблуждение, че подписва декларация по ЗУТ, която да послужи на негов съсед, срещу което е получил парична сума, възприемана от него като заем. Именно тези твърдения, насочени към липса на съгласие за сключване на договора за покупко-продажба, са обусловили и правната квалификация на предявения иск по чл. 26, ал.

2, предл. 2 ЗЗД. Не се установява съдът да е основал правната си преценка на факти, които не са въведени от страните, нито да е изменил предмета на спора или вида на търсената защита. Напротив, произнасянето е осъществено в рамките на заявеното от ищците – именно относно твърдяното отсъствие на действителна воля за прехвърляне на собствеността върху имота. При това положение не е налице нарушение на диспозитивното начало и постановеното решение е допустимо, като правилността му следва да се преценява с оглед съответствието между установените по делото факти и приложената правна норма.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, по следните съображения:

Предявени са от Й. С. М., М. К. Г., С. С. Г. и Д. С. Г. срещу „Васконти Рент“ ЕООД 2 иск за установяване на основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД недействителността на покупко-продажба на поземлен имот, находящ се с. Волуяк, м. „Гарата“, Столична община, район „Връбница“, ул. „********, идентификатор ***, с площ от 1031 кв. м., ведно с построената в имота жилищна сграда с идентификатор ***, с площ от 53 кв. м., извършена на 07.02.2020 г. и обективирана в Нотариален акт № 27, том I, рег. № 540, дело № 25 от 2020 г. на нотариус А.Н., рег. № 002 в НК, поради сключването й при липса на съгласие от страна на продавача А.С. Г..

Основният спор в настоящото производство е съсредоточен върху въпросът дали А.С.

Г. е сключил договора за покупко-продажба на поземления си имот при липса на съгласие.

По иска с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД:

Правопораждащият фактически състав за прогласяване на нищижност на договора за покупко-продажба на процесния поземлен имот включва следните елементи:

1. Между А.С. Г. и ответното дружество да е бил сключен договор за покупко-продажба;

2. А.С. Г. при сключването на договора да не е желаел същият да породи последиците си.

Правилно първоинстанционният съд е установил фактическа обстановка по делото въз основа на представените писмени и гласни доказателства. В тази връзка по силата на правната норма, уредена в чл. 269, изр. 2 ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по правилността на обжалвания съдебен акт само по релевираните във въззивната жалба основания, тъй като въззивният съд действа като т. нар. „ограничен въззив”, поради което, без съответен довод във въззивната жалба, съдът не следва да обсъждат следните факти:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че с Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 27, том I, рег. № 540, дело № 25/2020 г. на нотариус А.Н., обективиращ договор за покупко-продажба от 07.02.2020 г., А.С. Г. е прехвърлил на „Васконти Рент“ ЕООД собствеността върху поземлен имот в с. Волуяк, м. „Гарата“, Столична община, район „Връбница“, ул. „********, с идентификатор *** и площ 1031 кв. м., заедно с построената в него жилищна сграда с идентификатор *** и площ 53 кв. м., срещу продажна цена в размер на 9200 лв., която по изявление на продавача е следвало да бъде получена в деня на нотариалното изповядване по негова банкова сметка в „Банка ДСК“ АД.

Установява се още, че на 07.02.2020 г. „Васконти Рент“ ЕООД е наредило по сметка на А.С. Г. сумата от 9200 лв. чрез кредитен превод от „Райфайзенбанк“ ЕАД с посочено основание за покупко-продажбата на имота, като съгласно банковото извлечение от „Банка ДСК“ ЕАД сумата е постъпила по сметката на продавача на 10.02.2020 г., а на 14.02.2020 г. той се е разпоредил с нея с основание „ПРЕХВ НОВ СР ДЕП“.

От събраните по делото гласни доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, въззивният съд намира, че свидетелят К.Я. излага сведения, почерпени не от непосредствени лични възприятия относно сключването на процесния договор за покупкопродажба от 07.02.2020 г., а въз основа на споделено от трети лица – основно от брата на А.

Г., както и частично от самия него, без последният да е конкретизирал обстоятелствата около подписването на договора. Показанията му имат производен характер, тъй като не отразяват пряко възприети факти за волеизявлението на продавача към момента на изповядване на сделката, а пресъздават субективни възприятия и предположения, включително относно евентуално намерение имотът да остане за наследниците на неговия брат. Същевременно тези твърдения не са конкретизирани във времеви аспект и не установяват каква е била действителната воля на А. Г. именно към релевантния момент на сключване на договора.

За разлика от тях, показанията на свидетеля В.Л. са основани на лични и непосредствени възприятия от разговори между А. Г. и управителя на ответното дружество, проведени непосредствено преди сключването на процесната сделка. От тях се установява, че А. Г. сам е инициирал и настойчиво е предлагал продажбата на имота, като е търсил съдействие от купувача за осъществяването й. Тези показания са вътрешно непротиворечиви, логически последователни и кореспондират с останалия доказателствен материал по делото, включително с писмените доказателства за реално извършено плащане 3 на продажната цена. Поради това съдът кредитира именно тях като по-надеждни, преки и непосредствени относно релевантните факти.

С оглед на изложеното въззивният съд приема, че не се установява по безспорен и категоричен начин – при условията на пълно и главно доказване – твърдяната от ищците липса на съгласие на А. Г. за прехвърляне на имота. Напротив, събраните доказателства сочат, че към момента на сключване на договора той е имал намерение да се обвърже с правните му последици и да прехвърли собствеността.

На следващо място въззивният съд намира, че не е налице липса на съгласие, която да може да бъде извлечена пряко от съдържанието на процесния договор за покупко-продажба на поземлен имот, обективиран в Нотариален акт № 27, том I, рег. № 540, дело № 25/2020 г. на нотариус А.Н.. Договорът съдържа всички съществени елементи на покупко-продажбата – ясно индивидуализирани страни, определен предмет и уговорена цена, като волеизявленията на страните са външно обективирани по надлежния ред чрез нотариална форма, която гарантира проверка на самоличността, дееспособността и изявената воля на участниците в сделката. От съдържанието на нотариалния акт не се установяват противоречия, неясноти или други пороци, които сами по себе си да сочат на липса на съгласие.