Определение № 2156 от 27.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2156 гр. София, 27.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Хрипсиме Мъгърдичян Касационно гражданско дело № 20258002103983 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Ш. А. срещу въззивно решение № 754 от 19.06.2025 год., постановено по в. гр. дело № 427/2025 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което, като е потвърдено решение № 4535 от 17.11.2024 год., постановено по гр. дело № 4828/2023 год. по описа на Районен съд – Пловдив, Ш.

А. е осъден да заплати на С. Ф. Е. по искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 8 000 лв., представляваща невърната сума по договор за заем от 25.05.2021 год. и сумата от 238.55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 000 лв., представляваща невърната сума по договор за заем от 19.05.2022 год. и сумата от 119.28 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 500 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 16.06.2022 год. и сумата от 240.74 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 2 500 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 23.08.2022 год. и сумата от 133.75 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год.; сумата от 4 000 щатски долара, представляваща невърната сума по договор за заем от 16.09.2022 год. и сумата от 214 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.01.2023 год. до 04.04.2023 год., ведно със законната лихва върху всяка от посочените главници считано от от датата на подаване на исковата молба – 04.04.2023 год. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, евентуално за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон и 1 съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че съдебният състав, постановил обжалваното решение, бил участвал като въззивна инстанция по в. ч. гр. дело № 1198/2023 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив и бил коментирал абсолютно същите писмени доказателства, приети и по настоящото дело. Производството по посоченото частно гражданско дело било по реда на чл. 390 ГПК, като с определение № 1081 от 03.05.2023 год., за да допусне поисканото от С. Е. обезпечение на иска съдебният състав бил направил анализ и изразил становище по същите доказателства, прието по настоящото производство, като за да приеме вероятна основателност на исковете на практика се бил произнесъл по съществото на спора. Следователно въззивният състав бил длъжен да се отведе и то на две основания по чл. 22, ал. 1, т. 5 и т. 6 ГПК. В отговора на исковата молба били направени две групи възражения, а именно по отношение на авторството на процесния документ озаглавен „Споразумение – рекапитулация“, както и относно това, че ответникът не владее нито писмено, нито говоримо български език. В тази връзка с въззивната жалба били направени доказателствени искания, които първоинстанционният съд не бил допуснал поради процесуални нарушения. С определение от 17.03.2025 год., постановено в закрито заседание, въззивният съд бил отказал да уважи тези доказателствени искания, като не бил изложил и мотиви за това. Въззивният съд не бил изпълнил задълженията си по чл. 12 и чл. 235 ГПК. Изводът дали лицето знае или не български език следвало да почива на доказателства, че лицето не е владеело български език в степен да разбира правното значение и последиците от сделката. Съдът следвало да извърши съвкупна преценка на доказателствата относно разбирането на езика от участвалото в нотариалното производство лице към момента на нотариалното удостоверяване; относно способността на лицето да разбира не само думи и фрази, необходими му при обичайно ежедневно общуване, но и използваните правни изрази, чрез които са обективирани волеизявленията, предмет на нотариално удостоверяване. За установяване на факта на разбиране на български език били допустими всички доказателствени средства, в т.ч. писмени доказателства, съдържащи изявления на лицето, за което се твърди, че не разбира български език, свидетелски показания, както и експертно заключение на лингвист. Заключението на експерта лингвист, което обичайно било основано върху непосредствените впечатления на вещото лице от словесно общуване с лицето, следвало да бъде съпоставено с всички доказателства относно факта на владеене на езика към момента на нотариалното удостоверяване като се съобразява и възможната промяна във времето на паметовите способности и възможностите на лицето за изразяване на чужд език. Претендира се и присъждането на направените разноски по делото.

В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл.

280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:

1/ Допустимо ли е съдия, участвал при допускане на обезпечителни мерки в производство по чл. 390 и сл. от ГПК, да участва при неговото решаване при разглеждане на делото от същата инстанция и съставлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Порочно ли е въззивно решение, в чието постановяване е участвал съдия или както е в настоящия случай целият съдебен състав, по отношение на когото /които/ е налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т.

6 ГПК? Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по настоящото висящо дело, или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК?

2/ Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост и в частност как следва да извършва преценка, следва ли да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо 2 възприема едни, а други отхвърля?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС /цитирана в изложението/, а първият от тях – и в противоречие с практиката на Съда на Европейския съюз /каквато не е посочена в изложението/.

Ответникът по касационната жалба С. Ф. Е. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил по реда на чл.

272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е приел за установено, че на 19.09.2022 год. между страните било сключено споразумение-рекапитулация, по силата на което С. Ф. Е., в качеството си на заемодател, предоставил на Ш. А., в качеството му на заемател, следните суми: на 16.09.2022 год. – извършен банков превод на 4 000 щатски долара; на 23.08.2022 год. – предадени на ръка в брой 2 500 щатски долара; на 16.06.2022 год. – предадени на ръка в брой 4 500 щатски долара; на 19.05.2022 год. – извършен банков превод на 4 000 лв.; на 25.05.2021 год. – предадени на ръка в брой 8 000 лв. На 19.05.2022 год. ищецът С. Е. превел по банков път на ответника Ш. А. сумата от 4 000 лв., с отразено основание за превод „захранване на сметка“, а на 20.09.2022 год. ищецът превел по банков път на ответника сумата от 4 000 щатски долара.

Според удостоверение с изх.№ РД-16-339 от 08.07.2019 год. на Министерство на образованието и науката и документите по преписката, по която е издадено това удостоверение /заявление от 23.04.2019 год., копие на документ за пребиваване, паспорт, свидетелство за езикова квалификация по български език, издадено от Аграрен университет – Пловдив/, ответникът владее български език, а съгласно писмо от Аграрен университет – Пловдив на ответника било издадено свидетелство за езикова квалификация по български език с рег.№ 238 от 2019 год., езиково ниво А2, общ успех от изпит – Среден 3, като оригиналното свидетелство било получено от лицето срещу подпис в книгата за регистрация на дипломи на 25.04.2019 год.

Въззивният съд е посочил, че по делото е представено писмо от Министерство на правосъдието, ведно със заверено копие от попълнен въпросник от проведено интервю на 21.10.2019 год. по чл. 29, ал. 3 от Закона за българското гражданство; от Аграрен университет – Пловдив са изискани и постъпили фактура от 17.04.2019 год., протокол № 149, декларация по Закона за защита на личните данни, копие от Книга за регистрация на дипломи; представено е и нотариално заверено съгласие с образец от подпис на управител на „Новатек Европа“ ЕООД, декларация по чл. 63, ал. 4 от Закона за мерките срещу изпирането на пари от 03.05.2019 год., нотариално заверено съгласие с образец от подпис на управител на „Агро Еко Системс“ ООД.

Счел е за установено също така въз основа на удостоверение от 11.10.2023 год. на „Юробанк България“ АД, че С. Е. извършил изходящ превод на 19.05.2022 год. за сумата от 4 000 лв.от своята банкова сметка по банкова сметка в „ Те Дже Зираат Банкасъ-София“ с получател Ш. А. и посочено основание – захранване на сметка; въз основа на удостоверение от „Те Дже Зираат Банкасъ – София“ от 19.05.2022 год. – че п о банковата сметка на Ш. А. постъпил превод в размер на 4 000 лв., с основание – захранване на сметка от С. Е. от същата банкова сметка в „Юробанк България“ АД – посочена като собствена на ищеца в удостоверението от „Юробанк България“ АД от 11.10.2023 год. Макар в преводното нареждане за извършен паричен превод да било посочено като основание захранване на сметка, въззивният съд е приел въз основа на съвкупната преценка на събрания по делото доказателствен материал, че сумата била дадена в заем от ищеца на ответника,тъй като както тази сума, така и сумата, преведена на 16.09.2022 год. били преведени от личната банкова сметка на ищеца в „Юробанк България“ АД съответно по личната банкова сметка на ответника в „Те Дже 3

Зираат Банкасъ“ – клон София за първия превод, а за втория превод – по посочената от ответника банкова сметка в ОАЕ. Обясненията на ответника по отношение на втория превод, че същият бил изпълнен със средства на дружеството „Техно А.“ не се подкрепяли от доказателствата по делото, а напротив – установено било, че сумата била наредена от банковата сметка на ищеца, като този извод се подкрепял и от показанията на свидетелката Р.а, която била присъствала на телефонния разговор между ищеца и ответника на 16.09.2022 год.

Ответникът пребивавал в България към датата на подписване на споразумениеторекапитулация от 19.09.2022 год. /видно от справка за пътуванията му за периода от 01.08.2022 год. до 01.11.2022 год./.

Въззивният съд е счил, че процесните суми са предмет на споразумениерекапитулация от 19.09.2022 год., в което изрично е посочено, че същото се подписва между С. Е., в качеството му на заемодател и Ш. А., в качеството му на заемател, за предоставени в заем суми, посочени като дата на превод или предаване в брой на ръка, размер на съответната сума и падеж на задължението. Счел е за неоснователно релевираното от ответника възражение за нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД на споразумението, тъй като не е подписано от него, както и че не владее нито писмено, нито говоримо български език. В тази връзка е посочил, че по делото са изслушани две еднолични съдебно-почеркови експертизи и тричленна съдебно почеркова експертиза. Като е кредитирал заключението на вещите лица по тричленната експертиза, въззивният съд е приел за установено, че не са открити признаци на техническо пренасяне, копиране или подправка по какъвто и да било начин, както и не са открити признаци на имитиране на подписа, а извършеното разделно и сравнително изследване между подписа-обект и сравнителните образци на Ш. А. сочи на съвпадение в съдържанието на транскрипциите и в посочените общи признаци.