Решение № 4136 от 23.09.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4136 гр. Пловдив, 23.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря Соня Ил. Букова като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20255330110702 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба подадена от Д. С. С. срещу Д. Д. К., с която са предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: 2 000 лева- неустойка дължима по силата на т. 8 от сключения между страните Договор за спогодба от ******* и 702, 81 лева- мораторна лихва върху вземането за неустойка, дължима за периода от 30.09.2022г. до 12.06.2025г.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника К., с който признава изцяло всички факти отразени в исковата молба. Към исковата молба представя вносна бележка като твърди, че е заплатил изцяло претендираните от ищеца неустойка и мораторна лихва. Поддържа, че не дължи сторените от ищеца разноски в процеса, доколкото е признал иска, погасил е претендираните от ищеца неустойка и мораторна лихва и с поведението си не е дал повод за иницииране на исковото производство.

От ищеца е постъпила молба вх. № 82667/ 28.07.2025г., с която признава осъщественото от ответника плащане, но поддържа, че му се следват сторените в процеса разноски. Сочи се, че за да бъде приложена нормата на ч. 78, ал. 2 ГПК, то следва при условията на кумулативност ищецът да е признал иска и с поведението си да не е дал повод за образуване на исковото производство. В тази връзка се изтъква, че задължението е станало изискуемо още на 30.09.2022г., а плащането е осъществено едва в хода на процеса- на дата 16.07.20235г.

От ищеца е постъпила и молба вх. № 94628/ 11.09.2025г., с която отново потвърждава, че процесните суми за неустойка и мораторна лихва са му заплатени от ответника, но едва в хода на процеса. Предвид това, моли в полза на ищеца да бъдат присъдени сторените в процеса разноски.

1

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

За да бъдат основателни предявените от ищеца обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, то следва да намерят проявление следните правопораждащи факти: да е налице договорена между страните в Договора за спогодба от ***** неустойка в размер от 2000 лв. за несрочното изпълнение на задължението на ответника да прехвърли в собственост на ищеца до 30.09.2022г. отразените в договора земеделски земи; ответникът да не е изпълнил своевременно посоченото задължение; по отношение на претендираната мораторна лихва върху неустойката, ищецът следва да установи, че ответникът е изпаднал в забава досежно задължението си да заплати неустойка до 30.09.2022г. и да установи претендирания размер на мораторната лихва (в случая 702, 81 лева за периода от 30.09.2022г. до 12.06.2025г.).

Горепосочените обстоятелства не се оспорват от ответника, като в потвърждение на това е и осъщественото от него в хода на процеса цялостно погашение на търсените от ищеца суми ( сумата от 2727, 04 лв. е наредена по сметка на ищеца с платежно нареждане от 16.07.2025г. – л. 19 от делото). Съдът счита за нужно да акцентира и върху обстоятелството, че ищецът със своите молби от 28.07.2025г. и 11.09.2025г. потвърждава, че горепосочената сума действително е постъпила по банковата му сметка.

Съобразно гореизложеното, от една страна, цялостното погашение на дълга налага разбирането, че ответникът признава исковете по основание и размер и от друга, води до необхоД.ст от отхвърляне на исковата претенция за неустойка и мораторна лихва, но поради осъществено в хода на процеса пълно погашение на паричните задължения.

По отношение на разноските:

Спорът в настоящото производство се концентрира върху въпроса, касаещ отговорността за сторените разноски, съответно дали ответникът с поведението си е дал повод да се инициира исковият процес. Съдът счита, че ответникът следва да понесе сторените от ищеца разноски за настоящия процес по следните съображения: нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК предвижда, че разноските за процеса се възлагат в тежест на ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. От прочита на т. 8 от сключения между страните Договора за спогодба от ****** се изяснява, че изискуемостта на задължението за неустойка настъпва на дата 30.09.2022г. Самата формулировка на т. 8 от договора е пределно ясна – посочено е конкретното задължение на ответника, датата до която следва да го изпълни, както и последицата от неизпълнението, а именно- ще дължи освен сумата от 31 050 лв., също така и процесната неустойка от в размер от 2000 лв. Нужно е да се акцентира и върху обстоятелството, че след като заплащането на неустойката е обвързано със срок, то на осн. чл. 84, ал. 1 ЗЗД кредиторът не дължи отправяне на покана до длъжника, за да го постави в забава.

С оглед гореизложените съображения, след като задължението за неустойка е станало изискуемо съобразно т. 8 от договора на дата 30.09.2022г. и считано от тази дата ответникът е изпаднал в забава, то явно е, че ответникът е дал повод за иницииране на исковия процес и извършеното плащане в хода на процеса (на 2

16.07.2025г.) не би могло да го освободи от отговорността да възмезди ищеца за сторените от него разноски. Предвид изложената до момента хронология, падежът на неустоечното задължение е настъпил на 30.09.2022г., исковата молба е входирана в съда на 12.06.2025г., а плащането е извършено в хода на процеса на 16.07.2025г.

Неоснователни са възраженията на ответната страна, че плащането е извършено след получаване на исковата молба, тъй като клаузата на т. 8 от договора (установяваща задължението за заплащане на неустойка) е неясно разписана. Както вече бе коментирано, самата езикова формулировка на клаузата е напълно ясна.

Ирелевантно за целите на настоящия процес е и възражението, че ищецът целенасочено е изчакал да минат повече от две години преди да предяви процесната искова претенция. Начинът по който ищецът ще организира защитата на своето накърнено право и моментът, в който ще стори това са изцяло негов прерогатив, поради което и предявяването на исковата претенция повече от две години след падежа на задължението, не представлява злоупотреба с право и не би могло да бъде тълкувано като такова.

Съобразно гореизложеното, след като ответникът с поведението си е дал повод за иницииране на исковия процес, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да възмезди ищеца за сторените от него разноски. Съобразно представения от ищеца списък на сторените разноски (л. 27 от делото) същите възлизат на сума в общ размер от 812, 11 лв. разпределена, както следва: 112, 11 лева- държавна такса и 700 лева – адвокатски хонорар.

Ответната страна е релевирала възражение за прекомерност на договорения от ищеца адвокатски хонорар, което възражение съдът счита за основателно. По отношение на размера на хонорара, който следва да се присъди в полза на ищцовото дружество, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и необхоД.стта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС.

Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, § 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална 3 правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание (за което процесуалният представител на ищеца не се явява), съдът счита, че дължимите в полза на ищеца разноски за адвокатски хонорар следва да се редуцират и да се присъди адвокатски хонорар в размер от 600 лева.

Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 112, 11 лв., която подлежи на възстановяване от ответника в пълен размер.

Предвид гореизложеното, то ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски по настоящото производство в общ размер от 712, 11 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. С. С., ЕГН ********** срещу Д. Д. К., ЕГН ********** обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които се претендира ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца следните суми: 2 000 лева /две хиляди лева/- неустойка дължима по силата на т. 8 от сключения между страните Договор за спогодба от ***** и 702, 81 лева /седемстотин и два лева и осемдесет и една стотинки/- мораторна лихва върху вземането за неустойка, дължима за периода от 30.09.2022г. до 12.06.2025г., поради осъществено от ответника в хода на процеса пълно погашение на спорното право.

ОСЪЖДА Д. Д. К., ЕГН ********** да заплати на Д. С. С., ЕГН ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер от 712, 11 лв. /седемстотин и дванадесет лева и единадесет стотинки/, представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му, с въззивна жалба пред Окръжен съд- Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4