Решение № 100 от 12.11.2021, Окръжен съд - Търговище

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 100 гр. Търговище, 11.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ в публично заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: МИЛЕН ИВ. СТОЙЧЕВ

Членове:

БИСЕРА Б. МАКСИМОВА

БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ при участието на секретаря АНАТОЛИЯ Д. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от БОРИС Д. ЦАРЧИНСКИ Въззивно гражданско дело № 20213500500223 по описа за 2021 година Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Производството по в.гр.д.№223/2021г. по описа на Окръжен съдТърговище е образувано по въззивна жалба на ответника Д.Р. против решение №202/13.05.2021г., постановено по гр.д.№1588/2020г. на Районен съдТърговище, в частта, с която е признато за установено съществуването на право на вземане на ищеца Б. П. П. Ф. С.А., Париж,

Франция чрез Б. П. П. Ф. С.А., клон България срещу

Д.Р. за сумата от 221,41 лева, предсрочно изискуема от 20.11.2019 г. главница по Договор за потребителски паричен кредит от 14.09.2017 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1205/2020 г. по описа на РС-Търговище, ведно със законната лихва от 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на вземането. С доводи за неправилност, нарушения на материалния и процесуалния закон, въззивникът моли за отмяна на решението и за отхвърляне в цялост на предявения установителен иск. Претендира и разноски.

С писмен отговор по реда и в срока по 263, ал.1 от ГПК въззиваемият Б. П. П. Ф. С.А., Париж, Франция чрез Б. П.

П. Ф. С.А., клон България оспорва основателността на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в обжалваната му част. Претендира и разноски.

Постъпила е и въззивна жалба от ищеца Б. П. П.

1

Файненс С.А., Париж, Франция чрез Б. П. П. Ф. С.А., клон България против първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за разликата над установения размер от 221,41 лева до претендирания размер от 7483,81 лева – главница, 446,00 лева – възнаградителна лихва за периода от 20.10.2019 г. до 20.11.2019 г. С доводи за неправилност въззиваемият моли за отмяна на решението и уважаване на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск. Претендира и разноски.

С писмен отговор по реда и в срока по 263, ал.1 от ГПК въззивникът Д.Р. оспорва основателността на въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в обжалваните му части.

Постъпила е и частна жалба от ищеца против Определение № 817 от 18.06.2021 г., по гр.д. № 1588/2020 г. по описа на РС-Търговище, с което е допълнено Решение №202/13.05.2021г., постановено по гр.д.№1588/2020г. на Районен съд-Търговище в частта за разноските на основание чл. 248, ал. 1 ГПК. С доводи за неправилност, въззиваемият Б. П. П.

Файненс С.А., Париж, Франция чрез Б. П. П. Ф. С.А., клон България моли за отмяна на определението, алтернативно присъденото адвокатско възнаграждение да бъде редуцирано, съобразно фактическата и правна сложност на заповедното производство по ч.гр.д. № 1205/2020 г. по описа на РС-Търговище.

С писмен отговор по реда и в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК въззивникът Д.Р. оспорва основателността на частната жалба и моли за потвърждаване на обжалваното определение.

С молба от 12.10.2021 г. процесуалният представител на въззиваемата страна юрк. Петко Палазов поддържа подадената въззивна жалба и моли да бъде оставена без уважение въззивната жалба, подадена от насрещната страна. Претендира и разноски в настоящото производство. На основание чл.

78, ал. 5 ГПК въззиваемият прави възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, като моли същото да бъде намалено.

Съдът, след като констатира, че въззивните жалби и частната жалба са подадени в срок и са допустими, провери изложените в тях оплаквания, обсъди представените доказателства и констатира следното:

Разгледани по същество въззивните жалби и частната жалба са неоснователни.

Предявените искове по чл. 422 от ГПК, за сумата от 7 483,81 лв., представляваща неизпълнено задължение по договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15262824/14.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.09.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; за сумата от 44,80 лв. – застрахователна премия; за сумата от 446 лв. – възнаградителна лихва за периода от 20.10.2019 г. до 20.11.2019 г. и за сумата от 531,21 лв. - мораторна лихва за периода от 20.11.2019 г. до 2

16.09.2020 г., за които суми е издадена заповед по чл. 410 от ГПК за изпълнение № 670/16.10.2020 г., постановена по ч.гр.д. № 1205/2020 г. по описа на Районен съд-Търговище, са обосновани с неизпълнение на договора от кредитополучателя.

Ответникът оспорва исковете с възражения за недействителност на договора за кредит, поради противоречието на клаузите му с добрите нрави.

Съдът след като анализира доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, като съобрази аргументите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:

Съгласно представения Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-15262824/14.09.2017 г. и погасителен план се установява, че страните са уговорили предоставяне на паричен заем в размер на 8 000 лв., застрахователна премия в размер на 3 763,20 лв., такса ангажимент в размер на 280 лв., с размер на месечната погасителна вноска от 312,33 лв., със срок от 84 месеца и последна вноска на 20.09.2024 г.; с фиксиран годишен лихвен процент от 36,71%, общ размер на всички плащания в размер на 26 235,72 лв. и ГПР 45,92%. Съгласно чл. 5 от представените условия към договора, при просрочване на две или повече месечни погасителни вноски цялото задължение става предсрочно изискуемо, без да е необходимо уведомяване на длъжника. От чл. 2 се установява, че размерът на кредита за застраховка ще бъде платен директно на застрахователния агент „Директ Сървисиз“ ЕАД, като липсват доказателства премията да е платена на посочения агент. От чл.

2 е видно също, че при усвояването на кредита, кредиторът е удържал таксата ангажимент в размер на 280 лв. Представено е и подробно извлечение по процесния кредит за дължими, платени и разнесени суми от плащанията.

От известие за доставяне от 28.05.2020 г. се установява, че ответникът е получил покана за предсрочна изискуемост от ищеца на 02.06.2020 г., а от съдържанието на същата се установява, че ищецът е уведомил ответника за обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение и е поканил ответника да ги заплати в седемдневен срок от получаване на поканата. От заключението на вещото лице по изготвената съдебносчетоводна експертиза, което съдът кредитира изцяло, като отговаря на поставените задачи се установява, че ответникът е изплатил общо 7498,59 лв., от които 605,79 лв. платена главница, 5772,80 лв. платена договорна лихва и 1120 лв. застрахователна премия, като непогасените дължими суми са съответно главница в размер на 7394,21 лв., застрахователна премия в размер на 134,40 лв., договорна лихва в размер на 446 лв. за периода от 20.10.2019 г. до 20.11.2019 г. и обезщетение за забава в размер на 492,95 лв. за периода от 20.11.2019 г. до 16.09.2020 г. при съобразяване с чл. 6 ЗМДВИП.

При така описаната фактическа обстановка, съдът намира за установено от правна страна следното:

По въззивната жалба, подадена от Д.Р.:

Въззивникът оспорва правилността на първоинстанционното решение в 3 частта, с която е уважен установителния иск за чистата стойност на кредита, която длъжникът не е върнал на кредитополучателя. Излагат се доводи, съгласно които първоинстанционният съд е постановил акт по непредявен иск, доколкото правното основание да се претендира чистата стойност на кредита по чл. 23 ЗПК е извъндоговорно – неоснователно обогатяване по подобие на хипотезата на чл. 34 ЗЗД. Изложените от въззивника възражения са неоснователни. Разпоредбите на чл. 23 ЗПК и чл. 34 ЗЗД не следва да бъдат приравнявани като последици. В случая, целта на закрилата, която ЗПК дава на потребителя не е отричането с обратна сила на договарянето в цялост, а само изключване обвързаността на потребителя с породени от такова договаряне задължения, накърняващи баланса на интересите на насрещните страни. Затова законодателят урежда специални последици за потребителя като ограничава задълженията по тази сделка до връщане на чистата стойност на кредита, а всички други задължения отпадат след обявяване на недействителността. В резултат на обявената недействителност от първоинстанционния съд на договора за кредит, сключен с потребител, отпада възмездността на този договор, а се съхранява сделка със съдържание на безвъзмезден заем между равнопоставени участници в гражданския оборот. Прогласяването на недействителност по чл. 22 ЗПК, за разлика от типичния случай, не изключва с обратна сила договорното основание.

Остатъчното задължение на потребителя е именно за връщане на главница по получения кредит, а не за реституция на дадена сума по повод вече несъществуващ реален договор.

Кредитополучателят сочи, че договорът е нищожен също поради това, че договорната лихва противоречи на добрите нрави и без наличието на тази клауза договорът не би бил сключен поначало от търговеца – кредитор. РС – Търговище в мотивите си е приел, че уговорката установяваща размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави и поради това е нищожна на това основание. В случая обаче е налице по-тежък порок и това е, че клаузите по договора не отговарят на изискванията на закона и по-специално договорът не съдържа годишният процент на разходите към момента на сключване на договора като парична стойност, нито са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение № 1 към ЗПК начин. Затова договорът за кредит е прогласен като недействителен в мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 22 ЗПК, поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Противоречието със закона е възведено като най-тежък порок на договора, който обосновава неговата недействителност, съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Противоречието на добрите нрави също е такъв порок, който обосновава нищожност на договора, но доколкото е установено наличието на по-тежък порок от него, то договорът не може да бъде прогласен за нищожен и на двете основания, а само на най-тежкото от тях. Поради това решението на РС – Търговище в частта, с която е уважил частично предявения установителен иск следва да бъде потвърдено.

4

По въззивната жалба, подадена от Б. П. П. Ф. С.А.,

Париж, Франция чрез Б. П. П. Ф. С.А., клон България:

Кредиторът Б. П. П. Ф. С.А. оспорва на първо място, изводите на първоинстанционния съд относно действителността на клаузата за възнаградителната лихва. Излагат се доводи относно това, че след приемането на регламентиран от закона размер на ГПР, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, изведеното от съдебната практика изискване възнаградителната лихва да не надвишава трикратния размер е дерогирано от ЗПК.

Възнаградитрелната лихва не е следвало да се разглежда отделно, а да се изследва само дали ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва.

Тези възражения са неоснователни. Противоречието на възнаградителната лихва с добрите нрави не е обвързано с размера на ГПР по договора и дали същият отговаря на изискванията на закона. За да бъде действителен договора за кредит, двете изисквания следва да са налице кумулативно. Както възнаградителната лихва не следва да надвишава трикратния размер на законната лихва, така и годишния процент на разходите (част от който е и възнаградителната лихва) не следва да превишава петкратния размер на законната лихва.

На следващо място въззиваемият Б. П. П. Ф. С.А. излага доводи, обосноваващи, че изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора да се съдържа годишния процент на разходите е изпълнено. Това възражение е неоснователно. При постановяване на обжалваното решение първоинстанционният съд е изложил обстойни мотиви относно това, че изискването за посочване на годишния процент на разходите не е изпълнено от кредитора, в случая. Тези доводи се споделят напълно от настоящия състав на въззивната инстанция, поради което на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към тях. В допълнение следва да се посочи, че целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Такова е и изискването на чл. 10, параграф 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: "... посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този процент". Посоченият ГПР от 45,92 %, като абсолютна процентна стойност е близко до предвидения максимален размер в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, но неяснотата относно начина, по който същият е формиран, води и до неяснота относно включените в него компоненти. Видно от договора за кредит, застрахователната премия не е включена в годишния процент на разходите, тъй като ако това бе сторено, то ГПР нямаше да възлиза на 45,92%, а щеше да надхвърля петкратния размер на законната лихва.