Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1093 от 13.05.2022, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 108/2022
Вид
Решение № 1093
Подписан
13.05.2022
В сила
13.05.2022
Състав
Любомир Василев, Калина Анастасова, Мария Малоселска

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 1093 гр. София, 12.05.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

Мария Малоселска при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно гражданско дело № 20221100500108 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20257867 от 22.11.2020 г. по гр.д. № 2180/2019 г. по описа на СРС, 148 с-в, е признато за установено, по реда на чл.422 ал. 1 ГПК, че В. Г. КР. с ЕГН ********** дължи на „Т.С." ЕАД с ЕИК **** на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ сумата 205,55 лв., представляваща цена на топлинна енергия за периода от 01.10.2014 г. до 30.04.2016 г. за имот в гр. София, жк „****, абонатен номер 210917; на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД сумата 10.00 лв., представляваща цена на дялово разпределение за същия период и имот; ведно със законната лихва върху двете главници от 21.03.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 17 581/ 2017 г. по описа на СРС.

С постановеното решение са отхвърлени предявените установителни искове за останалите суми по заповед та, както следва: по чл. 422 ГПК вр. 86, ал.1 ЗЗД - изцяло за сумата 4,18 лв., претендирана като обезщетение за забава в периода от 15.12.2014 г. до 10.03.2017 г. по отношение на топлинната енергия; по чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД — за горницата до пълния предявен размер от 21,24 лв., претендирана като цена за дялово разпределение; по чл. 422 ГПК вр. 86, ал.1 ЗЗД - изцяло за сумата 4,17 лв., претендирана като обезщетение за същия период на забава по отношение на дяловото разпре‐ 1 деление.

Решението е постановено в производство, проведено с участието на „МХ Елвеко" ЕООД, като подпомагаща страна на ищеца в производството.

Решението, в частта на уважаване на предявените по реда на чл.422 ГПК искове е обжалвано от ответника В. Г. КР. с изложени доводи, че е неправилно поради нарушение на процесуалните правила, материалния закон и поради необоснованост.

Неправилно съдът приел, че е вещен ползвател без в производството да са представени доказателства за подадена молба за откриване на партида. Сочи, че при наличие на лице обявило облигационни отношения с ищеца, то, същото е вещен ползвател и носител на задълженията, а не останалите формални собственици. В случая именно лицето подало молба-декларация до ищеца е вещен ползвател, който следва да заплаща и потребените количества ТЕ. Заявява, че сумите за дялово разпределение са недължими, защото в производството не е доказано основание за начисляването им.

Оспорва наличие на облигационно отношение, както и доводите, че в случая са приложими ОУ на ищеца за продажба на ТЕ за битови нужди.

Жалбоподателят отправя искане за отмяна на решението и отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл.263, ал. 3 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от ищеца "Т.С. " ЕАД. В подадена молба на 05.05.2022 г. е изразено становище за неоснователност на въззивната жалба. Излага доводи за правилност на постановеното от СРС решение, след като е проведено пълно и главно доказване относно съществуването на вземанията му. Отправя искане за потвърждаване на решението като правилно. Претендира разноски.

Подпомагащата страна на ищеца - „МХ Елвеко" ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, съдът намира същата за неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че процесния имот е топлоснабден, че ответникът е собственик на имота; че в производството е доказано реалното потребление на ТЕ за битови нужди, както и стойността на услугата доставка на ТЕ и основанието и стойността на дължимата такса за дялово разпределение.

Следователно между страните по спора било възникнало облигационно отношение по повод доставка и потребление на топлинна енергия.

Решението е правилно.

Чрез представеният пред първата инстанция нотариален акт за дарение на недвижим имот със запазено право на ползване № 146, том втори, дело № 260, рег.№ 6804/22.06.2012 г. на нотариус М.И. с рег.№ 260 на НК на РБ се установява, че Г. И. К. е дарил на сина си В. Г. КР. процесния имот, представляващ апартамент № 7, находящ се в гр.София, ж.к.****, като си е запазил правото на ползване (л. 14 от делото на СРС).

Чрез представеното в производството удостоверение за наследници се установява, че дарителят Г. К. е починал на 19.04.2014 г. и негов наследник по закон е В. Г. КР.. С оглед така установеното правото на ползване принадлежи на пълноправния собственик – ответник в производството и доводите на ответника в обратен смисъл са недоказани и неоснователни.

Установено е чрез представените писмени доказателства и констатациите на СТЕ, че този имот е бил топлоснабден, а сградата- ЕС, в която се намира същия е топлофицирана.

Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /приложима редакция след 17.07.2012 г./ потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

В производството е установено, че ответникът е собственик на топлоснабдения имот за периода предмет на заявените претенции, поради което се явява клиент на потребената в имота ТЕ. Доводите на жалбоподателя за недоказване на соченото обстоятелство по надлежния ред съдът намира за неоснователни. Както бе посочено в проведеното производство е представен нотариален акт, с който е дарен имота на ответника, като последния е и носител на правото на ползване на имота след смъртта на дарителя.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното 3 предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона).

За установяване факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, са приети документи от ФДР за отчитането на топлинната енергия за процесния период и нейното разпределение, които факти са признати от ответника. Последният изрично е заявил в подадения писмен отговор на исковата молба, че признава стойността на доставената топлинна енергия и на дяловото разпределение.

Чрез представените пред първата инстанция доказателства е установено, че количеството топлинна енергия, постъпило в топлоснабдената сграда, се измерва чрез т. нар. общ топломер, монтиран в абонатната станция. Показанията се отчитат ежемесечно. Дяловото разпределение на топлинната енергия в сградата, в която се намира процесният обект, се извършва от „МХ Елвеко" ЕООД съгласно договор. При условията на сключения договор е извършвано отчитането на реално потребената енергия за исковия период. Технологичните разходи на топлинна енергия в абонатната станция са взети предвид при определяне на общото количество топлинна енергия за разпределяне между етажните собственици, като са приспаднати за сметка на ищеца.

С оглед на изложеното съдът приема, че за процесния период до топлоснабдения имот е доставяна топлинна енергия съобразно уговореното, като количеството на доставената енергия е разпределяно законосъобразно в съответствие с правилата на действащата към процесния период нормативна уредба /Наредба № 16-ЗЗ4/2007 г. за топлоснабдяването/ – за топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, за отопление на имот и за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация.

Въз основа на представените счетоводна справка от ищеца (л. 22 от делото на СРС) и изравнителни сметки на подпомагащата страна (164, 165 от делото на СРС) съдът приема, че в полза на ищеца са възникнали вземания за сумата 120,89 лв. – стойност на потребена топлоенергия за 2014/15 г. и за сумата 84,66 лв. –стойност на потребена топлоенергия за 2015/16 г. или общо 205,55 лв. Възражението за погасяване по давност на вземания е неоснователно доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК е подадено на 21.03.2017 г., т.е. преди изтичане на 3-годишния давностен срок за вземанията.

Ето защо, за периода, непогасен по давност, остава задължение в размер на 205.55 лв., за която сума и период искът правилно е бил уважен.

С разпоредбата на чл. 139, ал. 2 ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от 2006 год., бр.

4

54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ се възлага отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора между етажните собственици на процесната сграда и МХ Елвеко ООД.

В проведеното производство са ангажирани доказателства от страна на ищеца за дължимите суми за дялово разпределение от страна на ответника и същите възлизат на сумата 10.00 лв. за процесния период, до който размер правилно съдът е уважил предявения иск с постановеното решение.

При това положение първоинстанционният съд е решил спора п о възможно най-благоприятен за ищеца път.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата 50.00 лв.-разноски за възнаграждение за юрисконсулт за въззивната инстанция.

С оглед цената на иска, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. второ ГПК, решението не подлежи на касационно обжалване.

Воден от гореизложеното, Софийският градски съд