Решение № 3783 от 25.06.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р Е

Ш Е Н

И Е гр.София, 25.06.2020 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на втори юни през две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Десислава Йорданова при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №420 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 07.11.2019 год., постановено по гр.дело №57062/2018 год. по описа на СРС, ГО, 85 с-в, са отхвърлени предявените от П.Ц.Т. срещу С.Г.Т., Р.П.Р., Г.П.Т. и Е.Ц.В. искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на съдебна спогодба, обективирана в протокол от 03.04.1997 год. по гр.дело №6673/1994 год. по описа на СРС, поради противоречието й със закона – чл. 62 ЗТСУ /отм./, § 7 ППЗТСУ /отм./, Наредба №5, чл. 39, ал. 2 ЗС, както и на нормативните актове въвеждащи изисквания за помещенията, които следва да има в обектите, представляващи жилище и ищецът е осъден да заплати на ответниците С.Г.Т., Р.П.Р. и Г.П.Т. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 1 200 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца П.Ц.Т.. Жалбоподателят поддържа, че процесната съдебна спогодба-делба била утвърдена на основание чл. 125 ГПК /отм./, като първоинстанционният съд неправилно бил приел, че през 1997 год. не е следвало да бъдат съобразени предвидените в закона изисквания, на които трябва да отговаря едно жилище. В Постановление на ВС № 4 от 23.06.1969 год., ППВС, било прието, че съдът трябва да следи за съответствието на спогодбата със закона. Тази теза се потвърждавала и от приетото в Тълкувателно решение № 113 от 02.12.1968 год. на ОСГК на ВКС. Задължението на съда да провери дали спогодбата не противоречи на закона и на добрите нрави било установено в чл. 234, ал. 1 ГПК, респ. чл. 125, ал. 1 ГПК /отм./.

Съдебната спогодба по делбено дело представлявала двустранен договор и заинтересованата страна можела да се позове на нищожността, както и да иска нейното унищожаване и в случаите, предвидени в чл. 27 ЗЗД или развалянето й поради неизпълнение. При делба на заварени към 17.05.1963 год. съсобствени жилищни сгради отредените в реална собственост етажи или части от етажи можело да не отговарят на изискванията на § 38 и 39 от Строителните правила и норми /отм./, ако те представлявали обособени по-рано отделни жилища. Ако при разделянето на такива жилища се образували нови жилища, разпоредбите на § 38 и 39 от Строителните правила и норми /отм./ били задължителни с предвидените в тях изключения. С процесната съдебна спогодба-делба едноетажната жилищна сграда била разделена на три самостоятелни жилища – по едно за всеки съделител. Правната теория приемала, че противоречие със закона представлявало несъответствие на договора с конкретна императивна правна норма, която се отнасяла до неговото сключване или съдържание. Това противоречие следвало да е налице по отношение на нормативен акт, който бил действал към момента на сключване на договора. Процесната спогодба била сключена при действието на чл. 62, ал. 1 ЗТСУ /отм./, съгласно който жилища можело да бъдат обособявани само ако обособените дялове отговаряли на одобрен архитектурен проект – това се удостоверявало от специализираните органи на общинската администрация. Т.е. в частност за обособяването на три отделни жилища било необходимо да има одобрен архитектурен проект към момента на сключването на спогодбата. Вещото лице пило потвърдило, че няма архитектурен проект, отнасящ се за процесната сграда или за обособените три жилища. Такъв проект не се споменавал и по гр.дело №6673/1994 год. по описа на СРС.

Следователно спогодбата противоречала на закона и следвало да бъде прогласена за нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. СРС не бил взел предвид обстоятелството, че от 1987 год. до 2001 год. по плана не е съществувал имота, в който била изградена сградата. Според действащия към този момент регулационен и застроителен план имот с пл.№144 бил включен в имоти ІІ и ІІІ, отредени за обществени мероприятия – за младежки дом, супермаркет и улица. В този период на терена не било допустимо да се създават нови обекти, различни от предвижданията на действащия план, съответно не е било допустимо да се обособяват нови жилища – чл. 9, 21, 22, 37 и 41 ЗТСУ /отм./. Освен това обособените три жилища не отговаряли на изискванията, предвидени в действалата към момента на одобряване на спогодбата Наредба № 5 за правилата и нормите по териториалното и селищното устройство /чл. 54 и сл./ – нито едно от тях не разполагало с баня-тоалетна, което обстоятелство се установявало от заключенията на вещите лица по допуснатите съдебно-технически експертизи. Установено било, че Дял І не разполагал и със складово помещение, защото прилежащата му дърводелска работилница не била склад, а винаги се била ползвала по своето предназначение като работилница. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени.

Ответниците по жалбата С.Г.Т., Р.П.Р. и Г.П.Т. считат, че обжалваното решение следва да бъде потвърдено. Поддържат, че правилно първоинстанционният съд бил приел, че строителните правила и норми въвеждат редица изключения като § 65 ЗПИНМ /отм./ и чл. 119, ал. 6 ППЗТСУ /отм./, позволяващи тоалетната да е извън сградата.

Според заключението по съдебно-техническата експертиза в процесния имот имало външна тоалетна към момента на одобряване на спогодбата. По делото нямало спор относно желанието на съделителите да прекратят съсобствеността чрез разделяне на сградата на три жилища, за което съществували предпоставки с построяването й и начина на нейното ползване – тя била построена с три отделни входа, кухни и санитарни помещения, отделни електромери и повече от 20 години била използвана като три самостоятелни обекта от тримата съделители – две жилища и зъболекарски кабинет. Не било налице нарушение на чл. 62, ал. 1 ЗТСУ /отм./. Посочената норма не намирала приложение в случая, тъй като процесната спогодба била сключена за съсобствени на страните обекти, имащи характера на жилища, които към момента на построяването си представлявали самостоятелни обекти.

Разпоредбата на чл. 62 ЗТСУ /отм./ обхващала случаите, когато бил необходим одобрен архитектурен проект за обособяване на самостоятелни дялове в отделен обект на делба. Освен това страните се били съгласили да получат обособените обекти, независимо от преустройствата и неудобствата, които следвало да бъдат извършени, респ. понесени от тях. Отделно от това изграждането на баня и тоалетна в два от дяловете не било свързано нито със значителни преустройства, нито с особени неудобства за страните – видно от заключението по съдебно-техническата експертиза. Въведеното за първи път във въззивната жалба ново основание за нищожност на съдебната спогодба не следвало да бъде обсъждано.

Правилно СРС бил приел, че обособените три жилища имат необходимата минимална площ, разполагат със складови помещения /освен бараките в двора, в сградата има и мазе/, имат обща външна тоалетна и в тях могат лесно да бъдат направени преустройства. Претендират и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата Е.Ц.В. не оспорва въззивната жалба, като поддържа, че СРС неправилно бил приел, че към момента на застрояването си обектите са представлявали самостоятелни жилища, поради което чл. 62 ЗТСУ /отм./ вр. с § 7 ППЗТСУ /отм./ не намирали приложение. Обособените дялове не отговаряли на изискванията на чл.

95 от Наредба № 5 от 17.05.1995 год. за правила и норми по ТСУ, тъй като в нито един от тях нямало самостоятелно санитарно помещение – тоалетна и баня. За да имал даден обект статут на жилище, следвало да е налице необходимият минимум от елементите за жилище със съответната техническа характеристика, посочени в чл.

93, ал. 3 от посочената наредба. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на свидетелката М.М., тъй като те се опровергавали от останалите доказателства по делото. Безспорно било установено от показанията на свидетелите Х.В.и Г.В., че в нито един от дяловете нямало вътрешна тоалетна и баня, а общата външна тоалетна, разположена откъм ул.“Лайбниц“ била разрушена преди делбата, като ищецът бил направил външна баня-тоалетна в дъното на имота. Изготвянето на одобрен архитектурен проект по делбеното дело в съответствие с чл. 62 ЗТСУ /отм./ било задължително условие за законосъобразното извършване на делбата - т. 5, б. „в“ от ППВС № 7/1973 год. Такъв проект в случай не бил изготвян и одобряван. Видно било от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че тоалетната трябвало да е разположена вътре в сградата, като два от дяловете понастоящем не отговаряли на изискванията за жилище. Недопустимо било две жилища, обособени като самостоятелни, да имат обща външна баня-тоалетна. Установено било по делото, че основната сграда била пристроена през 1970 год. – 1975 год. Т.е. сградата, предмет на съдебната спогодба-делба, не попадала в обхвата на Тълкувателно решение № 96 от 16.11.1971 год. на ОСГК на ВКС. Първоинстанционният съд се бил позовал на неотносими към момента постигане на спогодбата правни норми. Според нормата на чл. 54 от Наредба № 5 от 17.05.1995 год. за правила и норми по ТСУ, в жилището трябвало да има помещение за клозет и за баня, т.е. да бъде в самата сграда, като не било въведено изключение да бъде извън сградата, каквото тълкуване бил направил СРС. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че изграждането на тоалетна и баня не е свързано със значителни преустройства и неудобства и не е в нарушение на чл. 39, ал. 2 ЗС. Следвало да се има предвид, че вещото лице не било компетентно да дава становища по въпроса за преустройства и тяхната стойност, тъй като било геодезист, а не строителен инженер или архитект. Предвид площта на стаята от дял ІІ от 15 кв.м., изграждането на баня-тоалетна в нея с площ от 4 кв.м., означавало минимално допустимата светла площ да стане 11 кв.м., т.е. под минимума както за дневна, така и за спалня за двучленно семейство. Следователно процесната съдебна спогодба се явявала нищожна.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявен e за разглеждане иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

По отношение на фактическата обстановка:

Видно е от протокол от 03.04.1997 год. по гр.дело №

6673/1994 год. по описа на СРС, ГО, 61 с-в, че била одобрена съдебна спогодба-делба, по силата на П. Ц.Т. получил в дял и изключителна собственост следния недвижи имот – Дял І: ЖИЛИЩЕ, находящо се в западната част на дворното място откъм улицата, едноетажно, застроено на площ от 38.82 кв.м., състоящо се от стая, кухня и антре, заедно с 28.63 % ид.ч. от общите части на сградата и дърводелска работилница в североизточния край на имота, застроена на площ от 31.60 кв.м., заедно с находящия се в нея банциг, заедно с 1/3 ид.ч. от дворното място, представляващо имот пл.№144 /стар 3/ от кв.7 /стар 15/ по плана на гр.София, ж.к.“Факултета“, ул.“*******, цялото с площ от 348 кв.м., при съседи на жилищната сграда: изток – жилище в средата на сградата, юг – двор, запад – двор и север – калкан, при съседи на работилницата: от две страни съседни имоти, двор и дела на П. Т. ***, 152, 153 и 143 от същия квартал; Е.Ц.В. /четвъртата ответница/ – следния недвижим имот – Дял ІІ: ЖИЛИЩЕ, находящо се в средната част на едноетажната жилищна сграда, състоящо се от една стая, кухня и антре, застроена на площ от около 31.45 кв.м., при съседи: изток – жилище на П.Т., юг – двор, запад – жилище на П. Т. и север – калкан, заедно с 27.73 % ид.ч. от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от тухлената барака в югоизточния ъгъл на имота с площ от 19.31 кв.м. и заедно с 1/3 ид.ч. от гореописаното дворно място; П.Ц.Т. /ищецът/ – следния недвижим имот – Дял ІІІ: ЖИЛИЩЕ, находящо се в източната половина на едноетажната жилищна сграда, състоящо се от стая, хол, кухня и антре, застроена на площ от около 56 кв.м,. при съседи: изток – дърводелска работилница, юг – двор, запад – жилището на Е.В. и север – калкан, заедно с 43.64 % ид.ч. от общите части на сградата и 1/2 ид.ч. от тухлената барака в югоизточния ъгъл на имота с площ от 19.31 кв.м. и заедно с 1/3 ид.ч. от гореописаното дворно място; П.Ц.Т. и П. Ц.Т. получили в общ дял и собственост следния недвижим имот: ТЪРГОВСКА СГРАДА, застроена на площ от 39.04 кв.м., състояща се от търговска зала, кухня, сервизи, представляваща северната част от цялостната търговска сграда, построена и върху съседен имот, построена върху гореописаното дворно място.