Определение № 39 от 22.01.2025, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 39 гр. Кюстендил, 22.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Е. Г. Деянчева като разгледа докладваното от Е. Г. Деянчева Гражданско дело № 20241500100367 по описа за 2024 година

По вх. № 123/2025 г.

По молба за изменение на решението в частта за разноските, инкорпорина в постъпилата Въззивна жалба с вх. №123/2025 г., депозирана от ответника М. Г. Б.:

Искането е с правно основание чл. 248 от Граждански процесуален кодекс (ГПК)

Производството по делото е било образувано по искова молба от „ОБЩИНА ДУПНИЦА“, Булстат № *****, с адрес: гр. Дупница, пл. «Свобода» № 2, представлявано от П.А.Д. - Кмет на Община Дупница, чрез адв. Е. И. В., вписана в Единния регистър на българската адвокатура с личен номер **********, член на Софийска Адвокатска колегия, с адрес за връчване: *****, електронна поща: [email protected], против М. Г. Б., с ЕГН: **********, с адрес ***** След изясняването на делото от фактическа и правна страна е постановено Съдебно решение № 334/23.12.2024 г., с което исковата претенция е уважена, като в тежест на ответника са възложени и сторените деловодни разноски.

Недоволен от произнасянето вкл. и в частта за разноските ищецът, в жалбата си до въззивния съд, е заявил и искане за изменение на решението в тази му част по реда на чл. 248 от ГПК.

По реда на чл. 248, ал. 2 от ГПК, тя е съобщена на другата страна, която е взела становище по искането, навеждайки собствени доводи за недопустимост, а и неоснователност на постъпилата молба.

Съдът, в настоящия му съдебен състав, като прецени представените пред него доказателства и във връзка с наведените твърдения, намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 248, ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

В случая молбата за изменение на решението в частта за разноските е инкорпорирана в постъпилата въззивна жалба, депозирана от ответника и е допустима.

Подадена е в срока по чл.248, ал.1 от ГПК, от страна в производството, разполагаща с право да иска изменение на решението в частта за разноските.

1

Разгледана по същество молбата е неоснователна. Аргументи:

По указанията на чл. 78, ал. 1 от ГПК - "Заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска", съответно съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК - "Ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска".

Наред с това нормата на алинея 2 от посочения текст на закона сочи, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Именно тази хипотеза евентуално навежда в жалбата си настоящия молител, твърдейки, че не е давал повод за завеждане на делото, а действията му сочели на признание на иска, доколкото не оспорва, че исковата сума е постъпила в негова сметка без основание, и след като узнал за делото направил постъпки за връщането й.

Сочените доводи съдът намира, че на са установени по делото. Съображенията в този смисъл са следните:

В постъпилата жалба са навадени доводи, че постъпилата по сметка на ищеца сума, не е във връзка със съществуващи отношения с Община – Дупница. До такъв фактически извод е достигнал и съдебният състав при анализа на събраните доказателства, поради което е намерил, че са налице предпоставките на чл. 55 от ЗЗД и е възприел претенцията на ищеца за основателна. При този изход на спора е приел още, че на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК той има право на разноски с оглед уважаването на иска – в размер на 8840 лв. В общата сума на разноските е включена и сумата от 4000 лв. – платена държавна такса, 40 лв. – държавна такса по допуснатото обезпечение на иска, както и 4800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.

Въпреки това и ако се приеме за вярна тезата, че единствено ответникът по делото не бил извикан за съдебното заседание, респ. явявайки се би поддържал теза за признание на иска, то следва да се анализира възможността за евентуалното приложение на чл. 237 от ГПК, респ. и последиците на чл. 78, ал. 2 от ГПК.

В съдебната теория и практика се приема, че признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, поради основателността му. То има за предмет субективни права и е несъвместимо с оспорване на иска, за разлика от признанието на факти – юридически или доказателствени, което е доказателствено средство /чл. 175 ГПК/, и е съвместимо със защита срещу иска: ответникът може да отрече въведения от ищеца правопораждащ факт /факти/, а ако го признае – да противопостави съответни възражения. Наред с това обаче, процесуалните действия при заявено признание на иска, са поставени в зависимост от становището на ищеца, който би могъл да заяви изрично искане съдът да прекрати съдебното дирене и да се произнесе с решение съобразно признанието.

Задължение за него в т.см. законът не предписва. Поради това, дори да се приеме, че той би поискал постановяване на решение в тази хипотеза, и ищецът би поддържал искане за постановяване на решение в т.см., то досежно отговорността за разноски предпоставките по чл. 78, ал. 2 от ГПК са необходими в кумулативност и подлежат на конкретна преценка във връзка с предмета на конкретното дело.

В случая, наред с колебанията, в контекста на поддържаните в жалбата оспорвания на постановения съдебен акт и в частта за лихвите, дали всъщност признание на иска би било изразено, не може да се приеме за налично и кумулативно необходимото условие ответникът с поведението си не е дал повод за завеждането на 2 делото. В този смисъл несподелима е тезата, че за делото ищецът узнал на 13.09.2024 г., когато получил призовка за делото. Видно от данните по настоящото дело съобщението по чл. 131 от ГПК му е връчено чрез лице от адреса на 11.09.2024 г. В едномесечен срок не е депозиран отговор на исковата молба, нито е навеждал доводи за извършени действия по възстановяване на неправомерно получената сума.

Призовката за насроченото съдебно заседание на 26.11.2024 г., му е връчена по същия ред на 22.10.2024 г., но до съдебно заседание отново не са предприети действия в този смисъл. Приложеното към жалбата искане за връщане на суми е с дата 13.09.2024 г., но то не е насочено към възстановяване на исковата сума на ищеца, а касае вътрешни отношения на ответника с финансовата институция, в която е открил банковата си сметка.

Изложените факти не могат да обосноват твърдението, че с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на делото, дори да се приеме, че макар и да е искал да се яви в съдебно заседание, бил пред съдебната зала, но не бил повикан.

С това следва да се приеме, че и тази от посочените кумулативно необходими предпоставки за освобождаването на ответника от отговорността за разноски, не е налице.

При изложените аргументи, дори да се приеме, че ответникът би изразил частично признание, възлагане отговорността за разноските на ищеца също не би било оправдано, поради евентуалното такова изявление в този напреднал стадий на развитие на производството,

Не би било основателно и евентуално заявено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, макар и доводи в този аспект да не се засягат с жалбата, в която е материализирано и оспорването по чл. 248 от ГПК.

При изложените доводи искането с правно основание чл. 248 от ГПК ще бъде оставено без уважение.

По разноските:

В производството по чл. 248 от ГПК разноски на страните не се следват – в т.см. съдебната практика, прогласена с Определение № 437/20.11.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3257/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 447/04.11.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 1977/2020 г., II т. о., ТК, Определение № 60/31.01.2020 г. на ВКС по ч. гр. № 11/2020 г., III го. ГК, и други.

По обжалваемостта:

Настоящият съдебен акт подлежи на обжалване пред Апелативен съд – София в 2-седмичен срок от връчването му на страните – арг. чл.248, ал.3 от ГПК.

Мотивиран така и на основание чл.248, ал.1 от ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за изменение на Решение №

334/23.12.2024 г., постановено по гражданско дело гр.д. № 20241500100367 от описа на Окръжен съд – Кюстендил за 2024 г., инкорпорирано в постъпилата Въззивна жалба с вх. № 123/10.01.2025 г., депозирана от М. Г. Б., В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, като неоснователно.

3

НАСТОЯЩОТО определение да се счита за неразделна част от Решение № 334/23.12.2024 г., постановено по гражданско дело гр.д. № 20241500100367 от описа на Окръжен съд – Кюстендил за 2024 г.,

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Апелативен съд – София в 2седмичен срок от връчването му на страните – арг. от разпоредбата на чл.248, ал.3 от ГПК.

Съдия при Окръжен съд – Кюстендил: _______________________ 4