Решение № 3179 от 29.05.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 3179 гр. София, 29.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20221100512895 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна жалба на ответника Г. А. И. срещу решение № 20182657/09.09.2021 г., постановено по гр.д.

№ 13405/2020 г. по описа на СРС, 51 състав, с което по предявения от И. П. М. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на Г. А. И., че ищцата И. П. М. е собственик на апартамент № 44, находящ е в гр.

София, ж.к. „*******, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/02.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК, въз основа на договор за замяна на държавен ведомствен имот от 18.01.1985 г. и договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 45, том LXIX, нот. дело № 4818/1992 г., като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост № 147, том 2-1, рег. № 4999, дело № 232/2017 г. по описа на нотариус Ж.Б., с който Г. А. И., ЕГН ********** е признат за собственик въз основа на придобивна давност на апартамент № 44, находящ се в гр. София, ж.к. „*******, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-50/02.11.2011 г. на изпълнителния директор на АГКК.

1

Във въззивната жалба се съдържат доводи за недопустимост на решението предвид липсата на надлежно подадена искова молба. Твърди се неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, доколкото първоинстанционният съд не бил допуснал събирането на относими и необходими доказателства, релевирани своевременно от ответника, като кредитирал свидетелски показания за факти, които подлежат на доказване с писмени документи – пътувания в чужбина и сключен договор за заем за послужване за процесния имот. Ето защо въззивникът моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен.

ВъззИ.емата И. П. М. оспорва въззивната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно и моли същото да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Видно от писмените доказателства по делото, И. П. М. първоначално е подала молба за главно встъпване по гр.д. № 18503/2018 г. по описа на СРС, 41 състав, образувано по предявен отрицателен установителен иск за отричане правото на собственост на Г. А. И. върху процесния имот, но производството е било прекратено поради оттегляне на иска от ищеца А.С. С., поради което първоинстанционният съд е разпоредил да се образува ново дело въз основа на молбата на И. П. М. по чл. 225 ГПК. Описаните процесуални действия не са незаконосъобразни, тъй като с цитираната молба ищцата е сезирала съда с предявени от нея искове срещу първоначалните страни по гр.д. № 18503/2018 г., като на основание чл. 2 ГПК съдът е бил длъжен да разгледа молбата и доколкото това не е било възможно по първоначално образуваното дело предвид прекратяването му на основание чл. 232 ГПК, правилно книжата са били отделени в друго исково производство. В този смисъл, не е налице произнасяне свръхпетитум от страна на СРС, като съдът действително е бил сезиран с искова претенция, която е разгледал и решил по същество съобразно формулираното от ищцата искане.

След образуване на новото гр.д. № 13405/2020 г. по описа на СРС, 51 състав, и въз основа на дадени указания по чл. 129, ал. 2 ГПК И. П. М. е формулирала надлежен петитум за 2 предявяване на установителен иск за собственост единствено срещу Г. А. И., предвид обстоятелството че тя упражнява фактическа власт върху апартамента, като претенцията й не е лишена от правен интерес въпреки последващата разпоредителна сделка, с която ответникът е прехвърлил имота на трето лице. По подробно изложените и от първоинстанционния съд съображения в определението по чл. 140 ГПК, предявяването на положителен установителен иск за собственост срещу праводателя на последния приобретател на имота е допустимо и действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, тъй като чрез правните си действия (изявена воля за прехвърляне на несобствения имот) последният фактически е оспорил правото му на собственост. В този смисъл са и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 4/14.03.2016 г. по тълк. дело № 4/2014 г. по описа на ВКС, ОСГК, т. 3б. Ето защо, настоящият въззивен състав намира, че обжалваното решение не е недопустимо, като не е налице основание за обезсилването му и прекратяване на производството по делото.

Първоинстанционното решение е и правилно, като въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба следва да се отбележи следното:

Предмет на предявения положителен установителен иск за собственост е претендираното от И. П. М. вещно право върху процесния апартамент, което тя твърди да е придобила по силата на договор за замяна на държавен недвижим имот и договор за дарение. Ответникът не оспорва наведеното придобивно основание на ищцата, като същото се доказва несъмнено от приетите и неоспорени писмени доказателства – видно е, че въз основа на договор за замяна на държавен (ведомствен) недвижим имот с имот, собственост на граждани, от 18.01.1985 г. И. П. М. и майка й М. П. М. са придобили при равни дялове апартамент № 44, находящ се в гр. София, ж.к. *******, като с договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 45, том LXIX, нот. дело № 4818/1992 г., М. П. М. е прехвърлила на дъщеря си собствената си ½ идеална част от него. Така ищцата се легитимира като едноличен собственик на целия имот, като ответникът не навежда своевременно възражения, които да изключват правото й на собственост. Извънсъдебно Г. А. И. се легитимира като собственик на жилището въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, като се е снабдил с констативен нотариален акт № 147, том II-I, рег. № 4999, дело № 232/18.12.2017 г., но в срока за отговор на исковата молба не е навел възражение за придобИ.не на имота по давност, като единствено е оспорил допустимостта на иска и е изложил твърдения, че към датата на подаване на исковата молба вече се е разпоредил с имота и не е негов собственик.

Възражението за изтекла давност (погасителна или придобивна) представлява правопогасяващо спрямо претенцията на ищеца възражение, което следва да бъде наведено най-късно в срока за отговор на исковата молба (арг. чл. 133 ГПК), но в случая не е релевирано изрично от ответната страна, поради което не следва да се обсъжда по същество въпросът дали Г. А. И. е придобил жилището по давност.

От друга страна, дори и да се приеме, че това обстоятелство следва да бъде разгледано, 3 предвид излагането на тези твърдения в исковата молба и представянето на констативния нотариален акт за собствеността на ответника от самата ищца, то по делото не се доказват предпоставките за придобИ.не на имота от ответника на това оригинерно основание. В представеното постановление от 15.12.2017 г. по нот. дело № 232/2017 г. по описа на нотариус Ж.Б. е посочено, че Г. И. е установил фактическа власт върху жилището през 2014 г., като е присъединил осъществяваното до този момент владение на неговия праводател А.С. С., но от безпротиворечивите гласни доказателства се установява, че ответникът е започнал да живее в апартамента през 2020 г. и то след като е получил достъп до него с помощта на ключар. В този смисъл, по делото не се доказва упражнявано от ответника владение в продължение на пет или десет години, нито наличие на основание за присъединяване на евентуално упражнявано от А.С. С. по-рано владение върху вещта, като липсват данни за каквото и да било правоприемство между двете лица. Според свидетелите Б. и И.а, когато Г. И. се е нанесъл в апартамента, той вече е бил празен от няколко месеца, т.е. не се установява дори фактическата власт върху имота да е била предадена на ответника от предходно живеещия там А.С.. Ето защо, за правилното решаване на правния спор е ирелевантно дали и на какво основание А.С. С. е осъществявал фактическа власт върху жилището, респ. неотносими са възраженията във въззивната жалба за неправилно кредитиране на свидетелските показания относно твърденията за посещения на И. М. в апартамента по времето, когато там е живял А.С. и какви са били договорните отношения между тях.

С оглед на изложеното, дори и разгледано по същество, възражението на ответника за придобИ.не на имота по давност остава недоказано по делото, като в рамките на производството както на първа, така и на въззивна инстанция в негова полза е допуснато събирането на гласни доказателства чрез разпит на двама свидетели за установяване на упражнявано владение, но същите не са разпитани предвид процесуалното бездействие на ответната страна – в проведените две открити съдебни заседание във въззивното производство ответникът не осигури довеждането на свидетелите при липса на обективна и уважителна причина за това, поради което и след определяне на краен срок по чл. 158, ал. 1 ГПК делото е разгледано без тях. Ето защо, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и при липса на проведено от ответника насрещно доказване, следва да се приеме за пълно и главно установено по делото правото на собственост върху имота в полза на ищцата на наведеното придобивно основание, поради което предявеният положителен установителен иск се явява основателен, а като процесуална последица от уважаване на иска следва да бъде отменен издаденият в полза на ответника констативен нотариален акт. Като е достигнал до идентични правни изводи, първоинстанционният съд е постановил правилно съдебно решение, което следва да бъде потвърдено.

При този изход на спора въззИ.емата страна има право на направените разноски във въззивното производство в размер на 965 лв., възнаграждение за един адвокат.

Така мотивиран, съдът

4

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20182657/09.09.2021 г., постановено по гр.д. № 13405/2020 г. по описа на СРС, 51 състав.

ОСЪЖДА Г. А. И., ЕГН **********, да заплати на И. П. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 965 лв., разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________