Решение № 5742 от 09.11.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5742 гр. София, 09.11.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Теменужка Симеонова

Членове:

Хрипсиме К. Мъгърдичян

Яна Борисова при участието на секретаря Михаела Огн. Митова като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно гражданско дело № 20231100502801 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 25.10.2022 год., постановено по гр.дело №31329/2021 год. по описа на СРС, ГО, 51 с-в, В. Л. Д. е осъден да заплати на А. Д. Ц. по иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – уронване на честта и достойнството и психологически дискомфорт, вследствие на клеветнически думи и изрази, изнесени в интервю, публикувано на 30.03.2021 год. в електронно издание „Liberta“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.06.2021 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 360 лв., като искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 2 500 лв. и ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по делото в размер на 280 лв.

Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника В. Л. Д..

Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е налице противоправно поведение на ответника, в резултат на което на ищцата са били причинени вреди. Въпросният сайт „Liberta“ представлявал частен блог на С.Т.в, който се представял за журналист в общественото пространство. Сайтът не бил медия по смисъла на Закона за електронните съобщения и действащото медийно законодателство. Частните блогове и сайтове не подлежали на регулация, както електронните медии. Проведеният разговор на 1 процесната дата нямал характера на интервю, а и нямало отбелязване, че ответникът знаел, че е записван. Освен това ответникът не бил давал съгласие разговорът му със С.Т.в да бъде публикуван. Той не бил автор и на заглавието на публикацията, нито бил предоставял своя фотография във връзка с публикацията, както и не бил давал съгласие същата да бъде използвана с тази цел. Ответникът не бил давал съгласие и на други медии да споделят или да публикуват отново същата статия, нито бил автор на заглавията и на тези публикации.

Налице било и позоваване на източник, от който била препечатана статията. Ответникът не бил споменавал името на ищцата. Не следвало да бъдат кредитирани показанията на разпитания свидетел, който бил професионално свързан с ищцата и неубедителен.

„Въпросното интервю“ не било попречило на политическата кариера на ищцата, нито пък било засегнало по какъвто и да е начин сферата й на живот. Размерът на обезщетението бил завишен – с оглед търпени неудобства в рамките на 10-20 дни. Негативните оценки за определена личност, която се откроявала в обществения живот, не пораждали отговорност ако не осъществявали състава на престъплението обида. Процесните твърдения не приписвали на ищцата извършването на престъпления – те можело да се окачествят като оценъчно съждение, като изразяване на мнение или на критика по политически или други обществено значими въпроси. Следователно поведението на ответника не било противоправно. Неблагоприятните за другиго факти , които били опозоряващи, трябвало да бъдат проверени от журналиста, преди да бъдат разпространени. В случай, че проверката действително била добросъвестна, се изключвала вината на журналиста и той не отговарял за вреди. В разглеждания случай, ако на ищцата били причинени вреди, то отговорност за тях следвало да бъде понесена от С.Т.в, който бил публикувал процесните твърдения, посочвайки за техен автор ответника, който всъщност не бил техен автор. Освен това ищцата била публична личност и в това качество следвало да търпи по-висока критика от обикновените граждани. Използваните изрази, макар и провокативни и с отрицателно въздействие, не били обидни. Не можело да се направи категоричен извод, че с тях авторът целял да унизи ищцата. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответницата по жалбата А. Д. Ц. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част. Поддържа, че първоинстанционният съд бил изложил аргументи за разликата между частен разговор или дадено интервю. Несъмнено било, че ответникът бил казал, че именно ищцата била взела пари от посочените в интервюто лица, за да прокарва интересите им. Не било вярно, че ответникът не знаел, че разговорът му със С.Т.в се записва именно, за да бъде публикуван от последния като интервю. Видно било от представения по делото аудиозапис, че ответникът бил дал интервю за процесния сайт с пълното съзнание, че то ще бъде публикувано именно като такова. Освен това ответникът сам бил публикувал статията в общодостъпния си профил във фейсбук, което било видно от представените от третото лице С.Т.в скрийншоти – самият факт на разпространение на статията от ответника означавало, че същият бил запознат с нейното съдържание и целял то да достигне до повече читатели. Обстоятелството, че ответникът бил автор на процесните изрази било обявено за безспорно по делото с нарочно определение. Размерът на присъденото обезщетение за 2 неимуществени вреди бил съобразен с критериите по чл. 52 ЗЗД. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Непозволеното увреждане – чл. 45 ЗЗД, се основава на нарушението на правната норма, изискваща от гражданите да не увреждат субективните права, имуществото и телесната цялост на другите физически или юридически лица. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи на който са: 1/ деяние /действие или бездействие/, 2/ вредата, 3/ противоправността на деянието, 4/ вина и 5/ причинната връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

Основният обективен елемент от горепосочения правопораждащ фактически състав на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние т.е. такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права.

В разглеждания случай ищцата се позовава на увреждащо поведение на ответника, изразяващо се в разгласяването на позорни обстоятелства в дадено от него интервю, публикувано на 30.03.2021 год. в електронното издание /електронния сайт/ „Liberta.bg“ със следното заглавие: „Основател на ДаБГ: Лица от „Да, България“ получиха пари от Д.

Пеевски“.

Установено е въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства по делото и признанията на ответника, обективирани в молба от 21.02.2022 год. /л. 72 от първоинстанционното производство/, които при преценката им по реда на чл. 175 ГПК въззивният съд намира, че отговарят на истината, че на 30.03.2021 год. в електронното издание „Liberta“ е бил публикуван материал под формата на интервю с ответника – взето по телефона от С.Т.в, с горепосоченото заглавие и със съдържанието, посочено в исковата молба /доколкото липсват доказателства, че изборът на заглавие на интервюто е бил на ответника, то следва да се приеме, че той е бил направен от интервюиращия/журналиста, 3 респ. издателя/.

При осъществения анализ на съдържанието на процесните изявления въззивният съд приема следното:

В чл. 39 – 41 от Конституцията на Република България и чл. 10 ЕКЗПЧОС е прогласено правото на всеки да изразява и разпространява мнение и да търси, получава и разпространява информация. В неговия обсег се включва свободата на всеки да отстоява своето мнение и да получава, съобщава и предава мнения, идеи или информация, независимо от начина на изразяване. Посоченото основно право, обаче, не е абсолютно.

Основания за ограничаването му се съдържат разпоредбите на чл. 39, 40 и 41 от Конституцията на Република България, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване и засягане на изрично изброените права и интереси, както и в разпоредбата на чл. 57, ал. 2, която не допуска злоупотреба с тях, както и упражняването им, ако накърнява права или законни интереси на други. В обхвата на последните попадат присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име, които се накърняват при изнасянето на обидни изрази и клеветнически твърдения.

Разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице /на поне едно лице/ за такова обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия.

Позорното обстоятелство е твърдение за съществуването на определен факт за пострадалия, отнасящ се до минали или настоящи прояви от личния му живот или неговата професионална реализация /брачна изневяра, побой, тормоз над близки, отсъствие от работа, немарливо изпълнение на служебните задължения и др./, укорим от гледна точка на общопризнатите морални норми или отразяващ отрицателни качества на субекта, характеризиращи го негативно /мързелив, корумпиран, страдащ от алкохолизъм, наркомания и др./, който е от естество да накърни доброто му име в обществото, да компрометира честта и достойнството.

В този смисъл твърдението за позорното обстоятелство трябва да е ясно и да съдържа информация за времевите му и пространствени параметри и всички релевантни детайли, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. И това е предпоставено от необходимостта за установяване на неговата достоверност, подлежаща на доказване в гражданския процес. В този смисъл предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. Освен това обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност.

Безспорно правото на чест и достойнство на личността е правно значима ценност, която е защитена от законоустановения ред в държавата като субективно право от категорията на абсолютните права /арг. и от чл. 32, ал. 1 от Конституцията/. Поради това всякакви 4 твърдения и оценки за дадена личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта и достойнството й. Ако обаче са разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност – те съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. За вярност могат да бъдат проверявани само твърденията за конкретни факти, доколкото позорят адресата.

В частност настоящият съдебен състав счита, че процесните изрази клеветят ищцата – изнесена е информация, която я свързва с морално укоримо действие, изразяващо се в получаването /искането/ на пари, за да бъде защитавана определена политическа кауза, както и за осигуряване на протекции. В тях се съдържа еднозначно конкретизиране на личността на ищцата, като изнесените факти противоречат на обществената оценка на личността й – те внушават неприемливо поведение и то на политик, т.е. на лице, за което обществените нагласи налагат по-високи очаквания за добросъвестност и морал.