Решение № 20 от 16.01.2023, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. гр. Добрич, 16.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесет и първи декември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Галатея Ханджиева Милева

Членове:

Диана Г. Дякова

Жечка Н. Маргенова Томова при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева като разгледа докладваното от Диана Г. Дякова Въззивно гражданско дело № 20223200500490 по описа за 2022 година за да се произнесе съобрази следното:

Производството по делото е образувано по реда на глава ХХ от ГПК по жалба рег.№ 1180/23.06.2022 год. на Ю. Б. П. ЕГН ***, гр. Т., ***, срещу решение №39/06.06.2022 год. по гр.д.№20213250100369 /2021 год. на Районен съд Т., с което с което са отхвърлени като неоснователни предявените от него срещу О.-Т., с адрес гр. Т., ***, с ЕИК ***, обективно съединени искове с правно основание чл.310 т.1 от ГПК във вр. с чл. 259 ал. 1, изр. 2 от КТ да бъдат признати заповеди - заповед 201/30.03.2020 год.; заповед 202/30.03.2020 год.; заповед 251/08.05.2020 год.; заповед 296/ 02.06.2020 год.; заповед 5176/ 30.09.2020 год. за трудови договори и съответно изплащането на полагащото му се трудово възнаграждение в размер на 3638,43 лв. заедно със съответните осигурителни вноски към НОИ.

С доводи, че обжалваното решение е дълбоко порочно се настоява за отмяната му, като въззивният съд постанови уважаване на исковата му претенция. Страната счита за погрешни фактическите констатации на първоинстанционния съд, че от 04.10.2006 год. и до пенсионирането си е бил служител на О. Т., тъй като правоотношението му с нея било прекратено 1 считано от 01.04.2008 год. и създадено ново такова с ***.С оглед на горното бил незаконосъобразен и извода, че в случая са приложими правилата на КТ относно изплащане на трудово възнаграждение при вътрешно заместване.

При данни ,че съдебния акт е бил връчен на въззивника на дата 14.06.2022 год. ,жалба рег.№ 1180/23.06.2022 год. е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК ,от активно легитимирана страна и носител на правото да предяви въззивна жалба против решение №39/06.06.2022 год. по гр.д.

№20213250100369 /2021 год., предвид разпоредените от последното негативни последици в правната му сфера чрез отхвърляне на исковите претенции и е процесуално допустима.

Въззиваемата страна О.-Т. счита жалбата за неоснователна и настоява да не бъде уважавана, тъй като не било достатъчно да бъде издадена от *** заповед по чл.44 ал.2 от ЗМСМА за заместване на отсъстващ работник, а следвало да е налице и постигнато съгласие между работодател и работник за заместване, така също и уговорка между тях за размера на допълнителното възнаграждение.

Правомощията на въззивният съд съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК са да се произнесе служебно по валидността и допустимостта на обжалваното в цялост първоинстанционно решение, както и по приложението на императивните правни норми ,а по останалите въпроси –ограничително от посоченото в жалбата по отношение на пороците, водещи до неправилност на решението.

Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентост ,поради което е валидно.

При служебната проверка на решението ,въззивният съд пороци , които го определят като недопустим съдебен акт. установи

Първоинстанционният съд е постановил обжалваното решение въз основа на фактически констатации и правни изводи както следва:

Ищецът Ю. Б. П. бил назначен в О. Т., отдел ***, на длъжността – „***”, съгласно трудов договор от 04.10.2006 год. по чл.70, ал.2 от КТ с изпитателен срок от 6 месеца, а след изтичането му е било сключено допълнително споразумение към трудов договор от 14.12.2007 год., на основание чл.119, във връзка с чл.67, ал.1, т.1 от КТ и Наредба №1/2007г., 2 бр.99/28.11.2007 год. Поради ползване на платен годишен отпуск от служители на О.та и необходимостта от осъществяване на вътрешно заместване ,*** на О. Т. е издал на основание чл.44 ал.2 от ЗМСМА заповеди с №№ 201/30.03.2020г.,202/30.03.2020г., 251/ 08.05.2020год., №296 / 02.06.2020 год. и №5176 / 30.09.2020 год., с които е задължил Ю. Б. П. да изпълнява длъжността *** в звено „***” при О. Т. за посочените в заповедите периоди, без да бъде отразено в съдържанието им ,че следва да му бъде заплащано възнаграждение. По делото били събрани множество доказателства, че заместванията били осъществени , както и че за периодите на заместванията, ищецът е изпълнявал и задълженията по основното си трудово правоотношение, а в съдебното заседание от 12.01.2022 год. ,съдът е приел за безспорно установено между страните ,че основното правоотношение на ищеца е с ***. Посочените в исковата молба основания, касаели обективно съединените искове за заплащане на трудово възнаграждение за заместване при хипотезата на вътрешно съвместителство на основание чл. 259, ал. 1, предложение 2-ро от КТ, при която ищецът е изпълнявал трудовите функции на заеманата по трудово правоотношение с ответника длъжност, извън което е изпълнявал и работата на отсъстващи свои колеги по заместване за определени периоди от време. Уважаването на претенцията ,предпоставяло да е установено по делото ,при тежест на доказване на ищеца освен постигнато между него и работодателя като страни по трудовия договор, съгласие за заместването и постигнато между него и работодателя съгласие за заплащане за заместването на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. В този случай уговарянето на заплащане на възнаграждение било елемент от фактическия състав на претенцията с правно основание чл. 259, ал. 1, предложение 2-ро от КТ. В конкретния случай именно този елемент не бил установен, тъй като липсвали каквито и да било данни по делото, страните по трудовия договор да са се договорили в случаите на заместване, което е установено, че ищецът е осъществявал нееднократно, за заместването да му бъде заплащано трудово възнаграждение.

Въпросите за правната квалификация на иска, с който решаващия съд е бил сезиран и за вида и правната характеристика на сключения между страните договор, са разрешени в противоречие със заявените с исковата молба твърдения и трайната практика на съдилищата .

3

Вътрешното съвместителство предполага трудът да е полаган при един и същи работодател. Съобразно разпоредбата на чл.110 от КТ, работникът или служителят може да сключи трудов договор с работодателя, при когото работи, за извършване на работа, която не е в кръга на неговите трудови задължения, извън установеното за него работно време. Съобразно разпоредбата на чл.259 от КТ , работник или служител може да изпълнява длъжност или работа на отсъстващ работник или служител . Не такъв е случаят по делото-О. Т. и *** са отделни юридически лица-чл.14 от ЗМСМА и чл.29 ал.1 и чл.35 ал.1 от Закона за предучилищното и училищното образование и съответно имат качеството работодатели по смисъла на § 1 т.1 от ДР на КТ.

Претенцията на Ю. Б. П. срещу О. Т. е била заявена с искова молба рег.

№ 1265/04.11.2021 год. , уточнявана с допълнителна искова молба рег.№ 1381/23.11.2021 год. ,нередовностите на която са били отстранявани и с молба рег.№4513/25.08.2022 год. Ищецът е посочил ,че няма трудов договор , сключен с О. Т. и няма как да има ,тъй като е зает по трудов договор с друг работодател ***.Излагани са били твърдения, че трудовото правоотношение на ищеца с ответника е било прекратено в края на месец март 2008 год. и считано от 01.04.2008 год. и до пенсионирането си на дата 01.11.2020 год. е бил зает по трудово правоотношение с *** гр. Т. ,като първоначално трудовия му договор с директора й бил сключен за длъжността “***“, а впоследствие за “***“. Отношенията , свързани с полагането на труд са договорни и възмездни ,поради което настоява за времето ,през което му било наредено да изпълнява дейност за ответника ,да му бъде заплатено възнаграждение в размер на сумата от 3 638.43 лв. Счита ,че договорните отношения между страните подлежат на уреждане от КТ ,който в разпоредбата на чл. 242 сочи, че положения труд е възмезден и с оглед правната характеристика на заповедите на *** ,с които му е наредено да изпълнява работа за него ,като такава на трудови договори.

Съгласно чл. 62 ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма. Изискването за писмена форма е въведено като условие за съществуването на договора. В случай, че не е налице писмено обективирана воля за сключване на трудов договор, но има писмени доказателства, в които се съдържат изявления или индиции за наличието му, определено чрез 4 неговите съществени елементи: място на работа, наименование на длъжността и характер на работата, както и определено трудово възнаграждение, може да се приеме, че работникът или служителят е извършвал дейност по трудов договор. Ако съществуването на трудово правоотношение не е установено с писмени доказателства, съдържащи посочените съществени параметри на трудовия договор, не може да се приеме, че има такъв договор. Съгласно чл.

1, ал. 2 КТ отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Труд обаче, може да се полага и по съответните договори, уредени в Закона за задълженията и договорите. Ето защо разрешаването на въпроса за правното основание на претендираното възнаграждение за положен труд е в зависимост от въведените фактически обстоятелства, на които искът се основава, а не от дадената от ищеца правна квалификация, защото това е дейност на съда по приложението на закона.

Данните по делото сочат, че между страните не е бил сключен писмен договор за работата, която безспорно е изпълнявана от ищеца през исковия период. В представените писмени доказателства , които единствено са допустими за установяване наличието на трудово правоотношение, възникнало от трудов договор, макар и несключен в изискуемата от закона писмена форма, е посочено, че ищецът е следвало да изпълнява длъжността “***“ и “***“ в звено *** при О. Т. и в база на Дейност *** при О..

Следователно, два от съществените елементи на трудовия договор са установени безспорно. Липсват обаче данни за определеното възнаграждение за полагания труд, поради което е недоказано наличието на трудово правоотношение между страните. Оттук обаче не следва извод за неоснователност на претенцията за заплащане на положения от ищеца труд.

Наведената от ищеца и поддържана в хода на делото фактическа обстановка като основание за неговата искова претенция сочи на неизпълнение на двустранен договор, който по своята правна природа стои най-близко до договора за изработка. Ето защо спорът за заплащане на исковата сума следва да бъде разгледан като такъв за парично вземане, произхождащо от създадено между страните облигационно правоотношение с източник ненаименован граждански договор. При безспорно установения факт на изпълнение от страна на ищеца на възложената му работа и липсата на данни на същия да е начислявано, а следователно и да е заплащано възнаграждение от ответника, в тежест на последния са и произтичащите от това неблагоприятни правни 5 последици, свързани с отговорността за неизпълнение на задължението да заплати претендираното възнаграждение. Съгласно чл. 162 от ГПК ,когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът може да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице-така решение № 907 от 2.05.2011 год. на ВКС по гр. д. № 3725/2008 год., I г. о. В тази насока е и решение № 117 от 4.06.2015 год. на ВКС по гр. д. № 6623/2014 год., III г. о., съобразно което ,когато между страните не е сключен писмен договор за работа, която едната страна изпълнява по възлагане от другата /в случая със заповеди по чл.44 ал.2 от ЗМСМА на *** на О. гр. Т. /, но се установява, че работата е извършена, се приема, че спорът за заплащане на възнаграждение за нея следва да се разгледа като такъв за парично вземане, произхождащо от облигационно отношение с източник двустранен договор. Възнаграждението е дължимо от ответника /възложител/, а размерът му се определя съгл. чл. 162 ГПК.

Съществуването и характерът на неформалния, консенсуален, двустранен и възмезден договор за изработка, при отсъствие на писмена форма, се доказва с всички допустими доказателства по ГПК . Съобразно посоченото в решение № 110 от 17.08.2011 г. на ВКС по т. д. № 597/2010 г., II т. о., ТК и определение № 601/24.08.2011 год. по т. д. № 981/2010 год. на ВКС, II т. о, фактът на извършена и приета работа налага извода за наличие на облигационна връзка между страните. Самото изпълнение на договора обосновава постигнатото съгласие за сключването му предвид установения по делото факт, че извършената работа е приета без възражение от страна на възложителя. Стойността на възложената работа може да е определена ориентировъчно или да е определима, като с оглед принципа за еквивалентност на насрещните престации, дължими от страните за заплащане в посочената хипотеза подлежат фактически извършените работи по действителни цени, стойността на които, при необходимост, може да бъдат установена с помощта на вещи лица - по арг. от чл. 266, ал. 2 ЗЗД .