Решение № 75 от 10.04.2024, Районен съд - Сливница

РЕШЕНИЕ

№ 75 гр. Сливница, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВНИЦА, III-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Невена Пл. Великова при участието на секретаря Жанета Ив. Божилова като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Гражданско дело № 20231890100883 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК.

Предявен е от Д. Р. И., ЕГН **********, чрез адв. Й. срещу „БИ ЕНД ДЖИ КРЕДИТ“ ООД , ЕИК 201513004, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Изгрев, ул. „Незабравка“ № 25, ет. 5, отрицателен установителен иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК и по чл. 143, ал. 1 ЗЗП, с който се иска да бъде провъзгласена нищожността на клаузата по чл. 10, ал. 2 от Договор за паричен заем № 300816588 от 21.07.2022 г. за заплащане на такса за експресно обслужване в размер на 53,33 лв. поради накърняване на добрите нрави и неравноправност.

В исковата молба се твърди, че между страните е възникнало договорно правоотношение по договор за паричен заем № 300816588 от 21.07.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем сумата в размер на 1000,00 лв., като в договора било посочено, че искането ще бъде разгледано при „експресно обслужване“, за което се дължи сумата в размер на 53,33 лв. или 5,3 % от размера на главницата, чието заплащане било разсрочено с месечните вноски по кредита.

На първо място ищецът счита, че тази клауза, предвиждаща приоритетно обслужване на кредитополучателя пред другите клиенти на ответното дружество, е неравноправна, излишна и нелогична, тъй като задължава потребителя да заплати суми за неизвършени услуги. В тази връзка посочва, че вписания в договора специален безплатен телефон за „експресно обслужване“ не е индивидуален за всеки кредитополучател, още повече, че ответното дружество е фирма за бързи кредити и предметът му на дейност е свързан с произнасяне по искането за отпускане на кредит до един час от подаването му.

На следващо място счита, че клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговореното в нея заплащане на допълнителна услуга води до оскъпяване на кредита, за което е житейски нелогично кредитополучателят да се съгласи, след като се намира в очевидна нужда.

На последно място ищецът поддържа, че клаузата за заплащане на допълнителната 1 услуга, свързана с усвояването и управлението на кредита, заобикаля императивни норми от закона – чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото представляват печалба на кредитора и надбавка към главницата. С нищожната клауза се нарушава въведеното в цитираната разпоредба ограничение лихвите и разходите по кредита да не надхвърлят 50 % от главницата , с оглед размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Заявява, че в случая ГПР е многократно над максимално допустимия.

При тези съображения за ищеца е налице правен интерес от предявяване на установителния иск против ответното дружество за провъзгласяване нищожността на чл. 10, ал. 2 от Договора за кредит. Претендират се и разноски.

В едномесечния срок по чл. 131 ГПК от получаване на исковата молба ответното дружество е депозирало писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че с атакуваната клауза не се накърняват добрите нрави, тъй като същата не е в противоречие с общоприети житейски норми на справедливост и добросъвестност и не е налице нееквивалентност на насрещните престации. Счита за неоснователно твърдението за скрита възнаградителна лихва, като поддържа, че ГПР следва да е наличен в договора, което в случая е така и процентът е правилно изчислен, като допълнителните действия, заявени от кредитополучателя по договора, не са част от ГПР, съгласно ДР на ЗПК, даващи дефиницията за „общ разход по кредита за потребителя“. Сочи, че кредитополучателят сам е пожелал тези действия, като те не са задължителна предпоставка за отпускане на кредита.

Изтъква, че клаузата присъства в СЕФ като цена и ищецът е бил уведомен за нея. Предвид гореизложеното моли предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се разноски.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не изпраща представител, като по делото е постъпила молба от адв. Й., с която се прави искане делото да бъде разгледано в нейно отсъствие, като в случай че съдът даде ход по същество, моли предявеният иск да бъде уважен.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не изпраща представител, не взема становище по проекта за доклад по делото.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С протоколно определение от 13.03.2024 г. като безспорно между страните е отделено, че са сключили Договор за паричен заем № MAX_300816588 от 21.07.2022 г. със съдържанието, посочено от ищеца в исковата молба, в който е уговорена допълнителна такса за „експресно обслужване“, за което се дължи сумата в размер на 53,33 лв., която не взета предвид при формирането на ГПР.

По дело е представен и горепосоченият Договор за паричен заем № MAX_300816588 от 21.07.2022 г.

Съгласно чл. 5, т. 1 от Договора размерът на кредита е 1000,00 лв.

Съгласно чл. 10, ал. 2 от Договора при кандидатстването си за кредит кредитоискателя изрично е заявил желание за експресно обслужване по своя кредит при условията на т. 7.4 от раздел V от ОУ, което обезсилва действието на чл. 7 от договора, като кредитополучателят следва да осъществява контакт с кредитора на специалния безплатен телефон, на който ще бъде обслужен приоритетно. Уговорено е, че паричната сума за експресно обслужване по кредита е в размер на 501,00 лв. (значително надхвърляща дори посочената в исковата молба цена на услугата) и е дължима на равни части през периода на кредита, съразмерно добавени във всяка една погасителна вноска от погасителния план по кредита, заложен в настоящия договор.

2

Установява се, че погасителната вноска възлиза в размер на 115,30 лв. по първоначалния погасителен план, а след добавяне на уговорените плащания по чл. 10, ал. 1 и 2 от Договора за кредит погасителната вноска е в размер от 195,30 лева.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Би Енд Джи Кредит“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и на чл. 9, ал. 3 ЗПК.

Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, спрямо който са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит, както и разпоредбите на Закон за защита на потребителя.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:

Районен съд – Сливница, трети състав, е бил сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл. 10, чл. 19 ЗПК и чл. 143, ал. 1 ЗЗП.

На основание чл. 154, ал. 1 ГПК ответникът следва да установи че по-горе описаната клауза от договора отговоря на изискванията за добросъвестност, респ. на императивните правила на материалния закон, като поетите от потребителя правни задължения не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, респ. че тези клаузи са уговорена индивидуално. Съгласно установената в чл.

146, ал. 4 ЗЗП оборима презумпция на ответника принадлежи доказателствената тежест (процесуалното задължение) да установи, че процесните клаузи отговарят на принципа на добросъвестност, съответстваща на мярката на честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление, както и че те с а индивидуално уговорени, т.е. че те не са типизирани и не се съдържат в договори, сключвани еднообразно с неограничен брой потребители на стоките и услугите, предлагани от търговеца, предварително изготвени от него, като те са били дискутирани от потребителя, на когото преди сключване на процесния договор да му е била предоставена възможност да влияе върху съдържанието й – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.

На основание чл. 146, ал. 2 ГПК съдът е указал на ответника, че не сочи доказателства за тези правнорелевантни обстоятелства.

Отделено е като безспорно, а и от представените по делото доказателства се установява, че между страните е сключен договор за заем със заемна парична сума в размер от 1000,00 лв., а от цитираната клауза на чл. 10, ал. 2 от договора се установява, че предвидената такса за експресно обслужване на кредита възлиза на 501,00 лв., т.е. представлява малко над 50 % от заемната парична сума.

Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция, предявена от ищеца И., за прогласяване нищожността на договорната клауза на чл. 10, ал. 2 от Договора за кредит, сключен между страните, е основателна.

Съдът счита, че посочената клауза не е индивидуално уговорена, доколкото, въпреки дадените указания, ответникът не е ангажирал доказателства в подкрепа на това обстоятелство, а същевременно, предвид факта, че с договорната клауза се препраща към общите условия на кредитора, съдът намира, че дружеството ответник обичайно предлага подобна договорна клауза на лицата, кандидатстващи за отпускане на паричен заем, респективно тази договорна клауза не е предмет на индивидуално договаряне. В тази насока 3 съдът намира, че следва да бъде отчетено, че съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП клаузи, които са включени в общите условия не се явяват индивидуално договорени, а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни, същите се явяват нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, т.е. не биха могли да породят правни последици.

Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП клаузата се явява неравноправна, ако е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Съдът приема, че оспорената като нищожна клауза, регламентираща такса за експресно обслужване, поражда значително нарастване общия размер на задължението по договора за кредит и поради тази причина клаузата на чл. 10, ал. 2 от Договора за кредит следва да бъде прогласена за нищожна. В тази насока съдът счита, че следва да бъде отчетено, че размерът на заемната парична сума е 1000,00 лв., а размерът на възнаграждението за експресно обслужване възлиза на 501,00 лв., т.е. е в размер на повече от половината от размера на главницата. За да възприеме, че уговарянето на допълнително възнаграждение за експресно разглежда накърнява принципа на добросъвестност при договарянето, а и накърнява равновесието между страните, съдът взе предвид, че принципът на еквивалентност на договорните престации предвижда, че правото на възнаграждение възниква за реално реализирани задължения по договорното правоотношение, каквито не се твърди да са предоставени.

Нещо повече, по делото, въпреки задължаването на ответника на основание чл. 190 ГПК, не бяха представени посочения в исковата молба договор и погасителен план към него, а не са представени и Общите условия към договор, към които разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от Договора препраща, като не може да се установи въобще какво е било съдържанието на клаузата за експресно обслужване и икономически оправдано ли е потребителят да предпочете да се ползва от посочената клауза. Доколкото обаче размерът на тази такса е повече от 50 % от размера на получения заем и значително надхвърля възнаграждението, което кредитодателят получава за предоставения кредит, възлизащо в размер на 153,00 лв., съдът намира, че каквото и да е съдържанието на тази услуга, то еквивалентност безспорно липсва.