Решение № 389 от 22.05.2026, Районен съд - Казанлък

РЕШЕНИЕ

№ 389 гр. Казанлък, 22.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ШЕСТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ при участието на секретаря РАДИАНА Д. ГРОЗЕВА като разгледа докладваното от КРИСТИАН АТ. БАДЖАКОВ Гражданско дело № 20255510100461 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на Г. Н. М., ЕГН:

**********, с адрес: ***, действаща чрез пълномощника си адв. Е/.И.а АК-П. съдебен адрес : гр.П. ул. „Б.“ № 3 против "К." ЕАД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. "Витоша" 146 (сграда А), ет. 4, Бизнес център "България", представлявано от С.Р.Я и против „А." ЕООД, ЕИК: ***, ***, представлявано от И.М.Ш..

Съдът приема, че се касае за обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД.

Претендира се провъзгласяване на нищожност на Договор за потребителски кредит №2918298 от 08.02.2024 г., сключен между Г. Н. М., и "К." ЕАД, ЕИК:

***, както и нищожност на Договор за предоставяне на поръчителство от 08.02.2024 г., сключен с „А.“ ЕООД. Отделно ищецът е предявил осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД на стойност 20 лв. – възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит и 50 лв. – платени по недействителния договор за поръчителство от 08.02.2024 г.

Ищцата твърди, че действително приложеният в кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора, че кредиторът вписвайки в контракта ГПР от 21,77 % е заблудил потребителя, като използваната заблуждаваща търговска практика била довела до неравноправност на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Уговореното възнаграждение за фирма - поръчител било разход по кредита, който следвало 1 да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следвал от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В нарушение на императивните изисквания на чл.

19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не бил включил в договорения ГПР от 21,77 % разходите, които следвало да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение на фирмата - поръчител. Поради невключването на възнаграждението в посочения в потребителския договор размер на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите.

Ищцовата страна твърди, че кредиторът е нарушил правата на потребителя, тъй като не е включил в договора по ясен и разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР. Принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки, регламентирано в чл. 5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, съгласно договорните клаузи следвало да се съставят на ясен и разбираем език било тълкувано с преюдициални заключения на Съда на ЕС и в практиката на ВКС.

В процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсвала разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 21,77 %/. Посочен бил лихвен процент по кредита - 19,86 %, /който е фиксиран/, но освен възнаградителната лихва в съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което ответникът не е имал право да формира размер на ГПР от 20.79 %. Законодателят задължавал кредитодателите да включват в текста на договорите за потребителски кредит размера на ГПР, тъй като от него потребителите можели да получат информация за стойността на всички плащания, които ще направят за срока на действие на договора и така да вземат информирано решение дали кредитът съответства на техните потребности и на финансовите им възможността да го обслужват.

Кредиторът бил заблудил потребителя като е посочил по-висока стойност на ГПР и по този начин неравноправно е създал предпоставки да претендира от него престирането на недължими разходи по кредита.

Съгласно Договор за потребителски кредит № 2918298, потребителят 2 можел да сключи договор за предоставяне на поръчителство в срок до 48 часа от подаване на заявлението или да предостави банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на заявлението. По силата на чл.4, ал.3 от договора и чл. 4 от раздел четвърти от общите условия, кредиторът одобрявал заявлението в четиринадесет дневен срок от подаването му в случаите, в които кредитополучателят е заявил кредит без обезпечение и в срок от 24 часа от подаването му - в случаите на предоставено обезпечение по реда на чл. 12, раздел трети. Спешно нуждаейки се от финансов ресурс, ищецът избрал опцията сключване на договор с поръчител, който е бил определен от кредитодателя и е подписал с втория ответник „А." ЕООД договор за предоставяне на поръчителство, съгласно който се е задължила да изплати на фирмата - поръчител възнаграждение в общ размер на 2081.51лева., платимо като добавък към падежната вноска.

Уговорката за заплащане на възнаграждение за поръчител не пораждала правни последици, поради следните съображения: Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следвало да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът бил едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят бил уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение. Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице поръчител била лишена от правно основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите били явно нееквивалентни.

По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по-драстично.

Поставянето на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит.В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в условията на 3 разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.

Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя имала за цел да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност допринасяла за постигането на целта на Директива 2008/48, която била да се осигури високо, адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им / съображения 8, 9 , 23, 24, 43, 45 от Директивата/. Поради изложеното клауза, която предвиждала, че се дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията.

По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата Възлагането на потребителя да заплаща задължения, които следвало да изпълнява кредиторът били в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не би се съгласил, ако кредитодателят действа добросъвестно. Поради изложеното бил изпълнен общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка / арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следвало да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.

Недействителна била и уговорката за учредяване на обезпечение с одобрено от кредитора дружество - поръчител. Договорът за поръчителство бил съглашение между кредитора и поръчителя, а длъжникът бил трето за това правоотношение лице, чиято воля не била правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването на поръчителство било кредиторът да бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Законодателят бил уредил договора за поръчителство като съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение.

Длъжникът нямал такъв защитен от закона интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице - поръчител била лишена от правно основание. Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, поради което страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформирал в 4 двустранен. Договарянето, че кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗПК. Съдебната практика била константна, че противоречи на добрите нрави съглашение, при което престациите били явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради което нарушаването на принципа на справедливост било още по- драстично.