Определение № 3826 от 13.07.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3826 гр. София, 13.07.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Десислава Попколева като разгледа докладваното от Десислава Попколева Касационно гражданско дело № 20268002100875 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. Н., чрез адв. Л. против решение № 3282 от 28.07.2025 г. по в.гр.д. № 11886/2024 г. на Софийски районен съд в частта, с която отхвърлен предявения от касатора против Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение за недопускане до работа за периода от 07.10.2020 г. до 21.11.2023 г., в размер на 95 648, 12 лв. и по касационна жалба на А. Н. Н., чрез адв. Л. против решение № 5422/25.08.2025 г. по в.гр.д. № 11886/2024 г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането на касатора да се допълни въззивно решение № 3282/28.05.2025 г., постановено по делото.

Въззивното решението, с което като е потвърдено първоистанционното решение исковете на А. Н. Н. против Гаранционен фонд с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване на уволнението за незаконно и за отмяна на заповед № 68/07.10.2020 г., с която е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, за възстановяване на заеманата длъжност преди уволнението „старши юрисконсулт“ и за заплащане на сумата от 13 260 лв. - обезщетение за оставането без работа за периода 07.10.2020 г. до 07.04.2021 г., ведно със законната лихва от 30.11.2020 г. до окончателното плащане, са уважени не е обжалвано от ответника и е влязло в сила.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу съдебни актове, който подлежат на касационно обжалване.

Касаторът обжалва основното и допълнителното решение на въззивния 1 съд като поддържа недопустимост и неправилност на същите поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не се е произнесъл по предявения от касатора главен иск по чл. 213, ал. 2 КТ, поради което не било сбъднато условието за разглеждане на исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Според касатора съдът не е обсъдил оплакванията му във въззивната жалба за допуснати от първата инстанция нарушения, не е обсъдил част от събраните по делото доказателства и не е отчел факта, че в случая са предявени два главни иска в условията на алтернативност. Нарушен бил и принципа на диспозитивното начало при определяне на размера на претенцията за недопускане до работа.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби срещу основното и допълнително решение, постановено по реда на чл.250 ГПК, не са формулирани конкретни въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се твърди единствено, че изводите на въззивния съд противоречат на задължителна съдебната практика на ВКС -ТР №1/27.04.2022 г. по тълк.д.

№1/2020 г. на ОСГТК на ВКС и ТР №1/27.04.2022 г. по тълк.д. №1/2020 г. на ОСГТК, както и на казуална съдебна практика на ВКС - решение № 102/26.11.2020 г. по т.д. № 2429/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 392/18.01.2012 г. по гр.д. № 1487/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 102/26.11.2020 г. по т.д.

№ 2429/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 392/18.01.2012 г. по гр.д. № 1487/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 247/06.01.2020 г. по гр.д. № 540/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 117/31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, III г.о., решение № 50088/10.02.2023 г. по гр.д. № 4409/2021 г. на ВКС, II г.о. При бланкетно поддържано допълнително основание на чл.280, ал.1, т.3 КТ са формулирани следните въпроси: 1/ Каква е поредността, в която съдът следва да разгледа обективно съединените искове по чл.225, ал.3 КТ и чл.213, ал.2 КТ за недопускане до работа и иск за отмяна на незаконно уволнението; 2/ Длъжен ли е съдът да изложи в решението си диспозитив и мотиви по всеки един отхвърлен съединен иск, когато става въпрос за съединяване при условие на алтернативност; 3/ Длъжен ли е съдът да прогласи наличие на нищожност, когато от доказателствата по делото се установява, че напълно липсва материална предпоставка за издаване на заповед за дисциплинарно уволнение и има направено такова изрично възражение; 4/ Липсата на воля за дисциплинарно уволнение прави ли заповедта нищожна и длъжен ли е съдът да осигури възможност и съдействие на заинтересованата страна за събиране на необходимите доказателства за установяване липсата на воля за дисциплинарно уволнение и чия е тежестта. В изложението се твърди, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решенията поради очевидната им неправилност, изразяваща се грубо нарушение на съдопроизводствените правила и явна необоснованост.

Ответната страна по жалбата - Гаранционен фонд, чрез адв. П., е депозирала отговори на касационните жалби, в който поддържа, че не са 2 налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на основното и допълнителното въззивно решение, както и че наведените в жалбите доводи за недопустимост и неправилност на решението, са неоснователни. Претендира сторените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ е отхвърлен, въззивният съд е приел, че предвид изложените фактически твърдения в исковата молба и последващите уточнения, предявената от ищеца претенция следва да се квалифицира като иск с правно основание чл. 225, ал. 3 КТ, независимо от дадената от ищеца правна квалификация. Посочено е, че спорното материално право се основава на твърдения за неизпълнение на задължението на работодателя да допусне служител, който е възстановен по силата на влязло в сила съдебно решение.

След анализ на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства съдът е приел, че след възстановяването на ищеца на работа работодателят е предприел необходимите действия за реалното му допускане до работа – осигурил е работно място, техническо оборудване и конкретни служебни задачи, които ищецът фактически е изпълнявал. Приел е, че твърдените от ищеца за затруднения, свързани с организацията на работата, липсата на достъп до определени информационни и служебни системи, непредоставянето на пълномощно или допълнителна информация по възложената работа не съставлява недопускане до работа по смисъла на чл. 225, ал. 3 КТ. Посочил е още, че последващото прекратяване на трудовото правоотношение със заповед за уволнение представлява субективно потестативно право на работодателя да прекрати трудовия договор и не е релевантно към фактическия състав на основанието по чл. 225, ал. 3 КТ. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи и възражения, въззивният съд е достигнал до извода, че не е установено противоправно и виновно недопускане до работа, респективно, че искът по чл.225, ал.3 КТ е неоснователен.

За да остави без уважение молбата на ищеца-въззивник за допълване на решението от 28.05.2025 г., чрез произнасяне и по иск с правно основание чл.213, ал.2 КТ, въззивният съд е преповторил изложените вече от него мотиви в основното решение, че правната квалификация на иска се определя от съда въз основа на фактическите твърдения и естеството на искането, като за първи път тя се посочва в доклада по делото – арг. чл.146, ал.1, т.2 ГПК; че за да се определи основанието на спорното материално право, съдът изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, без да е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на иска. Приел е, че в конкретния случай предявеният осъдителен иск, с оглед молбата-уточнение от 9.11.2021 г. е с правно основание чл.225, ал.3 КТ, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че спорното материално право е възникнало вследствие неизпълнение на задължението на работодателя да допусне до работа ищеца, който е възстановен по силата на влязло в сила решение за отмяна на незаконно уволнение. При това положение искът, който е предявен от ищеца е с правно основание чл.225, ал.3 КТ, като 3 алтернативно предявен иск с правно основание чл.213, ал.2 КТ не е предмет на делото, тъй като в исковата молба липсват фактически твърдения, които да обуславят подобна правна квалификация.

При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че обжалваните основно и допълнително решения не следва да се допускат до касационно обжалване по следните съображения:

Съгласно задължителните постановки на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Както бе посочено вече, касаторът не е формулирал материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 КТ по сочения в изложението допълнителен критерий – въпросите да са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правни въпроси, а е изложил единствено оплаквания, че изводите на въззивния съд за неоснователност на иска с правно основание чл.225, ал.3 КТ и за неоснователност на молбата с правно основание чл.250 ГПК са неправилни и в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда соченото допълнително основание за това.

По отношение на формулираните без надлежна обосновка на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпроси, следва да се 4 отбележи, че те изобщо нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обусловили решаващата воля на въззивния съд по отношение на изводите му за неоснователност на иска по чл.225, ал.3 КТ и на молбата с правно основание чл.250 ГПК. Отделно от това следва да се си посочи, че съгласно разясненията, дадени в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен в обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена.