Решение № 14115 от 14.07.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14115 гр. София, 14.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело № 20251110138340 по описа за 2025 година

Производството е по реда на ГПК, част ІІ "Общ исков процес", дял І "Производство пред първата инстанция".

Производството е образувано по искова молба на Н. Г. А., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: област София, община Столична, с. К..........., със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1408,р-н Триадица, ж.к. И.н Вазов, бул./ул. ул. Балша № 1, бл. 9, ет. 2, представлявано от ..............., с която са предявени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че с ответника сключили договор за кредит „Бяла карта“ на дата ........г. с приложение № 1 към него с КИД № 11016819 от ........ г. Съгласно договора, ответникът предоставя на ищеца платежен инструмент – карта с № 11016819, като се задължава да му предостави револвиращ кредит в максимален размер от 800 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез картата. В договора били посочени фиксиран ГЛП от 43.2 %, ГПР от 45,9 %, падеж на плащане и др. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора, в срок от 5 дни кредитополучателят трябва да предостави обезпечение под формата на банкова гаранция за сумата от 1219.44 лева или физическо лице – поръчител, което да отговаря на редица условия. При неизпълнение, дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница според чл. 20. Посочва, че е изтеглила от картата 2792.46 лева и е върнала 5640.00 лева. Ищецът твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.

22 ЗПК, тъй като ГПР бил посочен погрешно, тъй като действителният бил в по-висок размер, тъй доколкото неустойката трябвало да бъдат включени в него. Изтъква, че е налице заблуждаваща търговска практика. Не било ясно и кои точно разходи са включени в ГПР.

Счита, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 ЗПК и са налице платени без основание суми. С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за кредит е недействителен съгласно чл.

22 ЗПК, както и ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 2 847.54 лв., платена без основание, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.

1

Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок. Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит, но отрича същият да е недействителен. Изразява становище относно неоснователността на заявените от ищцата претенции. Твърди, че уговорената неустойка в чл. 20 от договора имала за цел да обезпечи кредитодателя във връзка с изпълнението на договорните задължения за предоставяне на поръчителство. Сочи, че съгласно чл. 15, ал. 1 от договора ищцата се съгласила, в случай че не заплати текущото си задължение на падежа, в срок от три дни след настъпването му да предостави обезпечение. Поддържа, че изложените от ищцата аргументи в подкрепа на твърдението за нищожност на уговорената неустойка били неоснователни. Предвидените разходи в чл. 21, ал. 4 и ал. 5 от договора били изцяло обосновани и дължими единствено в случаите на неизпълнение на договорните задължения от страна на кредитополучателя.

Счита за неоснователни и недоказани твърденията на ищцата относно противоречието на оспорваните клаузи с добрите нрави, съответно тяхната неравноправност. Поддържа, че процесният договор за кредит напълно отговарял на законоустановените изисквания на чл.

22 ЗПК. В тази връзка, моли съда да отхвърли като неоснователни и недоказани предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

Съгласно чл. 154, ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи правния интерес и фактите, на които основава своите искания и възражения. В настоящото производство в тежест на ищеца при пълно и главно доказване по предявените установителни искове е да установи правния си интерес и факта от който произтича вземането му и размера на претенциите, а именно обстоятелството, че между страните е сключен договор за потребителски кредит със соченото в исковата молба съдържание на договора и на оспорените клаузи, както и че договора/клаузите са сключени/уговорени при противоречие на императивни правни норми, при заобикаляне на закона или при противоречие с добрите нрави. По осъдителния иск в тежест на ищеца е да установи, че е престирал процесната сума, съответно в тежест на ответника е да установи основание за задържане на сумата.

Между страните е сключен договор за предоставяне на потребителски кредит „Бяла Карта“ № 11016819 от ........ г., от една страна „Аксес Файнанс“ ООД, ЕИК 202806978 (покъсно преобразувано в „Аксес Файнанс“ АД, ЕИК 207140327) като кредитодател и Н. Г. А. като кредитополучател. По кредитния договор е предоставен кредитен лимит от 800,00 лв. с фиксиран годишен лихвен процент от 43,20% и обявен ГПР от 45,90 %. Кредитът е от револвиращ тип („Бяла Карта“), при който кредитополучателят може многократно да усвоява суми до размера на лимита. Съгласно чл. 15, ал. 1 от договора, кредитополучателят се задължава в срок до 5 (пет) дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент, да предостави на кредитодателя обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител. Съгласно чл. 20 от договора, при непредоставяне на обезпечението в посочения срок, кредитополучателят дължи неустойка в размер на 10% от усвоената и непогасена главница, която се начислява ежемесечно на шесто число.

Съгласно заключението на вещо лице по допуснатата ССЧЕ, което съдът кредитира като пълно, ясно и компетентно изготвено, за периода от 30.08.2022 г. до 02.05.2025 г. ищцата е усвоила 65 пъти суми от кредитния лимит. Общата усвоена сума за целия период е 2 792,46 лв. За периода от 04.10.2022 г. до 07.05.2025 г. ищцата е извършила 32 вноски на обща стойност 5 640,00 лв.

Обявеният ГПР е изчислен при допусканията, посочени в чл. 4, ал. 1, т. 4 от договора (пълно усвояване, редовно обслужване). Реалното ползване на кредита от ищ цата, включващо многократни частични усвоявания и погашения, при които лихвата се на числява 2 ежедневно върху текущата усвоена сума, води до значително по-висок реален ГПР. Ако в ГПР допълнително участват начислените неустойки по чл. 20 (общо 2 361,54 лв.) и разходите за събиране по чл. 21, ал. 4 (общо 527,50 лв.), то ГПР = 384,93%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че ищецът и ответникът са обвързани от договор за заем, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит), са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби (в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др.). Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 от ЗЗД. Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, се достига до значителна нееквИ.лентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Предвид гореизложените принципни съображения, съдът приема, че уговорената неустойка в чл. 20 от процесния договор за кредит "Бяла карта" е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е въведена, е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. - допълнително възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за предоставяне на уговореното в чл. 15 обезпечение, кредиторът си е осигурил 3 сигурна допълнителна печалба, прикрита под формата на уговорената в чл. 20 неустойка.

Тази неустойка е обезпечавала едно изначално неизпълнимо задължение, като това е в разрез с принципите на добросъвестността и справедливостта. Това е така, защото, за да избегне начисляването на тази неустойка, длъжникът е следвало да предостави обезпечение под формата на поръчителство, като поръчителят е следвало да отговаря на редица условия, които са кумулативно дадени и следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна в едва 3-дневен срок да му предостави поръчител, който обаче трябва да отговарят на множество изисквания – да е лице над 21 години с минимален осигурителен доход от 1500 лв.; да работи от минимум 6 месеца по трудово правоотношение по силата на безсрочен трудов договор; да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус 401 "Редовен"; да представи служебна бележка от настоящия работодател; да не е поръчител или кредитополучател по друг активен договор за паричен заем с "Аксес Файнанс" ООД. Налагането на толкова къс срок за ангажиране на поръчител препятства всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията. Кредитополучателят обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, който да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и невъзможно, тяхното изпълнение, поради което заемателят е в невъзможност да предостави уговореното обезпечение и на практика е поставен в неизпълнение на това задължение, за да заплаща неустойката по чл. 20 от договора.