Определение № 2565 от 27.05.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2565 гр. София, 27.05.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002100352 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от М. Б. Д., подадена чрез пълномощника му адв.Г. Х. – САК, срещу въззивно решение № 183 от 19.10.2022 г. по в. гр. д. № 237/2022 г. на ОС – Разград, в частите, в които предявените срещу нето искове за обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от деликт, са били уважени.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно при наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. Моли въззивното решение да се отмени и да бъде постановено решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

От ответната страна по касационната жалба – ищец в производството И. Р. Н., чрез пълномощник адв. М. М. от АК – Р., е депозиран писмен отговор, с който се оспорва подадената касационна жалба. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима.

С обжалваното въззивно решение, в резултат на частична отмяна на първоинстанционното решение № 399 от 12.06.2022 г. по гр.д. № 1790/2021 г. на РС – Разград в частите, в които е отхвърлен иска по чл.45, ал.1 вр. чл.84, ал.3 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД ЗЗД до размер 16 161 лв. имуществени вреди, уважен е евентуалния иск по чл.59, ал.1 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 16 161 лв. със законната лихва от исковата молба 19.08.2021 г. до плащането й, и е осъден ответника да плати на ищцата разноски над 731,12 лв., е постановено от въззивния съд 1 осъждане на ответника М. Б. Д. да заплати на ищцата И. Р. Н. на основание чл.45, ал.1 вр. чл.84, ал.3 вр. чл.86, ал.1 ЗЗД ЗЗД сумата в размер на 16 161 лв. за причинени имуществени вреди от деликт, изразяващ се в противоправно въвеждане в заблуждение, че страните ще заживеят заедно на семейни начала и че ще създадат и разработят общ бизнес с къща за гости в района на [населено място], с което ответникът мотивирал ищцата да му предаде гореописаната парична сума през периода 20.03.2017 г. - 09.09.2019 г., ведно със законната лихва, считано от датата на довършване на деликта - 09.09.2019 г., до окончателното изплащане, на основание чл. 52, ал. 1във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 1 000 лв. обезщетение за причинени неимуществени вреди претърпени от неправомерно въвеждане от страна на ответника в заблуждение, че ще заживеят на семейни начала, ще създадат и разработят общ бизнес с къща за гости в района на [населено място], като ищцата се е разпоредила в полза на ответника със свои парични средства през периода 20.03.2017 г. 09.09.2019г., като така ответникът е причинил на ищцата неимуществени вреди – стрес и тревога, ведно със законната лихва, считано от датата на депозирането на исковата молба – 19.08.2021г., до датата на окончателното и изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата обжалвана част, в която е отхвърлен искът за неимуществени вреди по чл. 52 във вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД за разликата над 1000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лева, като въззивният съд е определил и отговорността на страните за разноски, като съответно е осъдил ответника да плати на ищцата 343,22 лв. разноски за въззивната инстанция, а ищцата да плати на ответника 172,01лв. разноски за въззивната инстанция и още 561,94 лв. за първата инстанция. В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че по спорния въпрос за зачитане силата на присъдено нещо на предходно решение, неправилно първоинстанционният съд не е зачел формираната с влязлото в сила между същите страни решение по гр. д. № 732/2020 г. по описа на РС – Разград сила на присъдено нещо по отношение на произнесения по него факт, че през процесния период ответникът е въвеждал и поддържал заблуждение у ищцата за наличие на интимна връзка по между им и за общ бизнес с къща за гости в [населено място], с цел финансова изгода, като ответникът не е имал въобще намерение да изпълни поетото обещание към ищцата – съвместен бизнес и съвместно съжителство. Приел е въззивният съд, че с решението по предходното дело настоящият ответник на основание чл.45, ал.1 ЗЗД е бил осъден да заплати на настоящата ищца обезщетение за претърпени имуществени вреди причинени от негово противоправно поведение /въвеждане и поддържане на заблуждение у ищцата/ в размер на 8 793.64 лв. ведно със законната лихва от 15.06.2020г. до окончателното й изплащане, а за разликата до първоначално предявения размер от 20 000 лв. искът е отхвърлен като неоснователен, като е прието, че ищцата е била манипулирана от ответника през идентичен период от време да се разпореди с пари в полза на ответника, с обещание за съвместен живот и общ бизнес. Изхождайки от разбирането, че със сила на присъдено нещо се ползват съдебно установените общи правопораждащи факти, доколкото индивидуализират спорното право чрез основанието и петитума на иска, че когато между едни и същи страни са възникнали няколко спора, основани на едни и същи 2 правопораждащи факти, и по някои от споровете има вече влязло в сила решение, то относно общите правопораждащи факти е прието съдът се е произнесъл окончателно, и като последница в отношенията между страните се формира сила на присъдено нещо по тези въпроси, която следва да бъде зачетена при всеки последващ спор съгласно чл.297 и чл.299 ГПК. В подкрепа на този свой извод въззивният съд се е позовал и на тълкувателните мотиви по решението по т.5 от ТР № 7/2014 г. от 31.07.2017 г. по тълк. дело № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС относно съотношението между обусловеното и обуславящото дело. Така това решение по предходното гр. д. № 732/2020 г. е счетено да е формирало сила на присъдено нещо досежно противоправното поведение на ответника като елемент от деликтната му отговорност по чл.45 ЗЗД и за претендираните за идентичен период от време вреди по настоящето дело, което е обусловило извод за неправилност на първоинстанционното решение по отхвърляне на иска с основание чл.45 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, и спорът е решен от въззивната инстанция в обжалваните части. Направен е извод, че искът по настоящето дело, като второ такова за други имуществени вреди, е допустим, защото ищцата не е била длъжна в предходното дело / гр. д. № 732/2020 г. / да претендира всички претърпени вреди. Съответно и показанията на свидетелите Д., Г. и В. относно посочване от същите на чисто приятелските отношения между страните и за изградена у ищцата налудчничева идея за връзка между тях двамата, за създаване на семейство и общ бизнес, са незачетени от въззивния съд като противоречащи на силата на присъдено нещо на решението по предходното дело относно установеното с него въвеждане на ищцата в заблуждение относно вида и бъдещето на връзката й с ответника.

По същество на спора е установено осъществяването на всички предпоставки на иска по чл.45, ал. 1 ЗЗД. Позовавайки се на решението по гр.д. № 732/2020 г. на РС-Разград, е формиран извод, че с него със сила на присъдено нещо е установено, че през процесния период ответникът е въвеждал и поддържал заблуждение у ищцата за наличие на интимна връзка по между им и общ бизнес с къща за гости, с цел финансова изгода. От взаимно съвпадащите се твърдения на страните, че се познават от години, направената преценка на събраните по делото писмени доказателства, вкл. и кореспонденция чрез приложение в интернет (с използвани в нея взаимно думи, които обичайно се отнасят към интимност в отношенията и най-честа тема липсата на пари от ответника и молбите му ищцата да му изпрати такива), също на свидетелските показания, е прието за установено, че ищцата е сключила няколко договори за кредити и е предоставила на ответника чрез парични преводи в периода 20.03.2017 г.- 09.09.2019 г. суми общо в размер на 14 611,00 лв. , както и му е предала на два пъти в два плика още 4000 лв., като теглените кредити и превежданите и предавани суми от ищцата на ответника са подробно описани в установителната част на въззивното решение. Поради направено от ищцата признание по делото, че ответникът не й дължи сумата от 2450 лева (във връзка с мандатни отношения помежду им за закупен и предаден от ответника на ищцата мек автомобил "Тойота Ярис"), е прието, че по размер искът е основателен за сумата 16 161,00 лв., за която следва да се уважи, ведно със законната лихва считано от датата на довършване на деликта - 09.09.2019 г., до окончателното изплащане, на основание чл.84, ал.3 вр. чл. 86, ал.1 ЗЗД. Направените от ответника 3 възражения по размера на претенцията за неимуществени вреди, а именно че е имало правно основание да получи сумите общо от 12 161 лв. по банков път, чрез У. Ю. и И. П., са счетени за неоснователни. За сумата 8 900 лв., която ответникът твърди да му е възстановена за разходи за закупуване, ремонт и транспортиране от С. до България на лек автомобил, който в последствие е прехвърлил на ищцата, въззивният съд е приел, че по сключения между страните договор за покупко продажба на лек автомобил Тойота Ярис, с рег. [рег.номер на МПС] , наличен на л. 285-286 от делото на районен съд, посочената продажна цена от 300 лв. е изплатена напълно и в брой, и свидетелските показания са недопустими по чл. 164, ал.1, т. 3, 4 и 5 ГПК, но дори и да са, то същите, при обсъждането им (показанията на свидетелите на ответника- П., Г. и К.) са оценени като противоречиви в тази част и не са кредитирани. За разликата до обща сумата по горепосочените парични трансфери, за която ответникът е твърдял, че е получил на правно основание - като взаимно услужване, въззивният съд, също, въз основа на преценка на показанията на свидетелите и съпоставката им с влязло в сила решение по вече цитираното гр.д. № 732/2020 г., не ги е кредитирал като противоречиви и нелогични и в частта им, в която свидетелите сочат, че ответникът е погасил изцяло задълженията си към ищцата, вкл. и относно предаването от него на ищцата на сума от 400 евро в заведението „Сръбска скара“. Съответно въз основа на направената преценка на показанията на свидетеля С., на твърденията на ищцата относно поредността във времето на дадените на ръка пари на ответника, и на липсата на пълнота на приетата по делото справка от МВР за международните пътувания на ответника предвид свободно движение на гражданите на ЕС на територията на държавите-членки, съгласно Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29.04.2004 г., е направен извод, че се опровергават възраженията на ответника, че не е получил в брой на ръка два пъти по 2000 лв. в заведението „Сръбска скара“ в края на 2017 г. Поради уважаване на иска за имуществени вреди в обжалваната от ищцата част за сумата 16 161 лв. на главното заявено от нея основание - чл.45 ЗЗД, е отменено първоинстанционното решение в частта, в която за тази сума искът е бил уважен на евентуално заявеното основание чл. 59 ЗЗД, и съответно не е разгледан евентуалния иск за сумата.

По иска за обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е приел, че в резултат на въвеждането и поддържането у ищцата на заблуждението за съвместно съжителство и развиването на общ бизнес, ищцата се е разпоредила в полза на ответника с горепосочените суми и при неизпълнението на обещанията, ответникът й е причинил неимуществени вреди – стрес и тревога от загуба на имущество, които е допустимо да бъдат обезщетени като пряка и непосредствена последица от деликта. По делото е приета съдебно – психиатрична експертиза, в която вещото лице е констатирало, че в следствие на изживяното, у ищцата е била отключена протрахирана депресивна реакция, с леко изразено депресивно състояние, което е настъпило в отговор на продължително въздействие на стресова ситуация, което е довело до временно разстройство на здравето, неопасно за живота. С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че размера на обезщетение от 1 000 лв.

Разпечатката съдържа 18 от 40 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/54e1fc49-14e3-4184-b124-331c39a3c02c