Решение № 117 от 02.09.2026, Окръжен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 117 гр. В., 02.09.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – В., I-ВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: А.М.П.

Членове:

В.Й.М.

Г.П.Й. при участието на секретаря В.Б.Й. като разгледа докладваното от А.М.П. Въззивно гражданско дело №

20261300500131 по описа за 2026 година

Производството по делото е по чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *******, срещу: Решение №542 от 19.10.2025г., постановено по гр.д. 20231320100371/2023 по описа за 2023г. на Районен Съд гр. В. в частта, в която е уважен предявения иск за обявяване нищожността на клауза, уреждаща при непредоставяне на обезпечение да се дължи неустойка.

В жалбата въззивникът е навел твърдения, че решението е неправилно и необосновано, постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. Счита, че неправилно ВРС в решението си е изхождал единствено от разпоредбата на чл. 26 ЗЗД, без да съобрази, че Законът за потребителския кредит урежда специфична материя, която е транспонирана на Европейската директива, регламентираща потребителското кредитиране. След като именно чл.19 определя кои разходи могат да бъдат включени и кои не, ставало ясно, че неустойката именно е разходи, който кредиторът не може да предвиди.

Поддържа се в жалбата, че неустойката от гледна точка на финансите следва да се приеме за разход, както например лихвата. Неустойката обаче не формирала ГПР, за разлика от лихвата.

В тази връзка излага, че неустойката не се включва в ГПР, защото това са разходите, свързани с неизпълнение на договорно задължение. В ГПР се посочва годишен размер на разходите, т.е предвидимите разходи, с които кредиторът е изначално наясно, като същите следва да са изразени в процентно отношение, за да може един потребител да си направи преценка. Това са оценка за кредитоспособност, включваща проверка в платени регистри, комисиони, застраховки, но не и разходи за неизпълнение на договорно задължение, които безспорно са компенсаторните неустойки, и именно поради това тяхно битие са изключени от годишния процент на разходите, защото са непредвидим разход. Като не може и да бъде по друг начин. Ако един кредитор знае, че кредитополучателят няма да си изпълнява договора, то той никога не бил му дал кредит. Посочва, че ако ВРС е прав в мотивите си, то това означава и че адвокатските хонорари, държавни такси за заявления по 410 ГПК, нотариални покани следва да бъдат в ГПР. Теза, която е трудно защитима.

1

Всички те са разходи, свързани с неизпълнение на договорно задължение.

Посочва също, че съгласно Глава V, Параграф II, чл. 19, ал.1 от Директива- 2008/48/ ЕО „Годишният процент на разходите, който на годишна база е равен на текущата стойност на всички ангажименти (усвоявания, погасявания и разходи), бъдещи или съществуващи, договорени между кредитора и потребителя, се изчислява в съответствие с математическа формула, съдържаща се в част I от приложение /“, в ал.2 на същия член е направено и разграничение, с оглед да не бъдат допускани грешки (какво влиза и какво не в ГПР)- : „За целите на изчисляване на годишния процент на разходите се определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит, и разходите, различни от дължимата цена за покупка на стоки или услуги, независимо дали плащането на съответната сделка се извършва в брой или чрез кредит“.

Позовава се на ЗПК- чл. 19, ал.З, т.1 -, който гласи: “При изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит “. В параграф 2 на Допълнителните разпоредби към ЗПК е записано : § 2. (Доп. - ДВ, бр. 91 от 2012 г., в сила от 01.01.2013 г.) Този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/Ю2/ЕИО на Съвета (ОВ, Б 133/66 от 22 май 2008 г.) и на Директива 2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г. за изменение на част II на Приложение I към Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, в която са предвидени допълнителни допускания за изчисляването на годишния процент на разходите (ОВ. Ь 296/35 от 15 ноември 2011 г.)” Т.е. според жалбоподателя, индивидуално уговорената неустойка попада под „изключенията” на изчисляване на ГПР. Тя имала автоматично действие, но само и единствено при неизпълнение на договорно задължение- неосигуряване на трето физическо лице- поръчител, което да гарантира изпълнението на договора за паричен заем. Същата по никакъв начин не следвало да бъде вземана предвид при изчисляване размер на ГПР.

Посочва, че съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК: “Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен пооиент от обшия размер на предоставения кредит

От гореизложеното, според жалбоподателя може да се направи извод, че общият разход по кредита, и годишният процент на разходите по кредита /ГПР/ са едно и също нещо. ГПР представлявал общия разход, изразен в проценти, тоест неговото процентно изражение. На основание чл.19, ал.З от ЗПК в годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение договорни задължения, каквото е задължението за заплащане на неустойка в настоящия случай. Позовават се на съдебна практика, в посочения смисъл.

Иска се отмяна на атакуваното решение в частта, в която е уважен иска за обявяване недействителност на клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение, като неправилно и незаконосъобразно, като вместо това постанови съдебен акт, с който да отхвърли предявената исковата молба като неоснователна и недоказана. В условия на евентуалност да върне делото за разглеждане от друг състав на Районен Съд гр. В..

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор от страна на въззиваемия, чрез процесуалния представител. Въззиваемата страна оспорва жалбата и поддържа първоинстанционния акт, за което подробно се обосновава. Моли се да бъде потвърдено атакуваното решение в обжалваната му част, както и да бъдат присъдени направените разноски.

От страна на въззиваемия не се правят доказателствени искания.

Въззивният жалбоподател, редовно и своевременно призован, не се явява.

Пред въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.

Въззивната жалба отговаря на изискванията за редовност по чл.260 и чл.261 ГПК, подадена 2 е в срока по чл.259, ал.1 ГПК от легитимирана страна с правен интерес от обжалване, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане.

За да се произнесе по спора В.ски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по иск от Ю. С. Б., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., *********, против „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *******, с която са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл. трето от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Обстоятелствата, от които произтичат претендираните от ищеца права са: облигационни отношения между страните, породени от Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г., с твърдяното съдържание, като ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в размер на 255,65евро, при условията договорени в процесния договор. В Договора е уговорена и начислена неустойка - чл. 13, за неизпълнение на задължение за предоставяне на гаранция относно изпълнението на Договора. Същата се явява част от задължението по договора и е включена като част от всяка погасителна вноска и е погасена от ищеца. Ищецът е изпълнил задълженията си по договора, като заемател, и е върнал заетите суми, като е заплатил включително и начислената неустойка. Въведени са възражения и мотиви, заложени в посочената съдебна практика от ищеца, относно нищожност на клаузите за договорена неустойка, предвид противоречието й с добрите нрави, с оглед надхвърляне на присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Предвид заплащането на сумите за неустойка от ищеца, същите се явяват недължимо платени и следва да му се възстановят от ответника.

Иска се от съда на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, да прогласи за нищожни клаузите на чл. 13 от Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г., сключен между "***“ ООД, като кредитор, и Ю. С. Б., като кредитополучател.

Иска се от съда да осъди "***“ ООД да заплати на Ю. С. Б., сумата от 127,64 евро, представляваща получена без основание сума по Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендират се разноски по производството.

От ответното дружество е постъпил писмен отговор. Оспорва допустимостта и основателността на исковата молба. Не оспорва въведеното облигационно отношение произтичащо от Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г. Ищецът е получил Стандартен европейски формуляр в който е посочено, че за определени кредитни продукти може да бъде поискано обезпечение под формата на лична солидарна отговорност -поръчител. Оспорва въведените твърдения на ищеца за характера на неустойката. Ищецът е имал правна възможност да направи отказ от кредита по смисъла на чл. 29, ал. 1 от ЗПК. Неустойката не води до скрито оскъпяване, поради което не следва да бъде включена в годишен процент на разходите. Същата е разход свързан с неизпълнение на договорно задължение. Договорената неустойка е индивидуално договорена. От ищеца не е изискана за заплащане процесната неустойка. Всички плащания са отнесени за погасяване на главница, възнаградителна лихва. Кредитът е приключен поради погасяване на задължението, но неустойка не е изисквана и заплащана от кредитополучателя. Не оспорва, че кредитът е погасен поради изплащане на задължението. Претендира разноски по 3 производството.

По делото са ангажирани писмени доказателства. Назначена е съдебно- счетоводна експертиза.

Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявените искове с правно основание чл.26 ЗЗД и чл.55 ЗЗД за процесуално допустими, поради което и дължи произнасяне по същество на спора.

С обжалваното решение ВРС е прогласил за нищожни клаузите, обективирани в чл. 13 от Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г., сключен между Ю. С. Б., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., *********, като заемател, и „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *******, като заемодател, като накърняващи добрите нрави.

Със същото решение е отхвърлил предявения от Ю. С. Б., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., *********, против „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *******, иск за заплащане на сумата от 127,64евро, представляваща платена без основание сума, като неустойка, по Индивидуален договор за заем № SL0000002054/28.04.2022г., сключен между Ю. С. Б., ЕГН **********, с настоящ адрес: гр. В., *********, и „***“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. *******, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска до окончателното издължаване, като неоснователен.