Определение № 3191 от 02.11.2023, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3191 гр. София, 02.11.2023 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО I ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Андрей Ангелов

Членове:

Антон Н. Урумов

Диана Василева като разгледа докладваното от Диана Василева Въззивно частно наказателно дело № 20231100606075 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 341, ал. 2 вр. чл. 270, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 1 от НПК. Образувано е по повод подадена частна жалба от адв. Х.К. – защитник на подсъдимия И. В. Г. срещу определение от 13.10.2023 г. по НОХД № 3351/2023 г. по описа на СРС, 11-ти състав, с което е оставено без уважение искането за изменение на мярка за неотклонение „домашен арест“ на подсъдимия в по-лека.

С частната жалба се оспорва правилността и обосноваността на атакувания съдебен акт. Поддържа се, че са налице данни за влошено здравословно състояние на подсъдимия Г., тъй като вследствие на продължаващото задържане последният е развил тревожно-депресивна симптоматика, която може да доведе до депресивна разстройство, като защитата се позовава на заключение на клиничен психолог, провел два прегледа на 18.10.2023 и 19.10.2023г. Навежда доводи за необективност от страна на първоинстанционния съд при формиране на убеждението за продължаваща опасност от извършване на престъпление предвид изминалия период от време – 10 месеца, през които подсъдимият изтърпява МНО „домашен арест“. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд се е позовал само на доказателства от досъдебната фаза, тъй като от половин година делото е в своята съдебна фаза. Акцентира, че няма опасност подсъдимият да се укрие, тъй като пребивава на известен по делото адрес и досега не е демонстрирал недобросъвестно процесуално поведение. Сочи, че Г. е неосъждан, както и че тежестта на повдигнатото обвинение не може сама по себе си да оправдае продължителното задържане.

На следващо място изтъква, че СРС е нарушил принципите на безпристрастност и обективност, като се е произнесъл по наличието на обосновано предположение за съпричастност на подсъдимия към вменените 1 му с обвинителния акт престъпления.

Счита, че с продължаващото действие на мярката за неотклонение се ограничава личната свобода на подсъдимия и че същата следва да се взема само в изключителни случаи.

На следващо място отправя критика към бавното администриране на жалбите на подсъдимия и на частния обвинител, което е станало причина за оставяне на искане за изменение на мярка за неотклонение без разглеждане, тъй като делото не се е намирало в съдебния състав.

Обръща внимание, че между частния обвинител и подсъдимия е имало продължителна хомосексуална връзка, като раздялата е довела до ескалация в отношенията им. Подчертава, че последният контакт между двамата е от 19.09.2022г. което е допълнителна индиция, че повече от година подсъдимият не е влизал в контакт с пострадалия и няма опасност да извърши престъпление спрямо последния.

С тези аргументи се отправя искане атакуваното определение от 13.10.2023г. да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което по отношение на подсъдимия да не бъде взета мярка за неотклонение, алтернативно иска въззивният съд да измени наложената мярка за неотклонение „домашен арест“ в по-лека такава, а именно „подписка или гаранция“.

Постъпил е отговор на частната жалба от частния обвинител – И.Ф., с която се моли първостепенното определение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, а частната жалба да се остави без уважение.

Въззивният съд, като съобрази изложеното в частната жалба, както и материалите по делото, при извършване на цялостна служебна проверка относно правилността на атакувания първоинстанционен акт, намира за установено следното: депозираната частна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в предвидения седемдневен срок от процесуално легитимирано лице.

Разгледана по същество се явява основателна.

Производството по н.о.х.д. № 3351/2023 г. по описа на Софийски районен съд е образувано по внесен обвинителен акт срещу И. В. Г., с който са му повдигнати обвинения за извършени престъпления по чл. 144а, ал. 1 от НК, чл. 346б от НК, чл. 143, ал. 1, вр. чл. 18, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 150, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК.

В проведеното разпоредително заседание СРС не е констатирал съществени отстраними нарушения на процесуалните правила, допуснати на досъдебното производство и е потвърдил взетата по отношение на подс. И. В.

Г. мярка за неотклонение "домашен арест". Първоинстанционният съдебен акт е бил предмет на въззивен контрол, иницииран от защитника на подсъдимия, като изводите на районния съд по въпросите на чл. 248, ал. 1, т. 3 и т. 6 са изцяло споделени от въззивния съд с определение от 20.07.2023г. на 2

СГС.

С определение от 04.08.2023г. СГС е прекратил ВНЧД 3031/2023г. по описа на СГС в частта относно частна жалба на частния обвинител – И.Ф., тъй като от същата не е изпратен препис на подсъдимия Г. с оглед предоставяне на възможност за депозиране на възражение от негова страна.

След изпълнение на указанията делото е постъпило в СГС, като с определение от 20.09.2023г. на I–ви въззивен състав е отменено протоколно определение от 20.04.2023 година на СРС, НО, 11-ти състав по НОХД 3351/2023 година в частта, с която е оставена без разглеждане искането на частния обвинител за вземане на мярка за неотклонение "задържане под стража" по отношение на подсъдимия И. В. Г. и делото е върнато на СРС, НО, 11-ти състав за произнасяне относно приложението на нормата на чл. 68а НПК.

В открито съдебно заседание на 13.10.2023г. СРС е оставил без уважение искането на защитата за изменение на МНО „домашен арест“ в полека, като е приел, че обоснованото предположение за съпричастност на подсъдимия към вменените му с обвинителния акт деяния не е разколебано от събраните в хода на досъдебното производство доказателства. Счел е, че и към настоящи момент е налице реална опасност от извършване на престъпление, която се извежда от броя на деянията, включени в обвинителния акт, както и от продължителността на периодите, в рамките на които се твърди да са реализирани същите. Първоинстанционният съд е посочил, че процесуалните срокове, в които се развива съдебното производство следва да бъдат обект на критичен анализ от една страна, но от друга поведението на подсъдимия е с обществена опасност значително над средната, поради което е приел, че балансът между интересите на подсъдимото лице и това на обществото не е нарушен.

Срешу определението е подадена частна жалба, към която е приложено становище от М.М. – клиничен психолог, в което е направено заключение за наличие на тревожно-депресивна симптоматика с нарушения в афективен, невровегетеативен, когнитивен и мотивационен план по отношение на Г., както и че продължаването на мярката „домашен арест“ би могло да доведе до задълбочаване на симптомите.

Така постановеното определение е предмет на проверка в настоящото производство, като въззивната инстанция намира, че същото следва да бъде отменено.

Съгласно чл. 270, ал. 1 от НПК, въпросът за изменение на мярката за неотклонение може да се поставя по всяко време на съдебното фаза. Предмет на проверка в това производство е дали към момента на произнасяне на съда продължава да съществува обосновано подозрение, че подсъдимото лице е съпричастно към деянието, за което е предадено на съд. На преценка подлежат обстоятелствата относно съществуването на реална опасност подсъдимият да се укрие и/или да извърши престъпление, респективно с 3 какъв интензитет е опасността, както и дали са настъпили нови обстоятелства, обуславящи изменение на мярката за неотклонение. В това производство съдът дължи да провери, дали търпяната към момента на произнасяне мярка за неотклонение се явява законосъобразна и адекватна за нуждите на наказателното производство.

В конкретния случай въззивният съд намира, че правилно и професионално СРС е извел наличието на обосновано подозрение за съпричастност на подсъдимия към вменените му с обвинителния акт деяния.

Неоснователен е упрекът на защитата, че първостепенният съд недопустимо се е позовал на доказателства, събрани в досъдебната фаза, тъй като към момента на произнасянето му не са извършвани процесуалноследствени действия в съдебната фаза на процеса и единствено възможния начин за преценка дали е налице обоснованото предположение, е като се ползват доказателствените материали, събрани в предходната процесуална фаза.

Правилно първата инстанция не е направила задълбочен анализ на доказателствата, тъй като по този начин би поставила под съмнение безпристрастното и обективно решаване на делото.

Въззивният съд напълно споделя извода на първата инстанция, че отсъства опасност от укриване, доколкото подсъдимият е с известен адрес по местоживеене на територията на гр. София, трудова ангажиран е и не е проявявал недобросъвестно процесуално поведение.

Не могат да бъдат споделени изводите на районния съд, че опасността от извършване на престъпление не е редуцирана с оглед изминалия период от време на изтърпяване на мярката за неотклонение в размер на повече от 10 месеца и че реалната опасност от извършване на престъпление от подсъдимия Г. не е с намалял интензитет. Вярно е, че е внесен обвинителен акт за 4 престъпления, 2 от които, представляващи усложнена престъпна деятелност, съобразно отразеното в ОА, но всички тези обстоятелства понастоящем се явяват непротИ.поставими на правата и законните интереси на подсъдимия, по отношение на който е приложима презумпцията за невиновност съгласно чл. 16 НПК. В същото време обаче по отношение на подсъдимия Г., макар и намалял интензитета на опасността от извършване на престъпление, то същата не е изключена.

На следващо място, следва да се отчете обстоятелството, че спрямо частния обвинител действат мерки за защита на пострадал по чл. 67 НПК, което е още едно основание да се счита, че подсъдимият ще съобразява своето поведение с тях с оглед последиците на 68а НПК при неспазването им. Не може да се пренебрегне фактът, че продължаващият повече от десет месеца период на изолация би следвало да е изиграл своя ефект към възпиране на подсъдимия от навлизане в какъвто и да е контакт или комуникация с частния обвинител.

Целите на мерките за неотклонение са изрично регламентирани в 4 разпоредбата на чл. 57 от НПК Същите се свеждат до обезпечаване на законосъобразното провеждане на наказателното производство, при спазване на разумни срокове за разглеждането на делата, както и до ограничаване възможността подсъдимият да се укрие или да извърши престъпление.

Следователно, основно изискване към законосъобразността на всяка взета спрямо дадено лице мярка за неотклонение се явява тя да е пропорционална на преследваните цели и да не създава повече ограничения от действително необходимите за провеждането на ефективен наказателен процес. Тези принципни положения са важими и следва да бъдат съобразявани от компетентните съдилища както при първоначалното вземане на мярка за неотклонение, така и при изследване на обстоятелствата в производството по изменение на същата. С оглед спецификата на настоящето производство е необходимо промяната на обстоятелствата да се съпоставя с интензитета на опасностите от укриване или извършване на престъпление от подсъдимото лице, и въз основа на тази съпоставка да се прави преценка на основателността на искането за изменение на мярката за неотклонение.

Изминалият значителен период от време винаги представлява ново обстоятелство по смисъла на чл. 270 от НПК и в този смисъл е основание за преразглеждане на въпроса, свързан с изменение на мерките за неотклонение.

С оглед гореизложеното, преценявайки съвкупно обществената опасност на деянията и личната такава на подсъдимия, в контекста на продължителността на търпяната от него мярка за неотклонение „домашен арест“, която към настоящия момент е повече от 10 месеца, въззивният съд намира, че опасността от извършване на престъпление при първоначалното взимане на мярката за неотклонение е със значително намалял интензитет и не може да обуслови нейното продължаване. Това е така, тъй като, на първо място, подсъдимият е с чисто съдебно минало, на млада възраст е, а значителният период от време, в който е ограничено правото му на свободно придвижване, следва да е повлиял върху съзнанието на подсъдимия към спазване на законосъобразно поведение. В тази връзка не могат да бъдат споделени доводите относно изключително висока лична обществена опасност на подсъдимия. Съдът счита, че следва да се намери точния баланс между преследваните от закона цели и правата на подсъдимото лице, още повече, че спрямо частния обвинител са взети и трите мерки за защита на пострадал по чл. 67, ал. 1, т. 1-3 НПК като на подсъдимия Г. е забранено да доближава непосредствено пострадалия Ф., да осъществява контакт с него под каквато и да е форма, както и да посещава определени места. Нарушаването на тези мерки от страна на подсъдимия е основание да влязат в действие санкционните последици на чл. 68а НПК.