Решение № 837 от 04.07.2025, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 837 гр. Пловдив, 04.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIV СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анна Ив. Иванова

Членове:

Иван Ал. Анастасов

Мария Анг. Ненова при участието на секретаря Валентина П. Василева като разгледа докладваното от Иван Ал. Анастасов Въззивно гражданско дело № 20255300500914 по описа за 2025 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба от П. М. А. против решение № 291/22.01.2025г. по гр.д.№ 8480/2024г. на ПРС, XIII гр.с., с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи на въззиваемия Й. Х. Н. сумата от 5000 лева по неформален договор за заем от 10.07.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано 21.03.2024г.- датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК. Във въззивната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и недопустимо.

По допустимостта се твърди, че не е налице идентичност между вземането в заповедното производство и това по исковата молба по чл. 422 ГПК. Твърди се, че липсват доказателства за сключване на сочения договор за заем, а също така относно момента, в който жалбоподателят следва да е изпаднал в забава, тъй като не се установява конкретен падеж на задължението за връщане на сумата от 5000 лева, а липсва и покана до жалбоподателя за връщане на тази сума. Поддържат се доводите в отговора на исковата молба, че между страните са съществували съвсем други отношения, не такива с предмет – договор за заем.

Жалбоподателят извършил множество счетоводни услуги на въззиваемия, поради което сумата от 5000 лева му била преведена като възнаграждение за тези услуги. Сочи се също така, че предвид личната заинтересованост на свидетелката С. М. от изхода на спора по делото, първоинстанционният съд погрешно и без всякакви основания е кредитирал показанията й. В обобщение на горното се сочи, че заплащането на определена сума не предполага задължително наличието на договор за заем между платеца и получателя на сумата. Иска се отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на иска.

1

От въззиваемия Й. Х. Н. е подаден отговор на въззивната жалба, с който се поддържа, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Поддържат се изводите на първоинстанционния съд относно доказаността на сключването на договора за заем с определен предмет и възникване на задължение за жалбоподателя за връщане на преведената му по банков път сума. Иска се потвърждаване на обжалваното решение.

ПОС, ХIV гр.с., като се запозна с материалите по делото, намира следното:

Производството по гр.д.№ 8480/2024г. на ПРС, XIII гр.с. е образувано по искова молба от Й. Х. Н. срещу П. М. А., с което е предявен иск с правно основание чл.422, ал.1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 5000 лева, предоставена по неформален договор за заем от 10.07.2023г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда- 21.03.2024 г., до окончателното изплащане на сумата, за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 2910/02.04.2024г. по ч.гр.дело № 5282/2024г. на ПдРС. В исковата молба се твърди, че на 10.07.2023г. ответникът А. поискал от ищеца да му предостави паричен заем в размер от 5000 лева. Още на същия ден ищецът превел сумата по банков път по сметка на ответника в „Банка ДСК“ЕАД с основание за превода „временно заети средства“. Договорено било заемът да бъде върнат до 10.01.2024г. Ответникът не изпълнил задължението си да върне сумата.

С подадения от П. М. А. отговор на искова молба на първо място е заявено възражение за липса на идентичност между искането по заявлението по чл.410 от ГПК и това по иска по чл.422 от ГПК. Искът е оспорен и като неоснователен по същество. П. А. оспорва да е бил канен да заплати вземането, поради което и същото се явявало неизискуемо. Не оспорва, че е получил процесната сума, но това станало не на основание договор за заем, а на основание договор за поръчка. Същата представлявала възнаграждение за извършена от ответника работа- счетоводно обслужване, по възлагане от ищеца.

На първо място следва да бъде взето отношение по възражението на жалбоподателя за недопустимост на иска по чл.422 от ГПК и съответно- за недопустимост на постановеното по него решение. Действително в т.12 от заявлението по чл.410 от ГПК по приложеното ч.гр.дело № 5282/2024г. на ПдРС е записано, че сумата от 5000 лева са претендира по договор за заем от 11.02.2021г., а не по договор за заем от 10.07.2023г. С разпореждане от 22.03.2024г. заявлението е оставено без уважение, с указание да се посочи падежа на задължението за връщане на дадената в заем сума. С молба за уточнение от 01.04.2024г. от Й. Н. е уточнено, че паддежът на задължението е на 10.01.2024г. Със същата молба е уточнено също така, че договорът за заем е сключен на 10.07.2023г. Съобразно с тези уточнения е издадена и заповедта за изпълнение на парично задължение. За установяване на вземанията по договор за заем от 10.07.2023г. е предявен и искът по чл.422 от ГПК. Ето защо твърдението за липса на идентичност между предмета на заповедното производство и този по чл.422 от ГПК се явява неоснователно.

По първоинстанционното дело е прието заверено копие от платежно нареждане от 10.07.2023г., с което въззиваемият е превел по сметка на жалбоподателя сумата от 5000 лева.

2

В платежното нареждане като основание за плащането е записано „временно заети средства“, като този текст и в частност думата „заети“ недвусмислено навеждат на извода, че сумата от 5000 лева е предоставена на заем. Договорът за заем е реален и се сключва с предаване на заемателя на съответната сума пари или други заместими вещи. По делото не са налице доказателства за това плащането да е извършено на друго основание, различно от посоченото в платежното нареждане.

В платежното нареждане не е посочен срокът, в който парите е трябвало да бъдат върнати. По първоинстанционното дело е разпитана свидетелката С. М. / дъщеря на Й. Н./. В показанията си тя сочи, че през лятото на 2023г. жалбоподателят е дошъл при баща й и е споделил, че е останал без работа и се нуждае от пари. Назначили го като счетоводител в две фирми, в които свидетелката и баща й били съдружници. Той работил при тях през месеците от август до октомври включително, след което напуснал. Всички дължими трудови възнаграждения му били изплатени. Бащата на свидетелката му дал 5000 лева на заем. П. А. обещал да върне парите до два- три месеца. От показанията на свидетелката не се установява конкретен падеж на задължението за връщане на дадените на заем пари, нито конкретен срок за това. Съдът отчита близката родствена връзка между свидетелката и въззиваемия, но доколкото от показанията й не са необходими за установяване на сключването на договора за заем, а и в тях не се съдържат други факти, които да са от значение за решаване на спора по делото, личната й заинтересованост от изхода на делото остава без значение.

Съгласно чл.69, ал.1 от ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. От събраните по делото доказателства не се установява преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК въззиваемият да е отправил искане до жалбоподателя за връщане на предоставената му на заем сума. Такова искане е заявено със самото заявление и то е достигнало до заемателя с връчването му на заповедта за изпълнение на парично задължение на 08.04.2024г. Ето защо, обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено, като бъде отменено само в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят дължи на въззиваемия законните лихви върху сумата от 5000 лева за периода от 21.03.2024г. до 08.04.2024г. Предвид определено незначителната част, в което обжалваното решение подлежи на отмяна, в полза на въззиваемия ще следва да бъдат присъдени изцяло направените от него съдебни разноски в размер от 1300 лева.

Предвид гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 291/22.01.2025г. по гр.д.№ 8480/2024г. на ПРС, XIII гр.с., с което е признато за установено, че жалбоподателят П. М. А. дължи на въззиваемия Й. Х. Н. законната лихва върху сумата от 5000 лева по неформален договор за заем от 10.07.2023г. за периода от 21.03.2024г. до 08.04.2024г., като вместо това

ОТХВЪРЛЯ предявения от Й. Х. Н. иск по чл.422 от ГПК, вр. чл.86 от ЗЗД против П.

М. А. в частта, с която се иска да бъде признато за установено, че ответникът дължи на 3 ищеца законната лихва върху сумата от 5000 лева по неформален договор за заем от 10.07.2023г. за периода от 21.03.2024г. до 08.04.2024г.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 291/22.01.2025г. по гр.д.№ 8480/2024г. на ПРС, XIII гр.с., в частта, с която е признато за установено, че жалбоподателят П. М. А. дължи на въззиваемия Й. Х. Н. сумата от 5000 лева по неформален договор за заем от 10.07.2023г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 08.04.2024г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА П. М. А. от гр.*****, ЕГН: ********** да заплати на Й. Х. Н. от село *****, ЕГН: ********** сумата от 1300 лева- съдебни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4