Решение № 399 от 14.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 399 гр. София, 14.04.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-23, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анна Ненова при участието на секретаря Димитринка Анг. Иванова като разгледа докладваното от Анна Ненова Търговско дело № 20211100902105 по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове по чл. 439, ал. 1 от ГПК.

В първоначалната искова молба по делото ищецът „Застрахователно еднолично акционерно дружество “Б.В.И.Г.““ ЕАД, търговско дружество, регистрирано в Република България, е изложил твърдения, че френско съдебно решение № 2004/003207 от 13.03.2009г. на Търговски съд на Авиньон – Второ отделение е било признато и допуснато до изпълнение в Република България. На основание на изпълнителен лист от 02.08.2021г., издаден по т.д. № 5468/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-15 състав, в което е било признато и допуснато изпълнението, е било образувано изпълнително дело № 20218520400159 на ЧСИ К.П. с рег. № 852 на КЧСИ.

Застрахователното дружество, длъжник по изпълнението, е получило покана за доброволно изпълнение от 21.09.2021г.

Ищецът иска да бъде установено по отношение на ответника – взискател в изпълнителното производство, че не дължи сумата от 32 750 евро главница, със законната лихва за забава от 21.09.2021г., 53 518. 77 евро лихва за забава за периода от 11.06.2004г. до 20.09.2021г. и 500 евро, присъдени по 1 чуждестранното съдебно решение.

Изпълнението се оспорва поради факта, че е изтекла 5-годишната давност за принудително изпълнение на вземанията, установени във френското съдебно решение, съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Решението е било връчено на ищеца на 05.10.2009г. и като необжалвано е влязло в сила на 06.11.2009г., съгласно чл. 538 от френския ГПК. В рамките на т.д. № 5468/2015г., пред Софийски градски съд, по реда на регламент 44/2001, вр. чл.

623, ал. 2 от ГПК, е започнало производство за признаване и допускане до изпълнение на решението на 28.08.2015г., т.е. далеч след изтичането на петгодишния срок за принудително изпълнение по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД и принудителното изпълнение на чуждестранното съдебно решение е погасено по давност.

Според изложеното в исковата молба новата давност по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД погасява възможността съдебното решение да бъде изпълнено със способите на принудителното изпълнение (изпълнителна давност). Сроковете за провеждане на принудително изпълнение на територията на Република България се определят от българското право, тъй като са процесуални. Това следва и от чл. 28 от КМЧП, както и чл. 41 от Регламент 1215/2012.

Възражението за давност е извън процедурата по екзекватура и е оставено за разрешаване на фазата на същинското принудително изпълнение.

Това е основната разлика спрямо КМЧП, където съгласно чл. 121, ал. 2 от КМЧП е допусната такава възможност с оглед процесуална икономия.

Страната сочи постановените съдебни решения във връзка с обжалването на разпореждането на СГС, ТО, VІ-15 състав – Решение № 2838 от 18.12.2019г. по т.д. № 5452/2015г. на Апелативен съд – гр. София, ТО, 5 състав, и Определение № 60452 от 13.07.2021г. по т.д. № 92182020г. на ВКС, ТК, І т.о.

Иска се присъждане на направените в съдебното производство разноски.

С допълнителната си искова молба ищецът е потвърдил, че изпълнителното основание е френското съдебно решение, влязло в сила на посочената от ищеца дата, без да е установена приложимост на френското право относно вземанията в чуждестранното съдебно решение.

2

С подаден отговор на първоначалната искова молба ответникът „Х.К.С.д.“ – дружество, регистрирано в Република Франция, е оспорил исковете като неоснователни.

Дори да се приеме, че изпълнително основание е решението на френския съд, липсват доказателства за това кога е влязло в сила. При възраженията на ищеца в производството по екзекватура, че не е бил уведомяван за съдебното решение, се касае за противоречиви твърдения и злоупотреба с права. Ответната страна възразява още, че погасителната давност не е процесуален срок. Продължителността на срока на давността, след който се погасява правото за принудително изпълнение, следва да бъде определен съгласно френското законодателство.

Ответникът също е претендирал направените по делото разноски.

В дадения от съда срок от страните допълнително са представени писмени бележки.

Ищецът се позовава допълнително на разпоредби от правото на ЕС, както и на изтичане на повече от 11 години от започване на принудителното изпълнение в България, а ответникът изцяло потвърждава възраженията, оспорванията и правните си доводи.

По предявените искове:

Съдът като съобрази фактите и доказателствата по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, възприема от фактическа страна по делото следното:

Съгласно решение № 2004/003207 от 13.03.2009г. на Търговски съд на Авиньон – Второ отделение, ищецът и „Т.“ ЕООД, също българско търговско дружество, са били осъдени да заплатят солидарно на „Х.К.С.д.“ 65 500 евро главница, със законната лихва за забава от 11.06.2004г. и 1 000 евро разноски в съдебното производство, във връзка с платено от „Х.К.С.д.“ на друго френско дружество („К.“) застрахователно обезщетение за щета, касаеща 3 частична загуба на транспортирани от „Т.“ ЕООД от Франция до Литва стоки през 2003г., при застраховател на дружеството – превозвач ищецът по настоящото дело.

Съгласно мотивите на решението, представено в производството с превод на български език, признатата на дружеството – превозвач отговорност е довела, в приложение на чл. L121-12 от Търговския кодекс (Code de commerce), до солидарно осъждане на дружеството „Т.“ ЕООД и на застрахователя „Булстрад“ АД, както и е било прието за справедливо да се добавят и лихвите при законния лихвен процент, считано от датата на призоваване. Разноските, определени според разпоредбите на чл. 696 от ГПК, са били оставени in solidum за сметка на същите дружества.

Решението е било получено за българското застрахователно дружество чрез упълномощените във Франция адвокати на 05.10.2009г. и срокът за обжалване на решението е бил до 04.11.2009г. В този смисъл са представените по делото електронни писма между адвокатите и застрахователното дружество (стр. 23 и сл. от делото), както и отбелязването (т.4.4) в изготвеното на 04.09.2013г. от френския съд Приложение V (сертификат) по чл. 54 и чл. 58 от Регламент (ЕО) № 44/2001г. с оглед признаването и допускането на изпълнение на решението на територията на Република България.

„Застрахователно еднолично акционерно дружество “Б.В.И.Г.““ЕАД не е обжалвало решението.

Френското съдебно решение е било признато и допуснато до изпълнение в Република България по молба на „Х.К.С.д.“ от 27.08.2015г., съгласно Разпореждане от 29.09.2015г. по т.д. № 5468/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-15 състав, Решение № 2838 от 18.12.2019г. по т.д. № 5452/2015г. на Апелативен съд – гр. София, ТО, 5 състав, и Определение № 60452 от 13.07.2021г. по т.д. № 92182020г. на ВКС, ТК, І т.о.

Съдебните актове са представени по делото.

На 02.08.2021г. по т.д. № 5468/2015г. на Софийски градски съд, ТО, VІ15 състав е бил издаден изпълнителен лист въз основа на допуснатото изпълнение срещу „Т.“ ЕООД и ищеца – за солидарно заплащане на сумата от сумата от 65 500 евро главница, със законната лихва за забава от 11.06.2004г. и 1 000 евро разноски.

4

Въз основа на изпълнителния лист е било образувано изпълнително производство пред частен съдебен изпълнител (изпълнително дело № 20218520400159 на ЧСИ К.П.), при претендирани срещу „Застрахователно еднолично акционерно дружество “Б.В.И.Г.““ЕАД 32 750 евро главница, със законната лихва за забава от 21.09.2021г., 53 518. 77 евро лихва за забава за периода от 11.06.2004г. до 20.09.2021г. и 500 евро, присъдени по чуждестранното съдебно решение. Обстоятелствата не са спорни по делото.

Също според изявленията на страните в проведеното в настоящото производство открито съдебно заседание сумите по изпълнителния лист са били събрани по сметка на частния съдебен изпълнител, но след допуснато обезпечение на исковете (като бъдещи искове) изпълнителното производство е било спряно.

По делото е изслушана юридическа експертиза, изготвена от адв. Б.В. Б. като вещо лице, за установяване на съдържанието на френското право – приложеното право от френския съд в решението му от 13.03.2009г. и предпоставките за погасяване по давност на установени със съдебно решение вземания по френското право.

Съгласно заключението на вещото лице във френското съдебно решение е допусната техническа грешка. Френският търговски закон не съдържа чл. L121-12 (единствено позоваване на материално-правна разпоредба в решението), а това е разпоредба от френския Застрахователен кодекс ( Code des assurances), в сила от 21.07.1076г., уреждащ права на платилия застраховател срещу трети лица, които със своите действия са причинили вредата, породила отговорността на застрахователя. Вещото лице е потвърдило, че по делото пред френския съд е било приложено френското материално право по въпроса дали и в каква степен включително „Х.К.С.д.“ е имало правото да упражни срещу превозвача и неговия застраховател правата, които застрахованият („К.“) е имал срещу тях.

Също съгласно изложеното от вещото лице не може да се направи категоричен извод кое право е приложил френският съд по отношение на правоотношението между „К.“ и превозвача „Т.“ ЕООД, в което правоотношение ищецът „Х.К.С.д.“ е встъпил.

Относно предпоставките за погасяване по давност на установени със съдебно решение вземания по френското право обобщеният извод на вещото 5 лице е, че от датата на постановяване на френското съдебно решение, а именно 13.03.2009г., до датата на експертизата предвиденият във френското законодателство срок за изпълнение на съдебно решение („решение на юрисдикция със съдебен характер“) е 10 години. Цитирани са Закон № 91-650 от 09.06.1991г. относно реформата на гражданското изпълнително производство (действал за времето от 19.06.2008г. до 01.06.2012г.) и Гражданско-изпълнителният кодекс (буквално „Кодекс на гражданските процедури за изпълнение“), действащ от 01.06.2012г. Допълнено е, че чл.

2232 от френския Граждански кодекс, към който посочените закони препращат, урежда абсолютна погасителна давност от 20 години, считано от датата на пораждане на правото, а чл. 2244 от френския Граждански кодекс е идентичен с чл. 116, б.“в“ от ЗЗД и предвижда, че давностният срок се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение.

Абсолютната давност не се прилага, когато вземането е установено със съдебно решение. Тогава се прилага 10-годишният срок. Този срок може да бъде спиран и прекъсван, аналогично на българския ЗЗД.

При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:

Погасителната давност е общ институт на българското гражданското материално право, уреден основно с правните разпоредби на чл. 110-чл. 120 от ЗЗД, които са с императивен характер. Касае се за погасяване на правото на кредитора да иска принудително осъществяване на притежаваното право – чрез защита пред съд или за принудително изпълнение. Погасителната давност е свързана с гражданския процес – тя е възможен защитен способ в исковото и изпълнително производство, въвеждано чрез правопогасяващо възражение, както и с процесуални действия са свързани основанията, обосноваващи прекъсване на давността, включително предявяване на иск, при положително решение по който се изменя характерът на давностния срок (5години), съгласно чл. 117, ал. 2 от ЗЗД. Но това не променя характера на правните норми относно давността, които са материални. В този смисъл е правната теория (например В. Таджер, „Гражданско право на НРБ, Обща част, Дял ІІ“, изд. Софи-Р 2001г., М. П. „Гражданско право, Обща част, Том 6 втори“, Софи-Р 1996г., Б. Я. „Откритите и скрити искове за възраженията на длъжника срещу принудителното изпълнение“ сп. „Правна мисъл“, кн.

1/1977г., Ж.Сталев „Защита на длъжника срещу материално-правната незаконосъобразност на принудителното изпълнение“, сп. „Социалистическо право“, кн. 9/1953г. и др.), както и съдебната практика (напр. разрешенията по т. 10 и т. 14 от Тълкувателно решение 2/2013 от 26.06.2015г. по тълк. дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС и др.). Няма „изпълнителна давност“ и не се касае за процесуални срокове по българското право, както твърди ищецът. В този смисъл е възражението на ответника - че погасителната давност не е процесуален срок, и това съображение се споделя от съда.