Решение № 191 от 22.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 191 гр. София, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина И.

Диляна Господинова при участието на секретаря Ангел Ем. Йорданов като разгледа докладваното от Диляна Господинова Касационно търговско дело № 20258002901702 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от В. Д. М. срещу решение № 2082/ 04.04.2025 г., постановено по в.гр.д. № 13336/2022 г. по описа на Софийски градски съд, IV-Б въззивен състав, в частта, с която е потвърдено решение № 365924/ 20.03.2018 г., постановено по гр.д. № 55624/2016 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 140-ти състав, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от В. Д. М. срещу „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер над 1 390, 95 лв. до 20 000 лв., представляваща платена в периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2016 г. без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва по договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г.

В касационната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът счита, че е неправилен изводът на въззивния съд, че клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит е неравноправна и съответно нищожна само в една нейна част, която е тази, с която са 1 уговорени компонентите, които участват при формиране на размера на задължението за възнаградителна лихва, както и начинът, по който се определя един от тях – стойност на банковия ресурс, но е действителна в частта, с която е посочено, че възнаградителната лихва се изчислява при годишен лихвен процент от 6, 90 %. Този извод противоречи на разрешението, дадено в практиката на Съда на Европейския съюз /СЕС/, че когато една клауза е неравноправна, съдът следва да откаже да я приложи, но не е овластен да изменя нейното съдържание. Ето защо въззивният съд е следвало да заключи, че тази клауза е нищожна изцяло. Касаторът намира, че платената от него на банката възнаградителна лихва за спорния период възлиза на сумата от 26 955, 94 лв., а не на приетата от въззивния съд сума, която е по-ниска по размер. Претендира, че предвид неравноправността на клаузата за дължимост на възнаградителна лихва тя трябва да се тълкува по начин, който е благоприятен за потребителя, а именно, че уговореният с нея размер на това задължение следва да се изчислява на база 1-месечния СОФИБОР и надбавка от 2, 40 %. Посочва, че анексите, с които е изменен договорът за кредит, са изцяло нищожни, защото сумата, върху която се начислява лихвата според договореното в тях, е опредЕ. въз основа на неравноправна клауза. Неправилен според касатора е изводът на въззивния съд, че погасителната давност за вземането на кредитополучателя да получи сумите, които е платил без основание на кредитора в изпълнение на неравноправните клаузи от процесния договор за кредит, започва да тече от датата на тяхното плащане. Той противоречи на задължителното тълкуване, дадено в Решение на СЕС от 25.04.2024 г., постановено по дело С-484/21, в което е прието, че правото на ЕС не допуска давностният срок за възстановяване на суми, платени от потребителя по договорна клауза, която е неравноправна, да започне да тече от датата на плащането. Касаторът счита, че с оглед на това тълкуване, погасителната давност за цялото вземане, предявено с иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, не е изтекла към датата на сезиране на съда. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Ответникът по касационната жалба - „Обединена българска банка“ АД, счита, че решението на въззивния съд е правилно в обжалваната част. Посочва, че клаузата на чл. 4.1. от процесния договор за кредит е ясна и в нея е посочен конкретен размер на възнаградителната лихва, който кредитополучателят дължи, който е 6, 90 % годишно, поради което не е неравноправна и обвързва страните. Предвид неравноправността на клаузата за изменение на задължението за възнаградителна лихва, неговият размер трябва да се изчисли при прилагане на уговорения лихвен процент от 6, 90 % за целия срок на действие на договора за кредит, както е приел и въззивният съд. Позовава се и на изявление в тази насока, направено от самия ищец, който е заявил в хода на въззивното производство, че задължението му за възнаградителна лихва следва да се определи по размер въз основа на уговорения в чл. 4.1. от договора лихвен процент за целия срок на ползване на предоставената в заем парична сума. Намира, че договорът 2 за банков кредит е възмездна сделка, поради което възнаграждението, което кредитополучателят се задължава да плаща на банката, е негова съществена престация и не е възможно то да отпадне изцяло. Претендира присъждане на направените в производството разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и прецени данните по делото, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК намира следното:

За да постанови обжалваното решение, Софийски градски съд е приел, че е сезиран с иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „Обединена българска банка“ АД, което дружество е правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, да заплати на В. Д. М. сума в размер на 20 000 лв., представляваща платена в периода от 01.06.2009 г. до 04.10.2011 г. без правно основание сума за погасяване на задължението за възнаградителна лихва, възникнало въз основа на неравноправни и нищожни клаузи от договор за банков кредит, сключен на 22.05.2007 г. Счел е, че по делото не е спорно и се установява от събраните доказателства, че между ищеца, като кредитополучател, и праводателя на ответника „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е сключен договор за кредит от 22.05.2007 г. Намерил е, че кредитополучателят по тази сделка има качеството на потребител, поради което и с оглед заявеното в процеса възражение е извършил проверка за неравноправност на клаузата на чл. 4.1. от договора за кредит, с която е уговорена дължимостта на възнаградителна лихва и е дадено определение на един от компонентите, въз основа на които се формира нейният размер, който е стойността на банковия ресурс /СБР/, както и на клаузата на чл. 4.2. от договора, в която е уговорено правото на банката да промени размера на възнаградителната лихва чрез промяна на стойността на СБР. Заключил е, че в тези клаузи част от компонентите, от които се определя стойността на СБР и оттам размерът на дължимата възнаградителна лихва, са посочени твърде общо, без дa са достатъчно определени или определяеми. Такъв е компонентът, представляващ „законоустановените разходи на банката, в т.ч. за поддържане на ЗМР и свързаните с ФГВ, изчислявани текущо от отдел „Ликвидност и инвестиции“ при банката“. Това не дава възможност на потребителя да предвиди по какъв начин тези компоненти ще се изменят за срока на договора и ще влияят върху размера на задължението му за възнаградителна лихва.

Ето защо второто изречение на клаузата на чл. 4.1. от договора, в което е дадено определение на СБР, и клаузата на чл. 4.2. от договора са счетени за неравноправни и като такива нищожни. Неравноправни са и клаузите от сключените към договора за кредит четири анекса, в които страните са изменили определението на понятието СБР и са конкретизирали при какви пазарни фактори банката може да изменя задължението за възнаградителна лихва, защото с тях не се внася повече яснота 3 относно механизма, по който се осъществява изменението. Предвид това въззивният съд е приел, че дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва по договора за кредит трябва да се изчисли за целия спорен период при годишен лихвен процент от 6, 9 %, който е изрично посочен в първото изречение от уговорката, постигната с чл.

4.1. от договора, която не е неравноправна. Това означава, че не е налице правно основание за получаване от банката на сумите, платени от кредитополучателя за възнаградителна лихва, изчислена при прилагане на неравноправните клаузи и оттам при различен размер на лихвения процент. На следващо място, въззивният съд е разгледал направеното от ответника възражение за погасяване по давност на предявеното вземане за връщане на платената без правно основание сума за възнаградителна лихва и е намерил, че петгодишната погасителна давност за него започва да тече от деня на плащането на сумата, като се е позовал на задължителните указания за това, дадени с т. 7 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС. С оглед на това и предвид датата на подаване на исковата молба, която е 04.10.2016 г., е заключил, че погасено по давност е предявеното вземане за връщане на сумите, които са платени за възнаградителна лихва преди 04.10.2011 г. Не е погасено по давност вземането за връщане на възнаградителната лихва, платена за периода от 04.10.2011 г. до 04.10.2016 г. Възприемайки изчисленията на допуснатата тройна съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е счел за установено, че размерът на платената за посочения период възнаградителна лихва от кредитополучателя на банката е 19 285, 91 лв., а този на дължимата за същия период лихва, изчислена при годишен лихвен процент от 6, 9 %, е 18 016, 11 лв., поради което надплатената лихва възлиза на 1 269, 80 лв. Съдът е съобразил, че с анекс № 4 от 08.04.2015 г. към процесния договор за кредит страните са постигнали уговорка, че просрочените лихви по кредита се капитализират към главницата и върху така получената сума се дължи възнаградителна лихва. Тази уговорка е преценена за нищожна, като противоречаща на чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Основавайки се на изводите на вещите лица в заключението на тройната експертиза, съдът е приел, че размерът на платената възнаградителна лихва, начислена върху капитализираните към главницата по кредита лихви, е 121, 15 лв., която също се явява недължимо платена. Следователно общият размер на надплатената от ищеца възнаградителна лихва, която подлежи на връщане, е 1 390, 95 лв. До този размер е основателен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като за разликата над него до пълния предявен размер от 20 000 лв. той е неоснователен и трябва да се отхвърли. Предвид частичното разминаване в изводите на двете инстанции, първоинстанционното решение е отменено в частта, с която този иск е отхвърлен за сумата от 1 390, 95 лв. и вместо него е постановено друго, с което той е уважен за посочения размер. В останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата над 1 390, 95 лв. до пълния предявен размер от 20 000 лв., решението на първоинстанционния съд е потвърдено.

4

С определение № 3529/ 11.12.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т.

1 и т. 2 ГПК по въпроса: Какъв е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане на потребител за връщане на суми, платени от него на кредитор при начална липса на основание за това в изпълнение на неравноправни клаузи от договор за кредит?.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

Със Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ са въведени разпоредбите на Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори /Директива 93/13/ЕО/, поради което тяхното тълкуване от Съда на Eвропейския съюз /СЕС/, дадено в постановените от него решения, които на основание чл. 633 ГПК са задължителни за всички национални съдилища, трябва да бъде съобразявано от съда при произнасяне по съществуването на права, произтичащи от норми от този закон. СЕС е постановил редица решения, с които са тълкувани разпоредби от Директива 93/13/ЕО и с оглед на това са дадени разяснения за това от кой момент е допустимо да тече давностният срок за погасяване на вземането на потребителя за връщане на суми, платени в изпълнение на уговорки от договор, които са счетени за неравноправни, за да отговаря на принципа на ефективност. Това са Решение от 25.04.2024 г. по дело C-484/21, Решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, Решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21 - С-813/21, Решение на СЕС от 22.04.2021 г. по дело C-485/19, Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 - С-259/19, Решение от 16.06.2020 г. по дело C-28/22, Решение от 09.07.2020 г. по съединени дела С-698/18 - С-699/18, Решение от 10.06.2021 г. по съединени дела С-776/10 - С-782/19, Решение от 08.09.2022 г. по съединени дела С-80/21 - С-82/21. Произнасянията на СЕС в тези решения са обобщени в постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 106/15.07.2024 г. по т.д.