Решение № 2070 от 25.09.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 2070 гр. Бургас, 25.09.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ФИЛИП СТ. РАДИНОВ при участието на секретаря ИРИНА Т. МАНОЛОВА като разгледа докладваното от ФИЛИП СТ. РАДИНОВ Гражданско дело № 20242120108565 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на Глава тринадесета от ГПК.

Образувано е по предявен от Г. К. Б. срещу „Стик - Кредит“ АД, иск с правно основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД да бъде прогласен за нищожен сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ****/14.02.2024 г., поради противоречието му с чл. 19 от Закона за потребителския кредит. Съединени за общо разглеждане са предявени от ответника срещу ищеца насрещни искове за осъждане на ответника за да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1000 лева, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № ****/14.02.2024 г., ведно със законна лихва от депозиране на исковата молба в съда – на 25.02.2025 г., сумата от 157,99 лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.02.2024 г. до 14.10.2024 г. и сумата от 49,22 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 14.10.2024 г. до 20.02.2025 г., на основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Твърди се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ****/14.02.2024 г. Сочи се, че в същия е посочен ГПР 42,58 % и ЛП 36%. Сочи се, че договора е нищожен, съобразно чл. 22 ЗПК, тъй като ГПР само формално отговаря на изискванията на чл. 19 ЗПК, тъй като в него не са включени като разходи уговорените между страните неустойки по чл. 27 и чл. 28 от договора, които сами по себе си също са неравноправни. Освен това се поддържа, че ГПР не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК.

Направено е искане за уважаване на предявените искове.

Претендира се присъждането на съдебно – деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В законоустановения срок по чл. 131 ал. 1 от ГПК ответникът е депозирала отговор на 1 исковата молба, в който е застъпено становище за неоснователност на предявения иск. Не се оспорва сключването на договора и усвояването на заетата сума, като се твърди, че по договора не са осъществени плащания от ищеца. Съединени са за общо разглеждане насрещни осъдителни искове за главница и лихви.

Направено е искане за отхвърляне на предявения иск и уважаване на насрещните искове.

Претендира се присъждането на съдебно – деловодни разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В съдебното заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа предявения иск.

В съдебно заседание, ответникът не се представлява. Депозира становище от 21.08.2025 г.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки становището на страните, съдът приема за установено следното от фактическа страна:

От ищеца по делото са ангажирани като писмени доказателства Договор за потребителски кредит № ****/14.02.2024 г., сключен между страните по делото, със следните параметри: сума по кредита 1000 лева, срок на кредита от 8 месеца; ГПР от 42,58 % и ГЛП 36 %; общо задължение по кредита от 1157,99 лева; дата на погасяване – четиринадесети ден от месеца и краен падеж на 14.10.2024 г. Съобразно чл. 27, ал. 1 от договора страните са уговорили неустойка в размер от 0,9 % при непредоставяне на обезпечение по чл. 17 от договора. Като част от досието по кредита, са приети по делото и искане за отпускане на потребителски кредит и подписан от клиента стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити и преддоговрна информация към него.

От заключението на вещото лице по назначената съдебно - счетоводна експертиза се установява, че усвоената сума по кредита е 1000 лева и липсват погашения, извършени от кредитополучателя.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

Предявените от ищеца искове са с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Съединени за общо разглеждане са искове по чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи в процеса в условията на пълно и главно доказване валидна облигационна връзка по посочения в исковата молба договор, включващ твърдените клаузи. В тежест на ответника е да докаже направените правоизключващи и правонамаляващи възражения, включително възражението си, че клаузата за неустойка е индивидуално уговорена. По насрещните искове ответникът следва да установи наличието на валидно облигационно задължение по твърдяния в исковата молба договор, по силата на което ответникът е предоставил на ищеца кредитен ресурс в твърдяните размери и за същия е възникнало задължение да върне заетата сума, ведно със уговорената възнаградителна лихва. Ответникът следва да установи и че клаузите от договора, на които се основават претендираните вземания не са неравноправни.

По делото не е спорно наличието на кредитно правоотношение между страните по делото, по силата на което ответникът е усвоил сумата от 1000 лева.

Процесният договор за паричен заем е потребителски съобразно легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

Според нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други 2 преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Според дефиницията дадена в § 1, т. 1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В случая в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК в договора за кредит не е отразен вярно годишният процент на разходите, като не са посочени всички разходи и допускания, а именно тези за нейстойка по чл. 27, ал. 1 от договора. Уговорена в общ размер на 0,9 % или 1848,88 лева същата надвишава размера на заетата сума, откъдето следва, че уговореният в договора ГПР не съответства на действителния. Действията по предоставяне на обезпечение за отпускане на кредит, респ. неустойката за непредоставянето, са свързани пряко или косвено с кредитното правоотношение, а именно с усвояването на кредита, поради което следва да бъдат включени в годишния процент на разходите.

В този смисъл е и даденото задължително тълкуване в Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48. Предмет на цитираното решение са именно коментираните клаузи, включени в сходен договор между потребител и същото дружество. В т. 1 от решението по категоричен начин е възприето, че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, следва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител, приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "годишен процент на разходите" по смисъла на посочения чл. 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В т. 4 от цитираното решение е прието, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно, че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има неравноправен характер, когато по - специално тези разходи са явно непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем. Настоящият случай попада в приложното поле, както на т. 1, така и на т. 4 от цитираното решение.

Клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение има неравноправен характер, тъй като размерът надвишава отпуснатата в заем сума по договора за кредит, което обосновава извод за нейната явна непропорционалност спрямо размера на отпуснатия кредит. Нещо повече – по делото липсват ангажирани доказателства на потребителя да е била предоставена равна възможност за одобряване на искането за кредит при липса на изразено от него съгласие за предоставяне на обезпечение. В т. 2 от цитираното решение на СЕС е прието, че чл. 10, параграф 2, буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

Налага се изводът, че невключването на тези разходи в ГПР води до нищожност на целия договор на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и лихва или други разходи.

3

От неоспореното от страните заключение на вещото лице по възложената съдебносчетоводна експертиза се установи, че заетата сума е в размер от 1000 лева и липсват, извършени погашения от кредитополучателя, предвид което същата следва да бъде присъдена в пълен размер.

С оглед горното, предявеният иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. Следователно, основателна е претенцията на ответника само за чистата стойност, поради което същата следва да бъде присъдена по реда на чл. 23 ЗЗП, а исковете за лихви са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Уважената претенция следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва, считано от депозиране на исковата молба в съда – на 25.02.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

С оглед изхода на делото, своевременно направеното искане и на основание чл. 78, ал. 1 ЗЗД на ищеца следва да бъдат присъдени разноски съобразно представените доказателства. По делото са представени доказателства за заплатена държавна такса в размер от 73,95 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 550 лева, от които според списъка по чл. 80 ГПК, сумата от 250 лева е за защита по иска по чл. 26 ЗЗД и сумата от 250 лева е за защита срещу насрещните искове. Последното налага да бъде разгледано своевременно направеното възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Като съобрази ниската фактическа и правна сложност на делото, материалния интерес на делото и извършената от процесуалния представител на ответника, съдът приема, че възражението е неоснователно тъй като е под минималния размер установен в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която макар да не е задължителна за съда служи като ориентир. Така възнаграждението за иск по чл. 26 ЗЗД се дължи в пълен размер с оглед уважаването на иска, а възнаграждението за защита по насрещните искове се дължи съобразно отхвърлената част или 42,90 лева. Предвид горното, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 292,90 лева, представляваща направени в производството съдебно – деловодни разноски.

С оглед изхода на спора, отправеното искане и представените доказателства в полза на ответника се полага присъждане на направените от него разноски в производството, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Представени са доказателства за заплатена държавна такса в размер от 150 лева, депозит за вещо лице в размер от 300 лева и заплатено адвокатско възнаграждение в размер от 1200 лева. Предвид това, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 1366,80 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски, съобразно уважената част от исковете, от които сумата от 124,30 лева за държавна такса, сумата от 248,50 лева за депозит за вещо лице и сумата от 994 лева за възнаграждение за един адвокат.