Решение № 86 от 11.05.2023, Районен съд - Радомир

РЕШЕНИЕ

№ 86 гр. Радомир, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАДОМИР, ІV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря М.Д.М. като разгледа докладваното от РОСЕН ПЛ. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20221730100983 по описа за 2022 година

Производството е образувано въз основа на депозирана искова молба от Д. Б. Г. срещу „Неткредит“ ООД, с която е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите.

В срока за отговор на исковата молба ответното дружество „Неткредит“ ООД е депозирало насрещни искове срещу ищцата по първоначалния иск, които насрещни искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ и чл. 86 ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че ищцата е страна по договор за потребителски кредит № . г., подписан с ответното дружество „Неткредит“ ООД, по силата на който е получила в заем сумата в размер на 500,00 лева, при ГПР - 46,42% и годишен лихвен процент - 38,75%. В чл.

4, ал. 3 от договора за кредит било предвидено, че кредитополучателят е длъжен да предостави до края на следващия ден от сключването на договора банкова гаранция в размер на 558,00 лева, като в противен случай дължи на кредитора неустойка в размер на 420,00 лева съгласно чл. 6 от договора.

Счита, че така посочените клаузи на чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договора, предвиждащи дължимостта на неустойка, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и поради това, че противоречат на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146 от ЗЗП.

Сочи, че поради накърняване на добрите нрави се достигало до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното правоотношение, с цел извличане на собствена изгода за кредитора. Основната цел на така посочената клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя.

1

Наред с това, налице било и противоречие с разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като търсената неустойка по договора не била индивидуално уговорена по смисъла на чл. 146, ал.

2 ЗЗП, поради което моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договор за кредит № . г., сключен между Д.

Б. Г. и „Неткредит“ ООД поради противоречие със закона и с добрите нрави.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който е изразено становище за неоснователност на предявените искове, като сочи, че в действителност между страните е налице облигационно правоотношение, произтичащо от договор за кредит № . г. Сочи, че клаузата за неустойка е валидна и отговаря на всички изисквания на действащото законодателство, тъй като същата била в по-нисък размер от дължимата главница по договора, от което следвало, че липсва неравностойност, която да съставлява накърняване на добрите нрави. В случая неустойката не излизала извън присъщите ú функции и имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си по договора.

Наред с това, общите условия, при които е сключен договорът за кредит, били обект на проверка от страна на КЗП, като с решение на КЗП по протокол № 3/12.02.2016 г. било прието, че същите не съдържат неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

На следващо място се сочи, че клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора за кредит е индивидуално уговорена, тъй като потребителят е разполагал с възможност във всеки един момент да повлияе върху съдържанието на договора, като му е предоставено правото на избор дали да предостави обезпечение, какъв да е неговият вид и в кой момент да го предостави. Начисляването на неустойката не било ограничено във времето и било поставено в зависимост от поведението на кредитополучателя, като същевременно максималният размер на неустойката бил ограничен до 420,00 лева и дори съпоставен с размера на гаранцията за обезпечаване на вземането не се явявал прекомерен.

По отношение на твърденията на ищцата за нищожност на неустоечната клауза на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК излага твърдения, че в годишния процент на разходите не се включват сумите, дължими от потребителя за неспазване на задълженията му по договора, като това следвало от приетото в чл. 19, § 3 от Директива 2008/48/ЕО, според който изчисляването на ГПР се основавало на базовото допускане, че договорът за кредит ще остане в сила за уговорения срок и че кредиторът и потребителят ще изпълнят задълженията си при спазване на условията и сроковете, предвидени в договора за кредит. Липсвало допуснато нарушение и на нормата на чл. 33 ЗПК при уговаряне размера на дължимата неустойка.

С оглед изложеното, моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

От своя страна, ответникът по първоначалния иск - „Неткредит“ ООД, е предявил срещу ищцата насрещен иск за осъждането ú да му заплати сумата от 284,90 лева – главница по договор за кредит № . г. за периода от 03.05.2022 г. до 03.08.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на насрещната искова молба – 2

19.12.2022 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата в размер на 10,60 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 04.08.2022 г. до 15.12.2022 г. и сумата от 17,10 лева, представляваща договорна лихва за периода от 03.06.2022 г. до 03.08.2022 г.

В срока по чл. 131 ГПК ищцата (ответник по насрещния иск) е подала отговор, с който е противопоставено възражение за нищожност на договора за потребителски кредит, поради непосочване на приложимия лихвен процент и условията за прилагането му. В договора не било посочено изрично и какви конкретни разходи се включвали в годишния процент на разходите. Наред с това, погасителният план към договора не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Излагат се твърдения за нищожност и на клаузата, въвеждаща задължение за заплащане на договорна лихва, тъй като същата надвишавала трикратния размер на законната лихва.

Моли в случай, че съдът уважи предявените насрещни искове, да се извърши прихващане между присъдените суми за главница и лихва и сумата в размер на 256,00 лева, която била заплатена от ищцата по договора за кредит.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована, не се явява и не изпраща представител.

С писмена молба поддържа предявения иск и моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите, съдържащи се в чл. 4, ал. 3 и чл. 6 от договор за кредит № . г., както и да отхвърли предявения насрещен иск.

Ответното дружество „Неткредит“ ООД, редовно призовано, не изпраща представител в съдебно заседание. С писмена молба оспорва предявения иск с правно основание чл. 26, ал.

1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите и моли съда да постанови решение, с което да го отхвърли като неоснователен и недоказан. Поддържа предявения насрещен иск и моли за уважаването му.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен и приет договор за потребителски кредит № . г., сключен между „Неткредит“ ООД (кредитор) и Д. Б. Г. (кредитополучател), по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя в заем сумата от 500,00 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на 6 бр. равни месечни погасителни вноски, всяка в размер на 93,00 лева. Падежът на първата погасителна вноска страните са уговорили на 03.03.2022 г., а на последната – на 03.08.2022 г. Страните са уговорили следните условия по сключения между тях договор: годишен лихвен процент – 38,75 %; годишен процент на разходите – 46,42 %; общ размер на всички плащания – 558,00 лева. В чл. 4, ал. 3 от договора за кредит е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключването на договора кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора банкова гаранция или гаранция, издадена от небанкова финансова институция за сумата в размер на 558,00 лева, като при неизпълнение на това задължение дължи на кредитора на основание чл. 6 от договора неустойка в размер 420,00 лева.

3

От заключението по изслушаната по делото съдебно – счетоводна експертиза се установява, че с предоставения потребителски кредит ответното дружество е погасило задължението на Д. Г. по друг непогасен от нея кредит в размер на 364,82 лева, като остатъкът от кредита в размер на 135,18 лева е преведен по банкова сметка на кредитополучателя на 02.02.2022 г. Според вещото лице ищцата е извършила плащания по договора в общ размер на 256,00 лева, от които платена главница в размер на 215,10 лева и платена договорна лихва в размер на 40,90 лева. В заключението вещото лице е посочило действията на кредитора, които могат да бъдат предприети във връзка с проследяване на текущото състояние на кредитополучателя при евентуално неизпълнение на задължението по чл. 4, ал. 3 от договора, като действителните разходи, които е направило ответното дружество за проследяване на текущото имуществено състояние на ищцата вещото лице оценява на сумата от 207,33 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено от вещо лице, в чиято безпристрастност няма основания да се съмнява.

Приетото за установено от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 и чл. 143 от Закона за защита на потребителите:

По делото не е спорно, че страните са били в облигационно правоотношение по сключен договор за потребителски кредит № . г., съгласно който на ищцата е предоставен кредит в размер на 500,00 лева. Сключеният договор за заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

С исковата молба като предмет на процеса са въведени две клаузи от договора, по отношение на които се твърди, че са нищожни, а именно клаузата на чл. 4, ал. 3 и чл. 6, предвиждащи заплащане на неустойка от страна на кредитополучателя, които следва да бъдат обсъдени, за да се прецени дали действително същите са нищожни, така както се твърди в исковата молба.

На първо място тук следва да се отбележи, че макар и поместени в индивидуалния договор с длъжника, клаузите на същия не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.

146, ал. 2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и различни потребители. Освен това ответникът нито твърди, нито доказва условията по договора да са били уговорени с длъжника индивидуално. По тези съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната равноправност – аргумент от чл. 146, ал.

1 ЗЗП.

В глава четвърта от ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на 4

Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: „в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клаузи, като уговорените в договора за кредит, според които се дължи неустойка при необезпечаване изпълнението на договора с посочено в договора обезпечение, се намират в пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК Директива. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение, след като кредитът е отпуснат, като ако не го стори, дългът му нараства, т. е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Всъщност замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл. 16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа на изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договорът за кредит. В конкретния случай проверката за кредитоспособност е извършена въз основа на попълнен от длъжника формуляр и след като му е разрешено, е неразбираемо защо от същия се изисква да представя обезпечение и да заплаща неустойка, предварително определена по размер и разсрочена в погасителните вноски, ако не осигури такова.