Определение № 1605 от 17.06.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1605 гр. София, 14.06.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20238002900750 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по 1/ касационна жалба на Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д.

Г. К., представлявани от адв. Н. Д., срещу решение № 1 от 05.01.2023г. по в.т.д. № 214/2022г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 34 от 04.04.2022г. по т.д. № 134/2021г. на Окръжен съд Плевен, са отхвърлени предявените от касаторите против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” искове с правно основание чл.511, ал.3 вр. чл.511, ал.1, т.2 вр. чл.429, ал.3 и чл.497, ал.1, т.1 КЗ за разликата над 90 000 до 140 000 лева – за първите двама касатори, над 66 000 лева до 130 000 лева – за третия касатор, и над 30 000 лева до 40 000 лева – за последния касатор, представляващи обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на Кирил Г. К. при ПТП на 16.10.2020г., и 2/ касационна жалба на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” срещу същото решение в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение е осъден да заплати на Е.

Д. К. и Г. К. Г. законна лихва за периода от 26.11.2020 до 16.02.2021г., ведно със законна лихва върху сбора от присъдените им обезщетения за 1 неимуществени вреди и законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ, считано от 16.02.2021г. до окончателното плащане, а на Д. Г. К. – законна лихва за периода от 09.03.2021г. до 09.06.2021г., ведно със законна лихва върху сбора от присъденото му обезщетение за неимуществени вреди и законната лихва по чл.429, ал.3 КЗ, считано от 09.06.2021г. до окончателното плащане.

Касаторите – ищци поддържат, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.

Излагат несъгласие с извода на въззивния съд за наличие на принос на пострадалото лице, като твърдят, че е формиран при неправилно тълкуване на чл.80 от ЗДвП и несъобразяване на всички събрани доказателства, установяващи, че причината пострадалият велосипедист да не бъде забелязан от водача на товарната композиция не се дължи на липсата на поставена светлоотразителна жилетка от велосипедиста, а на друго обстоятелството, което следва да се вмени във вина на водача с оглед липсата на реакция от негова страна. Сочат още, че по делото е установено състоянието на десния бордюр по посока на движение на велосипедиста – силно затревен и обрасъл с растителност, поради което намират за неправилен и извода за нарушение на разпоредбата на чл.80, т.2 ЗДвП от страна на велосипедиста. Поддържат още, че при определяне на степента на приноса на пострадалия въззивният съд не е извършил в пълна степен необходимата съпоставка между тежестта на осъщественото от делинквента нарушение на ЗДвП и действията на пострадалия. В изложението си по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите правят искане за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от тях част на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Кои са предпоставките на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на претендираното с иска по чл.511, ал.1, т.2 КЗ обезщетение за вреди при принос на пострадалия и всяко нарушение на ЗДвП от негова страна ли представлява предпоставка за прилагане на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД? Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 17/1963г., решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 159 от 24.11.2010г. по т.д. № 1117/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 58 от 29.04.2011г. по т.д. № 623/2010г. на ВКС, II т.о., решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д № 286/2010г. на ВКС, I т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 2

316/2011г. на ВКС, II т.о.

2. Кумулативно или алтернативно изброени са изискванията на разпоредбата на чл.80, ал.1 ЗДвП при извършването на преценка кога водачът на велосипед е длъжен да използва светлоотразителна жилетка?

Касаторите намират, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

3. Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти и върху закона? Касаторите намират, че въззивният съд е процедирал в противоречие с ППВС № 1/1953г., решение № 470 от 16.01.2012г. по гр.д. № 1318/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 127 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, IV г.о. и др.

Постъпил е отговор на касационната жалба на касаторите – ищци от Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, с което се оспорва касационната жалба. Ответникът прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставените въпроси. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът – ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, представляван от адв. Р. Ц., поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че Бюрото отговаря като застраховател и дължи лихва за забава, считано от датата на уведомяването му от увредените лица, както и че в компонентите на застрахователното обезщетение, дължимо по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, се включва лихвата за забава по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, че спрямо Бюрото е приложима разпоредбата на чл.429, ал.3 КЗ и че лихвата по чл.496 КЗ се дължи върху сбора от сумите, определени за репариране на неимуществените вреди на ищците, и сумите за лихва по чл.429, ал.3 КЗ за периода от уведомяване на Бюрото от увредените лица до датата на изтичане на тримесечния срок по чл.496 КЗ. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

3

1. Нормата на чл.429, ал.3 КЗ приложима ли е в правоотношенията по задължителна застраховка

„Гражданска отговорност на автомобилистите”?

2. Лихвата по чл.429, ал.2, т.2 КЗ компонент ли е на застрахователното обезщетение по застраховка

„Гражданска отговорност на автомобилистите” и върху посочената лихва дължи ли се лихва по чл.496 КЗ?

3. Сдружение

„Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” застраховател ли е по смисъла на Кодекса за застраховане?

4. Нормите, уреждащи статута на дейността на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” специални ли са по отношение на нормите, уреждащи дейността на застрахователите?

5. Нормите, уреждащи задължението на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” за плащане на лихви, считано от по-ранната от двете дати – тази на уведомяването му от застрахования по чл.430, ал.1, т.2 КЗ или от уведомяването му от увреденото лице, поставят ли в забава Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, спрямо което застрахованият по задължителна застраховка

„Гражданска отговорност на автомобилистите” няма задължение за уведомяване при настъпване на застрахователно събитие?

6. Липсата на друга препращаща норма в Част Пета, Глава 48 от КЗ, освен тази на чл.511, ал.3 КЗ, която препраща към чл.496 КЗ по отношение на задължението за плащане на лихви на увреденото лице по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, съставлява ли основание за прилагане спрямо СНББАЗ на други разпоредби, уреждащи задължението на застрахователя да плати лихва на увреденото лице за периода от датата на уведомяването на застрахователя до датата на изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и достатъчно основание ли е за прилагане по аналогия на такива разпоредби?

7. Задължението на застрахования по чл.495, ал.1, т.3 КЗ вр. чл.430, ал.1, т.2 КЗ да уведоми своя застраховател за настъпване на застрахователно събитие необходима предпоставка ли е за възникване на задължението на застрахователя за плащането на лихви, за които застрахованият 4 отговаря пред увреденото лице, и при липса на изрично задължение за уведомяване на СНББАЗ от застрахования възниква ли за Сдружението отговорност за плащане на лихви, аналогична на тази на застароховател по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”?

Касаторът поддържа, че въпросите са решени противоречие с решение № 18 от 11.04.2022г. по т.д. № 164/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 93 от 27.11.2020г. по т.д. № 2013/2019г на ВКС, I т.о., решение № 50102 от 20.10.2022г. по т.д. № 1428/2021г. на ВКС, II т.о., решение № 207 от 15.01.2016г. по т.д. № 3234/2014г. на ВКС, I т.о. Намира още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Постъпил е отговор от Е. Д. К., Г. К. Г., Д. К. Г. и Д. Г. К., с който оспорват касационната жалба на ответника. Правят възражения за липса на основания за допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС. Излагат и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приЕ. следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за установено, че на 16.10.2020 г. около 05.00 ч. на първокласен път І-3 на територията на с.Българене, на ул. „Сливница“ до бензиностанция „Ексус Транс“ в посока на движение гр. Плевен, е настъпило ПТП между товарна автокомпозиция с прикачено полурЕ.рке, управлявана от румънския гражданин Константин Ватуй, и велосипедиста Кирчо Г. К. на 65 г., който вследствие на инцидента е получил несъвместима с живота механична травма и е починал на място. Взел е предвид, че с влязла в сила присъда по НОХД № 6/ 2022 г. по описа на ОС – Плевен Ватуй е признат за виновен в извършването на транспортно престъпление, като нарушил правилата за движение по пътищата – чл.5, ал.1 и 2 ЗДвП, чл.21 ЗДвП и чл.3 ППЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на К.. Въз основа на приетата по делото автотехническа експертиза въззивният съд е възприел следния механизъм на ПТП: Водачът на товарната автокомпозиция е 5 управлявал същата на къси светлини в населено място, в тъмната част на денонощието, на неосветен пътен участък, в северната пътна лента на пътно платно за двупосочно движение, със скорост от 77 км/ч при максимално разрешена за пътния участък скорост от 50 км/ч. Ширината на северната лента за движение е 9.4 м, северният тротоар е бил затревен и обрасъл с храсти. Велосипедистът се е движил на разстояние 3.2 – 3.9 м от десния край на асфалтовата настилка, а е имал техническа възможност да се движи на разстояние до 1.5 – 2 м от десния край на полагащата му се пътна лента.

Автокомпозицията достигнала попътно движещия се пред нея велосипедист и между предната дясна част на влекача и задната гума на велосипеда е реализиран сблъсък. От този сблъсък на велосипеда и велосипедиста е придадена допълнителна скорост и е последвало падане на велосипедиста върху асфалтовата настилка и продължаващо плъзгане върху нея. Според експерта поради липсата на други, движещи се в противоположна посока МПС, и допълнителна осветеност на пътния участък, както и поради тъмните дрехи на велосипедиста и липсата на светлоотразителна жилетка и включен фар, водачът на автокомпозицията е можел да възприеме последния само в рамките на осветената от фаровете на автомобила му зона, която е 60 м.

Велосипедът е имал светлоотразяващи елементи на спиците на предното колело и червен заден светлоотразител. Разстоянието до мястото на сблъсъка представлява сбора от дължината на осветеност на къси фарове и разстоянието, което велосипедистът ще измине от момента на осветяването му от фаровете до удара, или между 68.96 м /при скорост на движение на велосипедиста 10 км/ч/ и 74.53 м /при скорост на движение на велосипедиста 15 км/ч/. При скоростта, с която се е движила автокомпозицията, необходимото разстояние за спиране при ефективно задействане на спирачната систЕ. в момента на възприЕ.не на опасността – т.нар. „опасна зона“, е 98.9 м, а при управлението й с максимално разрешената за пътния участък скорост тя би била 51.2 м. При съпоставяне на опасните зони с разстоянието до сблъсъка /68.96 м - 74.53 м/ се налага извод, че при възприЕ.не на опасността от разстояние 60 м. водачът на автокомпозицията е имал техническа възможност да реализира спиране и да предотврати ПТП при движение с максимално допустимата за пътния участък скорост, но не и с избраната от него такава. Въззивният съд е посочил, че според вещото лице до ПТП е нямало да се стигне дори и при управление с превишена скорост, но 6 не по-висока от 64.2 км/ч. , като същевременно, при използване от велосипедиста на светлоотразителна жилетка възприЕ.нето му от водача като местонахождение и посока на движение би било от разстояние 80 – 100 м.