Определение № 1411 от 13.05.2026, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1411 гр. Бургас, 13.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, III ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росен Д. Парашкевов

Членове:

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно частно гражданско дело № 20262100500114 по описа за 2026 година Производството по делото е образувано по частна жалба с вх. № 1447/23.01.2023г. по описа на Окръжен съд – Бургас (вх. № 54810/29.12.2025г. по описа на Районен съд – Бургас), подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД със седалище гр. София, ЕИК 203670940 и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от Изпълнителния директор З. Б. чрез юрисконсулт Боряна Димова. против Разпореждане № 14300 от 17.12.2025г., постановено по частно гр. дело № 7423/2025г. по описа на Районен съд – Бургас, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК против С. И. Б. за заплащане на сума в размер от 89, 60 лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2024г. до 21.05.2025г.

Депозираната частна жалба е с правно основание чл. 413, ал. 2 от ГПК. Подадена е в преклузивния едноседмичен срок за атакуване на постановеното разпореждане (съобщение за постановеното разпореждане е получено от страна на заявителя на дата – 21.12.2025г. чрез Системата за сигурно електронно връчване, а жалбата е депозирана на 25.12.2025г. – видно от създадения документ чрез Единния портал за електронно правосъдие входирана в Районен съд – Бургас на 29.12.2025г.), подадена е против подлежащ на обжалване съдебен акт, от надлежно упълномощен процесуален 1 представител на страната (представено е пълномощно към частната жалба), която има правен интерес от обжалването и дължимата държавна такса е заплатена, поради което и настоящият състав намира, че частната жалба е допустима.

В частната жалба се посочва, че мотивите на заповедния съд са неправилни, тъй като добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани в правни норми правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, съответно – в случая следва да намерят приложение именно защото липсва изричен нормативен лимит на размера на лихвите.

Посочва се, че е известен факта, че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи до ниска кредитоспособност и с оглед на това е меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва.

Твърди се, че правната и икономическа природа на възнаградителната и законната лихва за забава са напълно различни и неправилно е обвързването, зависимостта между размера на възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава.

В частната жалба се цитират различни съдебни решения, които обосновават изводите, че не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено от закона и поради това добрите нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата, тъй като противното може да доведе до абсурдни изводи, свързани с недействителност на всички договори, сключвани от небанкови институции.

Претендира се да бъде отменено атакуваното разпореждане, с което заповедният съд е оставил частично без уважение заявлението за издаване на заповед за изпълнение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против С.

И. Б. като неправилно и незаконосъобразно и да се постанови нов съдебен акт по съществото на депозираното заявление.

Окръжен съд – Бургас, като взе предвид исканията и твърденията на заявителя, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

2

Производството пред Районен съд – Бургас е образувано по повод Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, подадено от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД против С. И. Б. от гр. Пазарджик за възникнали задължения по Договор за кредит „Бяла карта“ № ********, сключен на 04.07.2024г. между „Аксес Файнанс“ АД (правоприемник на „Аксес Файнанс“ ООД) и С. И. Б., като впоследствие вземанията са прехвърлени от страна на „Аксес Файнанс“ АД в полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД по силата на Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от дата – 30.11.2023г., за следните суми:

- 1 000 лева, представляваща главница;

- сума в размер на 89, 60 лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2024г. до 21.05.2025г.;

- сума в размер на 163, 69 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 05.07.2024г. до 12.12.2025г., както и - законна лихва върху главницата от 12.12.2025г. до окончателното изплащане на задължението.

В заявлението са изложени доводи, че по силата на сключения на 04.07.2024г. Договор за кредит „Бяла карта“ № ********, кредиторът се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 1 000 лева, под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез кредитна карта, а кредитополучателя се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор. Изрично в заявлението е посочено, че заедно с подписването на договора за кредит на кредитополучателя е предоставен платежен инструмент – кредитна карта с посочен номер, ведно със запечатан плик. Не се посочва в какво се състои неизпълнението на кредитополучателя.

Въз основа на депозираното Заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, Районен съд – Бургас е постановил Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3182 от 17.12.2025г. по частно гр. дело № 7423/2025г. по описа на Районен съд – Бургас, като е разпоредил С. И. Б. да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ АД сума в размер от 1 000 лева, представляваща главница по 3

Договор за кредит „Бяла карта“ № ******** от 04.07.2024г., сключен с „Аксес Файнанс“ АД, вземанията по който са били прехвърлени на дружеството – заявител с Договор за прехвърляне на парични задължения, ведно със законната лихва, считано от 13.12.2025г. до окончателното изплащане на главницата, както и сума в размер на 163, 69 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от 05.07.2024г. до 12.12.2025г., както и сумите 19, 79 лева, представляваща разноски по делото за държавна такса и 50 лева, представляваща възнаграждение за юрисконсулт.

С Разпореждане № 14300/17.12.2025г., постановено по частно гр. дело № 7423/2025г. по описа на Районен съд – Бургас е отхвърлено заявлението на дружеството в частта, с която се иска издаване на заповед за изпълнение против С. И. Б. за заплащане на сумата от 89, 60 лева, представляваща договорна лихва за периода от 04.07.2024г. до 21.05.2025г. В своите мотиви първоинстанционният съд е посочил, че уговорената в сключения договор лихва противоречи на добрите нрави, което представлява основание за нищожност, различно от това по чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

Настоящата инстанция намира частната жалба за неоснователна по следните съображения:

По делото не се спори, че по силата на сключения Договор за кредит „Бяла карта“ от 03.07.2024г. между „Аксес Файнанс“ АД в качеството си на кредитодател и С. И. Б. в качеството си на кредитополучател – кредитодателя се е задължил да предостави на кредитополучателя револвиращ кредит в размер на 1 000 лева под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна платежна карта, наречена – Бяла карта, а кредитополучателя се е задължил да върне кредита съгласно условията на договора. Безспорно е и обстоятелството, че сключеният договор е за неопределен срок, фиксиран е годишен лихвен процент по заема в размер на 50, 4% върху усвоения размер на кредита и кредитополучателя дължи дневен лихвен процент в размер на 0, 14%, като лихвата се изчислява всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Изрично в договора е посочено, че годишния процент на разходите възлиза на 64, 96%. Видно от сключения договор, на основание чл. 15 кредитополучателят се е задължил в срок до пет дни, считано от датата на активиране на предоставения платежен инструмент да предостави на кредитодателя едно от следните обезпечения – банкова 4 гаранция с бенефициер – кредитодателя или едно физическо лице - поръчител, а в случай, че не представи едно от посочените обезпечения, то дължи неустойка в размер, определен съобразно кредитния лимит, а именно – 15% от усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение съгласно чл. 20 от сключения договор.

В конкретния случай е безспорно, че по отношение на сключения договор, на който са основани претендираните вземания е приложим Закона за потребителския кредит. Доколкото, съгласно изискванията на чл. 411, ал. 2, т.

2 и т. 3 от ГПК съдът е длъжен служебно да извърши проверка дали искането не противоречи на закона и на добрите нрави, както и дали вземането се основава на неравноправна клауза, неоснователни са изложените в тази връзка оплакванията в частната жалба. В постоянната съдебна практика на СЕС задължението на националния съд да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза относно защитата на потребителите, се определя като необходима мярка за постигане на желаното равнище на защита на потребителите в съответните директиви (в този смисъл решение от 21.11.2002 г. по дело С‑743/00, т. 33; Решение от 04.10.2007 г. по дело С‑429/05, т. 63). Този подход се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика с оглед както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност.

Поради това съществува реален риск, особено поради незнание, потребителят да не се позове на правната норма, предназначена да го защити. Ето защо задължението на националните съдилища да проверяват служебно дали са нарушени разпоредби относно защитата на потребителите съществува с цел да се компенсира неравнопоставеността между потребителя и продавача или доставчика чрез действия, които не са свързани със страните по договора.

Предвид същественото значение, което посочването на ГПР в договор за кредит има за потребителя, СЕС e постановил, че националният съд може служебно да прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване или невярно посочване на ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски. С оглед на горното въззивният съд счита, че следва да извърши такава преценка както на целия договор за кредит, така и на отделни негови клаузи, независимо, че вземанията на заявителя не са основани на тях и в този случай съдът действа в съответствие с вменените му от закона задължения по смисъла на чл. 7, ал. 3 от ГПК във връзка с чл. 411, 5 ал. 2 от ГПК, зачитайки на основание чл. 633 от ГПК и задължителната практика на СЕС в тази връзка.

В конкретния случай и с оглед трайната и непротиворечива практика на ВКС на РБ, изразена и в цитираното и от първоинстанционния съд Определение № 527 от 09.06.2022г., постановено по гр. дело № 151/2022г. по описа на ВКС на РБ към момента на сключване на договора 03.07.2024г. е в сила разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, по силата на която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (в редакцията на нормата към датата на сключване на договора между страните). В този смисъл, ВКС на РБ в цитираното определение приема, че от установената съдебна практика не може да бъде изведено обвързващо тълкуване за кратност в размера на уговорени вземания за лихви, приложимо за всички случаи, а съдът следи служебно за нищожността на правни сделки при решаване на правния спор в обсега на потребителката защита. От друга страна – приемането на норми като визираните в чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК , не представляват законов регламент с пряко значение за преценката на съда в кои случаи и в каква степен договорни възнаградителни вземания за лихви при кратно надвишаване на определеният от МС процент на законна лихва, противоречат на добрите нрави и не изключват тази преценка за случаи, при които оскъпяването е под посочения в закона праг на годишния процент на разходите.