Решение № 93 от 10.02.2026, Районен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 93 гр. Добрич, 10.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Георги К. Пашалиев при участието на секретаря Христина Г. Христова като разгледа докладваното от Георги К. Пашалиев Гражданско дело № 2025**30101385 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Подадена е искова молба от Д. Ж. А., ЕГН ***********, с адрес: гр.

Добрич, ж.к. „*****“, бл. **, вх. **, ет. 3, ап. 9 срещу „Вива Кредит“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Люлин“, ж.к. „Люлин 7“, ул. „Джавахарлал Неру“ № 28, блок Силвър център, ет. 2, ап.

73 Г, с която се иска да бъде прогласена нищожността на Договор за паричен заем Standart_30 plus № 6035099/02.05.2024 г., сключен между страните.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем Standart_30 plus № 6035099/02.05.2024 г. Ищецът сочи, че е получил сумата от 1050, 00 лева при фиксиран лихвен процент от 40, ** %, ГПР от 49, 49 % и със срок на погасяване от дванадесет месеца.

Уговорили са и неустойка от 489, 75 лева за неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя – непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора.

С процесуалния документ се заявява, че процесният договор е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК. В тази връзка се сочат нарушения на чл.

26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК вр. с чл. 21, ал. 1 и чл. 22 от ЗПК.

Според ищеца, в процесния договор ГПР е посочен като абсолютна стойност – 49, 49 %, но без ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита. По този начин не става ясно какви разходи са включени при изчислението му. На тази основа заключава, че неясно определения ГПР е 1 самостоятелно основание за нищожност на договора – чл. 22 от ЗПК.

Сочи се също, че неустойката неоснователно не е включена при изчислението на ГПР (годишния процент на разходите) по кредита. Твърди се, че ако бъде включена, действителният размер на ГПР ще надвишава многократно допустимия по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоява се, че процесната неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Тезата се аргументира с твърдения, че коментираната неустойка излиза извън присъщите функции – обезщетителна, обезпечителна и санкционна.

Ответникът е подал отговор в законоустановения срок. Същият счита, че твърденията от исковата молба за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са неоснователни. Подчертава, че законовата разпоредба не задължава кредитодателя да посочи математическия алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Задължава го да посочи единствено допусканията, използвани при изчисление на ГПР, но не и всички разходи по кредита. Уточнява, че под допускания се има предвид предвиждания за бъдещето. Такова базово допускане в случая е, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие със сроковете и условията по договора. Второто базово допускане е неприложимо, защото касае променливия лихвен процент, какъвто в конкретната хипотеза не е уговорен. Допълнителни допускания също не са приложими.

Ответникът сочи, че процесната неустойка не е разход по кредита, който следва да се включи в ГПР. Позовава се и на чл. 19, ал. 3 от ЗПК, според която разпоредба при изчисление на ГПР не се включват разходите, произтичащи от неизпълнение на задължения по договора за кредит. Въз основа на всичко изложено и доколкото неустойката е начислена за неизпълнение на договорно задължение, извежда, че ГПР по кредита не е определен в нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Настоява също, че коментираната неустойка представлява адекватно обезщетение за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение на договора си за кредит. Счита, че притежава обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен това е ясно и точно формулирана.

С отговора са изложени и други твърдения, които обаче не са относими към настоящия спор.

Прави се искане претенциите да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски и се релевира възражение по отношение адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, каквото в случая не се претендира.

Страните не се представляват в съдебно заседание.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира следното за установено от фактическа и 2 правна страна:

Съдът е сезиран с иск с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК и по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК.

По иска с правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е в тежест на ищеца да установи, че между страните е сключен Договор за паричен заем Standart_30 plus № 6035099/02.05.2024 г.; че ГПР (годишен процент на разходите) надхвърля пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България.

По иска с правно основание по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, е негова тежестта да установи, че между страните е сключен Договор за паричен заем Standart_30 plus № 6035099/02.05.2024 г.

В тежест на ответника е да установи, че при изчисление на ГПР (годишен процент на разходите) са взети предвид допусканията, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин.

Съгласно дефинитивната норма на чл. 9 от ЗПК, „Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.“ Настоящият случай е именно такъв, защото кредиторът „Вива Кредит“ АД, който е финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, е предоставил кредит под формата на заем на потребителя Д. А..

Първата предпоставка от правопораждащия фактически състав се установява от представения Договор за паричен заем Standart_30 plus № 6035099/02.05.2024 г. (Договора). Между ищеца и „Вива Кредит“ АД е възникнало заемно правоотношение, по силата на което първият е получил сумата от 1050, 00 лева при фиксиран лихвен процент от 40, ** % и ГПР от 49, 49 %. Задължил се е да върне общо дължима сума в размер на 2088, 45 лева на петнадесет вноски до 26.07.2025 г.

Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от Договора установява задължение за заемателя да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения в тридневен срок от усвояване на сумата: банкова гаранция или поръчителство на едно физическо лице, което да отговаря кумулативно на следните изисквания – да е навършило 21 годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет 3 години да няма кредитна история в ЦКР при БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател.

Неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение в срок се санкционира с неустойка в размер на 489, 75 лева - чл. 4, ал. 2 от Договора.

Приложимият за процесното заемно правоотношение ЗПК установява множество императивни изисквания към финансовите институции при сключването на договори за потребителски кредит. Същите са въведени с цел защита на икономически по-слабата страна, която във всеки случай е потребителят. Такова е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, където ясно е посочено, че „Договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.“ Санкцията за неизпълнение на това задължение от страна на кредитора е възможно най-тежката – договорът се обявява за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза може да бъде направен извод, че годишният процент на разходите по процесния договор не е коректно посочен. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК сочи, че „Годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.“ Такъв разход е и неустойката по чл. 4 от Договора. В договора за кредит е отразен ГПР от 49, 49 %, но при изчислението не е взета предвид неустойката в размер на 489, 75 лева.

Настоящият състав не споделя възраженията на ответника, че в случая неустойката е разход, който се заплаща при неизпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит и затова е изключена от ГПР. На пръв поглед аргументите на ответника са правилни и теоретично обосновани. В конкретната хипотеза обаче, се касае не за неустойка, а за допълнително възнаграждение. В подкрепа на този извод могат да бъдат изложени достатъчно съображения.

Изключително високият размер на уговорената неустойка е определен в нарушение на чл. 143, ал. 5 от ЗЗП. Релевантни са и въпросите за нейните характер и цел. В Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д.

№ 1/2009 г., ОСTK е посочено много ясно, че неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е

4 нищожна поради противоречие с добрите нрави. В конкретния случай клаузата стои изцяло извън главното задължение за връщане на заетата сума, поради което губи характера си на обезпечение на главното вземане, обезщетение на вредите от неизпълнението му и санкция за поведението на длъжника.

Уговорената неустойка няма обезпечителен характер, тъй като не обезпечава главното задължение, а акцесорното задължение за предоставяне на обезпечение от заемателя. По този начин се разкъсва връзката между неустойката и главния дълг. Оттук следва също, че не служи за обезщетение на вредите от неизпълнението на главното задължение и не може да бъде санкция за поведението на длъжника. Не служи за обезщетение на вредите, тъй като на третия ден след подписване на договора не може да бъде преценено дали такива изобщо ще настъпят (длъжникът може да погаси вземането си), за да подлежат на обезщетяване. Освен всичко изложено, предвиденият двудневен срок за намиране на поръчители, които да отговарят на всички изброени условия, прави самото задължение неизпълнимо.

Изложеното налага извода, че заемодателят използва коментираната клауза единствено като средство за увеличение размера на главния дълг, а не за постигане на присъщите цели. Ето защо, клаузата предвиждаща заплащане на неустойка се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, на основание чл. 26 от ЗЗД.

Неустоечната клауза гарантира допълнителен приход наред с възнаграждението по договора. При това положение ответникът е нарушил разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК като е пропуснал да включи процесното възнаграждение при изчисление на ГПР по кредита.

По този начин се заобикаля и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, която се явява гаранция срещу предоставянето на заеми при необосновано високи разходи за потребителя. От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът приема като обективно и професионално изготвено, се установява, че с включването на възнаграждението от 489, 75 лева при изчисляване на ГПР, максимално допустимият размер от 68, 95 % ще бъде надвишен и ще възлиза на 75, 59 %, или 116, 43 % при включване на таксата за експресно разглеждане.