Решение № 7399 от 11.05.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7399 гр. София, 11.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20221110171006 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Г. А. Д., чрез адв. З., срещу „С.К ООД, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, евентуално чл.

26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договор за паричен заем № 767310 от 21.11.2022 г., сключен между Г. А.

Д. и „С.К ООД, поради противоречие със, закона, евентуално заобикаляне на закона, евентуално противоречие с добрите нрави, както и осъдителен иск с правно основание чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на „С.К ООД да върне на ищеца сумата от 145,41 лв., представляваща платена при начална липса на основание – нищожна клауза на чл. 11, ал. 1 от договора за заем от 21.11.2022 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба на 29.12.2022 г., до окончателното плащане.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 21.11.2022 г. сключил със „С.К ООД договор за паричен заем № 767310 за сума в размер на 500 лева, платима на 11 седмични вноски. В чл. 5, ал. 1 от договора за заем било посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.

Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия. В чл. 11, ал. 1 страните се договорили, че в случай на непредставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 145,41 лв. Твърди, че още със сключване на договора, на ищеца била 1 начислена неустойка в размер на 145,41 лв., тъй като не представил в срок поръчители или друг вид обезпечение, посочени в договора. Поддържа, че на 21.11.2022 г. ищецът погасил сумата от 61 лв., а на 24.11.2022 г. сума от 610 лв. или общо 671 лв., с което кредитът бил изплатен изцяло. На следващо място, твърди, че процесният договор бил нищожен, за което излага подробни съображения. Твърди също така, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора е неравноправна и нищожна. Ето защо моли съда да уважи предявените искове, като приеме, че клаузата на чл. 11, ал. 1 е нищожна на посочените основания, както и осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 145,41 лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 29.12.2022 г., до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът „С.К ООД, чрез юрк. В., е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете по подробно изложени съображения. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

По делото не се спори, че на 21.11.2022 г. между ищеца Г. А. Д., в качеството му на заемател, и ответника „С.К ООД, в качеството му на заемодател, е бил сключен Договор за паричен заем № 767310/21.11.2022 г., по силата на който „С.К ООД предоставило на Г. А. Д. сумата в размер на 500 лева, която ищецът се задължил да върне на 11 седмични вноски, заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен процент в размер 40,05% и годишен процент на разходите от 49,93%. В чл. 5.1. от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума, да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1) поръчител, който да отговаря на определени условия; 2) банкова гаранция.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от договора, при неизпълнение на чл. 5.1. заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 145,41 лв., която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора за заем заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

От заключението на изслушаната и приета по делото съдебно – счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: сумата в размер на 500 лв. е била изцяло усвоена от земателя; по процесния договор за паричен заем ищецът е изплатил на ответника сума в общ размер на 671,00 лв., която е разпределена от заемодателя, както следва: 500 лв. – погасена главница по договора;

25,59 лв. – погасена договорна лихва съгласно погасителния план към договора; 145,41 лв. – погасена неустойка съгласно чл. 11, ал. 1 от договора; вземайки предвид размера на отпуснатия кредит – 500 лв. за срок от 11 седмици и общо изплатената от Г. А. Д. сума по кредита – 671,00 лв., годишният процент на разходите в този случай е в размер на 159,90%.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна 2 следното:

По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл. 146 ЗЗП:

За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да докаже по делото пълно и главно обстоятелствата, от които произтича, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от договор за паричен заем е нищожна на заявените правни основания.

Сключеният между ищеца и „С.К ООД договор е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК.

В частност, преценката относно действителността на процесната клауза на чл. 11, ал.

1 от договора следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът. Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,93%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй 3 като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на 145,41 лв., която се начислява автоматично от заемодателя и която следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в процесния договор "неустойка" е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.

19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил да заплати неустойка в размер на 145,41 лв., която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 11, ал. 1 от договора за заем неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението, по отношение на което е уговорена неустойката - осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи обезпечение от такъв тип, той е можел да постави сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има съгласно чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение - банкова гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от 4 средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва, която съгласно ПМС № 426 от 18.12.2014 г. е в размер на 10 %, или годишният размер на разходите не следва да надхвърля 50 % от предоставената по кредита сума. Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия.