Решение № 731 от 04.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 731 гр. София, 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на трети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело № 20251100500764 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение № 21504 от 27.11.2024 г., постановено по гр. дело № 20241110136100 по описа за 2024 година на СРС, 78 състав, е осъдено Министерството на вътрешните работи, представлявано от А.Т.И. - министър на вътрешните работи, да заплати на С. Н. К., сумата от общ размер на 12 112,53 лв., представляваща разликата в дължимите □ обезщетения, както следва: 11 203,00 лв. по § 71, ал. 1 от ПЗР ЗМВР и 774,73 лв. по чл. 61, ал. 2 ЗДСл и 134,80 лв. за възнаграждение за 5 работни дни по чл. 177, ал. 1 ЗМВР, ведно със законната лихва за забава от датата на поканата за доброволно изпълнение - 16.04.2024 г., до датата на предявяване на иска - 17.06.2024 г., в размер на 292,31 лв., както и законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 17.06.202 4 г., до окончателното им изплащане. Със същото е отхвърлен иска по чл. 177, ал. 1 ЗМВР за разликата над уважения размер от 134,80 лв. до пълния предявен размер от 149,78 лв., иска за лихва за забава за периода от 16.04.2024 г. до 17.06.2024 г. за разликата над уважения размер от 292,31 лв. до пълния предявен размер от 292,65 лв. Осъдено е Министерството на вътрешните работи, също така да заплати на С. Н. К. сумата от 2 243,40 лв., представляващи разноски в исковото производство.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника. Моли да бъде уважена въззивната жалба и да бъде постановено решение, с което да се отмени решение № 21504/27.11.2024 г., постановено по гр. д. № 20241110136100/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 11 Гражданско отделение. 78-и състав, като бъде отхвърлен изцяло предявения срещу МВР иск.

Насрещната страна С. Н. К.-В. оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

1

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР, чл. 61, ал. 2 ЗДСл, чл.

177, ал. 1 ЗМВР, чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за недопустимост на съдебния акт, тъй като спорът е административноправен. Предмет на делото са вземания и права, които произтичат от служебно правоотношение, а не са последица от отменен като незаконосъобразен административен акт, действие или бездействие на държавен орган /в последния случай исковете за обезщетения, предвидени в глава ХІ, чл. 203 и сл. АПК, са родово подсъдни на административните съдилища/. Претенциите на ищеца не са последица от волята на административен орган, а се основат на норми от закона, които определят и техния размер, поради което следва да се приеме, че спорът е за защита на субективно право от имуществен характер на основание служебно правоотношение. В този смисъл и поради отсъствие на разпоредби в специалния ЗМВР, а също и в АПК, регламентиращи реда, по който държавните служители могат да реализират вземанията си от служебното правоотношение, въззивният съд намира, че следва по аналогия /арг. чл. 46, ал. 2 ЗНА/ да намери приложение нормата на чл. 125 ЗДСл, съгласно която имуществените спорове се разглеждат от гражданския съд по общия исков ред.

Съгласно нормата на чл. 169 ЗМВР (отм.), обн. ДВ бр. 17/24.02.2006 г., в сила от 01.05.2006 г., действал към момента на възникване на трудовото правоотношение между страните, служителите на МВР са: държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение. В ал. 3 на същия текст е предвидено, че статутът на лицата, работещи по трудово правоотношение, се урежда при условията и по реда на КТ и на ЗМВР.

Според разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗМВР, служителите на МВР са държавни служители-полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението /т.

1/; държавни служители /т. 2 и лица, работещи на трудово правоотношение /т. 3/. Съгласно регламентираното в чл. 142, ал. 4 ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл. и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал.

1, чл. 186а, чл. 190, ал. 2, чл. 191 и 233 от този закон. В чл. 1 ЗМВР е предвидено, че този закон урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на Министерството на вътрешните работи /МВР/ и статута на служителите в него.

Съгласно § 5 ПЗР от ЗМВР, обн. ДВ бр. 53/27.06.2014 г., служебните правоотношения на държавните служители в МВР не се прекратяват, а се преобразуват, считано от датата на влизане в сила на закона, като държавните служители са назначени на длъжностите, които са заемали към момента на преобразуване на правоотношенията. Съгласно ал. 2 от същата норма до определяне заплатите на държавните служители по реда на чл. 177 на лицата по ал.

1 се заплащат възнагражденията, определени по досегашния ред.

В § 69, ал. 1 ПЗР в сила от 01.02.2017 г., е регламентирано, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 14 от 2015 г. / и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл., считано от датата на влизане в сила на този закон.

Съгласно задължителните за органите на съдебната власт разяснения, дадени в тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г. по тълкувателно дело № 1/2024 г., ОСГК на ВКС, държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните 2 работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от Закона за Министерството на вътрешните работи. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че изричният текст на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР, имащ характер на обща разпоредба, определяща предметния обхват на закона, предвижда, че този същият урежда принципите, функциите, дейностите, управлението и устройството на МВР и статута на служителите в него, поради което останалите текстове на същия следва да се тълкуват с оглед и във взаимовръзка с тази разпоредба. Ето защо и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, която предвижда, че ЗМВР статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл, следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 се урежда и от ЗДСл, а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. На държавните служители в МВР, чийто статут се урежда и от ЗДСл, не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в МВР, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт. Изложени са и съображеия, че този извод произтича и от цялостното съдържание на разпоредбите, уреждащи статута на държавните служители в МВР, от които е видно, че законодателят се е стремил да съхрани придобития статут и произтичащите от него права и да уреди последиците от възникването на правоотношенията по ЗДСл за попадащите в обхвата на измененията държавни служители на МВР съобразно принципа на материална справедливост като елемент на правовата държава.

Правото на обезщетение по § 71, ал. 1 от ПЗР на ЗМВР има финансово измерение, чието определяне зависи от броя прослужени години на държавния служител, а именно държавните служители в МВР имат право при прекратяване на служебното правоотношение на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. По общо правило, когато индивидуалният административен акт бъде отменен, то тогава всички последващи актове и действия на административния орган, които той е извършил след издаването на акта, също се считат за отменени. В този смисъл не е необходимо изрично посочване в съдебното решение, че се отменят и всички актове и действия, които са последвали след издаването на индивидуалния административен акт.

Първоинстанционният съд правилно е преценил, че обезщетенията за служителите на МВР, предвидени в закона, са израз на признателност на държавата към дейността на държавния служител в МВР, че в определен времеви период той е осъществявал функциите на държавата и е действал от нейно име при извършване на дейността си. За разлика от стандартното парично обезщетение, което може да се претендира във връзка с вреди или загуби, тук то има и по-различна функция (вкл. и компенсация за ограниченията, на които са подложени държавните служители). Поради тези съображения, СРС правилно не е счел, че преизчисляването на размера на обезщетенията на база по-високата основна месечна заплата би довело до неоснователно обогатяване на ищцата за сметка на държавния орган.

Относно иска с правно основание чл. 177, ал. 1 ЗМВР, следва да се отбележи, че съгласно принципа на законност, прогласен в чл. 5 ГПК, според който съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви - според общия им разум. При липса на закон, съдът основава решението си на основните начала на правото, обичая и морала. Правилно е прието, че ако в настоящия случай се приеме, че административният орган дължи по-ниския размер на възнаграждението само защото ищцата фактически е изпълнявала задълженията на по-ниско заплатената длъжност, съдът би разрешил спора в противоречие с основния правен принцип, 3 че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение. Трябва да бъде взето предвид обстоятелството, че ако не бяха противоправните действия на органа, С. Н. К. би заемала по-високо платената длъжност, съответно би получавала по-високия размер на възнаграждението. В противен случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на органа, издал незаконосъобразната заповед за преназначаване, за сметка на ощетения държавен служител. С оглед на това, настоящият състав счита, че ищцата не следва да бъде лишавана от възнаграждението, което се е полагало, но незаконосъобразно е била поставена в обективна невъзможност да придобие със собствения си труд.

По отношение на исковата претенция с правно основание чл. 86, ал.1 ЗЗД, първоинстанционният съд правилно е извел, че исковата претенция с правно основание чл.

86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на законната мораторна лихва е акцесорна по отношение на главния иск. От своя страна, частичната основателност на иска за главницата води до частична основателност и на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. За да възникне отговорността за заплащане на обезщетение за забава, следва да е налице изискуемост на главното вземане. Изискуемостта на вземането при задължения без определен срок настъпва от поставянето на длъжника в забава чрез връчване на покана - чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В настоящия случай на 16.04.2024 г. ищцата е депозирала покана с вх. № 812100-7234/16.04.2024 г. за преизчисляване на дължимите обезщетения, поради което следва да □ бъде присъдена лихвата за забава от този момент до датата на предявяване на иска - 17.06.2024 г. Поради частичната основателност на главния иск, този по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е правилно уважен до размера от 292,31 лв. като за горницата до пълния предявен размер от 292,65 лв. искът е отхвърлен като неоснователен.