Решение № 30 от 15.06.2021, Окръжен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 30 гр. Шумен , 15.06.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I в публично заседание на тринадесети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател:

Членове:

Мирослав Г. Маринов

Ралица Ив. Хаджииванова

Соня Анг. Стефанова при участието на секретаря Силвия Й. Методиева като разгледа докладваното от Соня Анг. Стефанова Въззивно гражданско дело № 20213600500173 по описа за 2021 година

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК .

С решение №260119 от 02.03.2021г. постановено по гр.д.№761/2020г. по описа на ШРС М. А.

А.С. е осъдена да заплати на “Райфайзенбанк” ЕАД сумата от 23554.82 лева, представляваща дължима главница по Договор за студентски кредит от 15.09.2010 год., от която 1092.30 лева редовно падежирали вноски по главницата за периода от 05.03.2018 год. до 05.09.2018 год. и 22462.52 лева - предсрочно изискуема главница към 03.10.2018 год. /датата на получаване на исковата молба от ответника в хода на образуваното ГД №10061/2018 год. по описа на ВРС/, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.05.2020 год. до окончателното изпращане на сумата. С атакуваното решение ответницата е осъдена да заплати и сумата от 1065.15 лева – изискуема редовна /възнаградителна/ лихва по процесния договор за периода от 05.03.2018 год. до 02.10.2018 год. включително, сумата от 28.05 лева - изискуема наказателна лихва върху вноски с настъпил падеж по договора, начислена за периода от 05.03.2018 год. до 05.09.2018 год., като искът е отхвърлен за разликата над 28.05 лева до пълния предявен размер от 146.74 лева, както и сумата от 1391.43 лева - изискуема наказателна лихва върху предсрочно изискуема главница по договора, начислена за периода от 03.10.2018 год. до 13.05.2019 год. включително, като за разликата над 1391.43 лева до първоначално предявения размер от 3675.12 лева претенцията е отхвърлена. Присъдени са разноски.

Недоволна от така постановеното решение в частта, в която исковите претенции са уважени, остава ответницата в първоинстанционното производство. Излага доводи за недопустимост на исковата претенция. Счита, че доколкото срещу нея е издадена Заповед за изпълнение №386 от 21.03.2018 г. на ШРС за претендираната като главница сума в размер на 23554,82 лева, то предявеният осъдителен иск за същата сума е недопустим. В условие на евентуалност, ако съдът счете, че исковата претенция е допустима, счита първоинстанционното решение за неправилно и незаконосъобразно в обжалваните части. Релевира, че чл. 5.4 от договора за кредит е неравноправна клауза, предвиждаща олихвяване на изтекли лихви. Не споделя изводите на районния съд, че в случая се касаело за новиране на задължението, доколкото такава договорка 1 между страните не е била постигана. Изтъква още, че неравноправна клауза се явява и чл. 3.2 от договора, определящ дължимата лихва при забава, тъй като препращал към неизвестен размер на основния лихвен процент, поради което лихвата за забава не била конкретно определена. Излага, че доколкото към договора не са приложени Общи условия, то липсват доказателства да се е запознала със съдържанието им, поради което счита, че следва да се приложи нормата на чл. 147, ал. 2 от ЗЗП. Навежда твърдение за неравноправност на чл. 3.2, 5.9, 5.11, 5.11.1, 5.11.2 от договора.

Счита, че договорът е нищожен на осн. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т.9 от ЗЗП, тъй като не се е запознала предварително с общите условия на договора. Релевира, че вземането на ищцовото дружество за възнаградителните и наказателните лихви след 15.09.2013 г. до настоящия момент е погасено с 3-годишна давност, изтекла още преди завеждане на установителната претенция, по която е било образувано предходното гр.д. №3458 по описа за 2018 година на ШРС. Предвид изложеното, моли решението да се обезсили като постановено по недопустим иск. В условие на евентуалност, моли решението да бъде отменено в атакуваните части и да бъде постановено друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна „Райфайзенбанк България“ АД е депозирала писмен отговор на жалбата, в който взема становище по нейната неоснователност. Моли решението в атакуваните му части да бъде потвърдено. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт, от лице, имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение, поради което се явява допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр.

Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.

Срещу решението в отхвърлителните части не е депозирана въззивна жалба от заинтересуваното лице, поради което в тези част решението е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

По валидността и допустимостта на атакуваното съдебно решение:

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е валидно.

Както беше посочено по-горе, независимо дали във въззивната жалба има оплакване, съдът е длъжен да разгледа служебно всички въпроси по допустимостта на производството в обжалваната част на решението (арг. от чл. 269 от ГПК). В случая с въззивната жалба изрично е наведено твърдение за недопустимост на исковата претенция с правно основание чл. 430 от ТЗ, поради наличие на сила на пресъдено нещо по отношение на главницата в размер на 23554,82 лева и правното и фактическото основание, на което е предявен искът.

Настоящият съдебен състав не споделя тезата на ответника. На първо място, с решението, постановено по гр.д. № 3458/2018 год., ШРС е отхвърлил предявения положителен установителен 2 иск досежно претендираната главница, тъй като е счел, че не е била надлежно обявена предсрочната изискуемост на кредита, като в тази част решението не е било атакувано. Съдът не е отрекъл със сила на пресъдено нещо възникването и съществуването на вземането по договора. На второ място, с влязлото в сила решение № 293/23.12.2019 год. по в.гр.д. № 342/2019 год. по описа на ШОС, с което е частично обезсилено решение № 471/ 17.05.2019 год. по гр.д. № 3458/2018 год. на ШРС в частта, с която е уважен осъдителният иск за сумата от 23554,82 лева, въззивният съд също не е отрекъл със сила на пресъдено нещо дължимостта на претендираната сума. Съдът действително е констатирал наличието на сключен между страните по спора договор за студентски кредит и параметрите му. Въззивният състав също е достигнал до извод, че банката не е обявила надлежно на ответника настъпилата предсрочна изискуемост на кредита преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Заключил е, че доколкото не е било въведено друго основание, от което произтича вземането, различно от това, въз основа на което е издадена заповедта за изпълнение, то не са били налице основания за съединяване на осъдителен иск при условията на евентуалност с предявения по реда на чл. 422 от ГПК положителен установителен иск, поради което е приел, че произнасянето на районния съд по осъдителния иск е недопустимо и е обезсилил решението в тази част. На практика по въпроса досежно дължимостта на сумата от 23554,82 лева въззивният съд не се е произнасял по същество.

Несъстоятелно е възражението и предвид възприетото от върховните съдии с Тълкувателно решение №8/02.04.2019 г. по Тълкувателно дело № 8/2017 г. на ВКС, ОСГТК становище, че при вземане, произтичащо от договор за кредит (независимо, че предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение) не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията, договорени между страните - кредитор и кредитополучател. Т.е. не се отрича възможността на кредитора да търси дължимата сума било чрез установителен иск (по реда на чл. 422 от ГПК), било чрез осъдителен такъв. Налице е пречка за съединяване на осъдителен и установителен иск, ако основанието, от което произтича вземането е едно е също (Решение №135/26.09.2018г. по т.д.№230/2017г. ІІ т.о. на ВКС). Не е налице пречка, обаче, кредиторът да заяви осъдителната си претенция в отделно производство, какъвто е настоящият случай. Няма пречка дори, както правилно е посочил първоинстанционния съд, аргументирайки се с актуална съдебна практика, кредиторът да инициира ново заповедно производство за съществуване на същите вземания.

Ето защо, съдът намира, че първоинстанционното решение е допустимо.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

От представения Договор за студентски кредит, сключен на 15.09.2010г., се установява, че ищцовото дружество е предоставило на ответника кредит в размер на 21120 лева, с цел заплащане на 11 броя такси за обучение на кредитополучателя, всяка от които в размер на 1920.00 лева.

Установява се, че ответникът е усвоил поетапно сума в общ размер на 18750.00 лева. По договора за кредит е уговорен гратисен период 79 месеца. Съгласно чл.5.8 от договора кредитът е следвало да се върне за периода от 05.05.2017г. до 05.04.2027г., чрез заплащането на 120 равни месечни анюитетни вноски, платими до 5-то число на съответния месец. Уговорено е, че през гратисния период ответникът не дължал плащане на главница и лихва, въпреки че лихвата се начислявала и се капитализирала годишно. Съгласно чл.7.2 от договора банката има право да обяви кредита за предсрочно изискуем при неплащане на три последователни погасителни вноски. Договорената 3 фиксирана годишна лихва била в размер на 7%, без да дължи заплащане на такси, комисионни и други разходи, непосредствено свързани с отпускането и управлението на кредита.

Установява се още, че тъй като до 06.02.2018г. били просрочени 5 месечни вноски с падежни дати 05.10.2017г., 05.11.2017г., 05.12.2017г., 05.01.2018г. и 05.02.2018г., банката кредитор изпратила до ответника уведомление, че обявява кредита за предсрочно изискуем, считано от 06.02.2018 год.

Видно от материалите по делото ищецът е подал заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№799/2018 г. на ШРС, по което в негова полза била издадена Заповед №386/21.08.2018г., с която на ответника било разпоредено да заплати на ищеца следните суми: 753,44 лв. - редовно падежирали главници за периода от 05.10.2017 г. до 06.02.2018 г. по договор за студентски кредит от 15.10.2010г., 23554,82 лв. – предсрочно изискуема главница от 06.02.2018г., 699,95 лева - изискуема редовна лихва начислена за периода от 05.09.2017 г. до 05.02.2018 г. включително, 14,96 лева - изискуема наказателна лихва върху вноски с настъпил падеж, начислена за периода от 05.10.2017 г. до 27.02.2018 г., включително, 143,94 лева – изискуема наказателна лихва върху предсрочно изискуемата главница, начислена за периода от 06.02.2018 г. до 27.02.2018 г.,законна лихва за забава за периода от 28.02.2018 г. до изплащане на вземането, както и сумата 553,34 лева , от които държавна такса – 503,34 лв. и юрисконсултско възнаграждение – 50,00 лв.

Предвид обстоятелството, че Заповедта за изпълнение е била връчена на длъжника в заповедното производство по реда на чл. 47 ал.5 от ГПК, ищцовото дружество е предявило претенцията си с пр. осн. чл.422, ал.1 вр. чл.415, ал.1, т.2 от ГПК по исков ред, в условие на евентуалност предявило осъдителен иск, като е било образувано приложеното в настоящото производство гр.дело №3458/2018 год. по описа на ШРС. С решение по посоченото дело предявените искове били частично уважени, като било прието, че банката не е обявила надлежно кредита за предсрочно изискуем. След депозирана въззивна жалба ШОС обезсилил решението на ШРС в частта, в която била уважена осъдителната претенция досежно предсрочно изискуемата главница по договора, като било прието за установено, че ответникът дължи на ищцовото дружество вноските, които били с настъпил падеж към датата на последното съдебно заседание и които са били включени в представеното в заповедното производство извлечение от счетоводните книги на банката, а именно: 753.44 лева – неиздължена главница за периода от 05.10.2017 год. до 06.02.2018 год.; 699.95 лева – изискуема редовна лихва за периода от 05.09.2017 год. до 05.02.2018 год.; 14.96 лева – изискуема наказателна лихва за периода от 05.10.2017 год. до 27.02.2018 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.02.2018 год. до окончателното погасяване на сумата. Посочените суми, ведно с направените по делото разноски в общ размер на 1713,81 лева били заплатени от ответника на ищцовото дружество. Установява се още, че са били извършвани плащания по кредита в общ размер на 1473,81 лева, от които 731, 86 лева са погасени за главница, 726,73 лева – за редовна лихва и 15,22 лева – за наказателни лихви.