Решение № 481 от 24.06.2024, Районен съд - Шумен

РЕШЕНИЕ

№ 481 гр. Шумен, 24.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ШУМЕН, V-И СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Зара Ех. И. при участието на секретаря Стела Любч. Димитрова като разгледа докладваното от Зара Ех. И. Гражданско дело № 20233630102872 по описа за 2023 година

Предявени са обективно съединени искове по чл.19, ал.4 от ЗПК вр. чл.26 от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Делото е образувано по искова молба, подадена от М. С. И., ЕГН **********, адрес: гр.***“, съдебен адрес: гр.*** срещу „***“ ЕООД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление: гр.****, в която твърди, че на 01.02.2022г., сключила с „****“ АД, Договор за паричен заем №4389475/01.02.2022г., по силата на който й бил предоставен потребителски кредит в размер на 1 000 лева, като видът на вноската била двуседмична, а размерът на месечния лихвен процент не бил посочен. Твърди, че във връзка с договора за паричен заем и на основание чл. 4 от последния, била сключила и Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г. по силата на който ответното дружество е поело задължението да обезпечи пред заемодателя задълженията на ищцата. Заявява, че въз основа на сключения договор за поръчителство се е задължила да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 591,60, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит. Твърди се, че съгласно договора за поръчителство следвало да предоставя дължимите парични суми на „****“ АД, което от своя страна съгласно договора била упълномощено от „***“ ЕООД, да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Твърди, че съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „***“ ЕООД, като „****“ АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически да приеме паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя). Твърди, че именно поради това „***“ ЕООД, е материално легитимирано да отговаря по процесната претенция. Ищцата твърди, че е погасила изцяло процесния кредит. Излага, че страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК , а сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлявал такъв за потребителски кредит, поради което за неговата 1 валидност и последици важали изискванията на специалния закон - ЗПК, поради което следвало да се приеме, че с характеристики на потребителски договор е и Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г., сключен с ответното дружество. Твърди също, че предвид факта, че кредиторът „****“ АД е едноличен собственик на капитала на „***“ ЕООД , то кредиторът и поръчителят се явяват свързани, лица, видно от Търговския регистър към АВ. Ищцата излага, че самият Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г. е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставя услуга, като обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „****“ АД, за което цялото възнаграждение било поето от потребителя, а в случай, че поръчителят „***“ ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство ). Твърди също, че срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, не е получила каквато и да било услуга, като единствено задължението й от едното дружество ще бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества били свързани. Сочи, че със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което било уговорено единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК .

Ищцата твърди се, че процесния договор за предоставяне на поръчителство бил нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение била в размер на 59 % от сумата по отпуснатия заем като безспорно така бил нарушен принципа на добросъвестност и справедливост, както и били накърнени добрите нрави.

В исковата молба излага подробни съображения и мотиви относно твърденията си.

Моли съдът да се произнесе с решение, по силата на което да признае за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г. е нищожен както и ответникът да бъде осъден да и заплати сумата от 5 лева, като частичен иск от общо 591,60, представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира се присъждане на направените деловодни разноски.

В хода на делото, с Протоколно определение от 09.05.2024г. е допуснато увеличение осъдителния иск до пълния му размер от 591,60 лева.

С исковата молба е направено и искане за конституиране на „****“ АД, като трето лице-помагач на страната на ищцата, което е допуснато с Определение №298/11.04.2024г.

Ответникът и третото лице-помагач оспорват исковите претенции, като неоснователни, като излагат подробни съображения в подкрепа на възраженията си.

Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства, преценени отделно и в съвкупност, прие за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото не е спорно и се доказва от представените документи, че е 2 сключен Договор за паричен заем №4389475/01.02.2022г., по силата на който „****“ АД е предоставило в заем на ищеца сумата 1 000 лева, със срок на погасяване 34 седмици, брой вноски - 17, последната с падеж на 30.09.2022г., с размер на седмичната погасителна вноска – 66,20 лева, с уговорена годишна лихва – 35%, ГПР – 40,50%.

На същата дата 01.02.2022г. между ищеца М. С. И. и ответника „***“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция с №4389475/01.02.2022г., за обезпечаване на задълженията на ищцата по Договор за паричен заем №4389475/01.02.2022г., съобразно който в полза на гаранта се дължи възнаграждение в размер на 591,60 лева, разсрочено и платимо заедно с месечните вноски по договора за кредит, като вноските за възнаграждение се събират от „****“ АД в полза на ответника.

Договорът за поръчителство е сключен съобразно изискването въведено от чл.4 от Договор за паричен заем №4389475/01.02.2022г., който задължава заемополучателя да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица-поръчители, които да отговарят на изисквания, описани в договора, банкова гаранция в полза на заемодателя или одобрено от заемодателя дружество-гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Съдът намира, че описаната клауза е нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат-заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормите на чл. 16, ал. 1 и чл. 143, ал. 2, т. 3 ЗПК.

Преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя, и, ако е необходимо, извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити, се прехвърля по недопустим начин на заемателя. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и, ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита.

Тук е мястото да се отговори на възраженията на ответника и третото лице-помагач, че преценката за действителността на договора за поръчителство не следва да се преценява с оглед разпоредбите на ЗПК, а на ТЗ.

Действително договорът за потребителски кредит и този за предоставяне на гаранция формално са оформени като самостоятелни договори. Те обаче са функционално свързани, защото договорът за гаранция е във връзка с договора за кредит, обезпечава вземането на кредитодателя, сключен е в негова полза и с лице, одобрено от него, според текста на самия договор. Затова договорът за гаранция има акцесорен характер. От тук не само няма пречка, но и при необходимост съдът трябва да вземе отношение по договора за кредит и неговите пороци, тъй като действието на този договор за кредит има съществено значение и за договора за гаранция. В тази връзка следва да се обърне внимание, че възнаграждението по договора за гаранция е платимо на кредитора по договора за заем и се изплаща на последния ведно с вноските по кредита. Отчитайки свързаността между заемодателя и дружеството-гарант (от служебно извършена справка в Търговския регистър 3 се установява, че "****" АД е едноличен собственик на капитала на "**** ***" ЕООД, т.е. налице е хипотезата на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ), съдът приема, че това е сторено, за да бъде заобиколена нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като формално бъде посочен ГПР от 40,50%. Той обаче не е действителен, тъй като в него не е отчетено възнаграждението по гаранционната сделка: Това възнаграждение съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 ЗПК, поради което реалният ГПР по договора, видно от заключението на вещото лице, многократно надхвърля позволения от закона процент, стигайки до 101,22% Така, освен че се нарушава и заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, потребителят бива и въведен в заблуждение относно реалната стойност на разходите, които следва да стори по обслужването на кредита си, в противоречие с изискванията на чл. 11 ЗПК.

В аспекта на изложеното се обосновава извод, че с позволени от закона средства, се постига заобикаляне на изискванията на чл. 19 ЗПК. Заобикаля се и ограничението на чл. 10а, ал. 2 ЗПК чрез въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана с усвояването и управлението на кредита. Предвид изложените съображения е налице заобикаляне на закона - чл. 19, ал. 4 ЗПК .

Предвид изложеното, съдът приема, че договорът за предоставяне на гаранция е нищожен поради заобикаляне на императивни норми на закона - с привидно позволени от закона средства се постига забранен резултат сумата, която се претендира по договора за гаранция не е включена в ГПР, посочен в договора за заем, като при включване на възнаграждението по гаранционния договор действителният ГПР по договора за паричен заем/кредит би бил в размер, надхвърлящ приетото в чл. 19, ал. 4 ЗПК ограничение Плащането на възнаграждението за гаранция не е отразено като разход при формиране на ГПР и този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК .

Поради посоченото съдът намира, че искът за обявяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция се явява изцяло основателен.

С иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът претендира връщането на нещо, което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването факта на плащане на процесната сума, а в тежест на ответника - че е налице валидно правно основание за получаването, съответно задържане на полученото. Доколкото твърденията на ищеца са относно недължимо платена сума, то претенцията е с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД .

Установява се по делото от неоспорената ССчЕ, че цялата дължима сума по договора за паричен заем е заплатена от ищеца, включително и сумата от 591,60 лева- възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция и предвид факта, че съдът приема този договор за нищожен, ответникът дължи връщането и, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба, до окончателното и плащане.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал, 1 от ГПК в полза на ищцата следва да бъдат възстановени сторените съдебно-деловодни разноски в размер на 305 лева.

На основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА полза на адвоката, осъществил безплатната правна помощ следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което предвид постановките на решение от 25.01.2024 г. по C‑438/22 на Съда на Европейския съд следва да бъде определено от съда. В 4 случая с оглед материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, съдът приема, че справедливото и адекватно възнаграждение за всеки от предявените искове следва да е в размер на 250 лева или общо 500 лева.