Определение № 205 от 22.01.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 205 гр. София, 22.01.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Анна Баева Частно касационно търговско дело № 20258003901787 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. П. К., пълномощник на М. П. И., срещу определение № 203 от 11.06.2025г. по в.т.д. № 599/2024г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е оставено без уважение искането й за изменение на решение № 58 от 19.02.2025г. в частта за разноските.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд е определил адвокатското възнаграждение за оказаната безплатна правна защита пред въззивната инстанция, позовавайки се на решение от 25.01.2024г. по дело С438/22г. на СЕС, като неправилно е приел, че следва да се присъди адвокатско възнаграждение в пъти по-нисък размер от определения съгласно Наредба № 1/2004г. минимален размер. Излага съображения, че дори това да се приеме за допустимо, намаляването трябва да е в някакви разумни граници, а не в пъти по-ниски размери и то без реални и обективни критерии за това. Сочи, че дори да се приеме, че съдът не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/2004г. минимални размери, няма пречка да изхожда от тях като инструктивни, ориентировъчни относно представата на съсловието за адекватност на адвокатските възнаграждения, като се съобрази и защитаваният материален интерес. Поддържа, че с оглед материалния интерес във въззивното 1 производство следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в размер на 6540 лева с ДДС. Излага съображения, че решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. на СЕС не обхваща хипотезата на оказване на безплатна правна помощ и в тези случаи не се нарушава свободата на договаряне. Поддържа, че Наредба № 1/2004г. е издадена от компетентен орган и следва да бъде съобразена, ако няма изрично причина за изключване.

Твърди, че в случая не е направено възражение от застрахователя за прекомерност и искане за прилагане на решение от 25.01.2024г. по дело С438/22г. на СЕС. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да бъде присъдено адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за въззивната инстанция в размер на още 3540 лева.

Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД представя отговор, с който оспорва частната жалба. Сочи, че делото не се отличава с голяма правна сложност, поради което присъденото в полза на пълномощника на ищцата адвокатско възнаграждение е правилно определено по размер.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.2 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

В обжалваното определение въззивния съд е посочил, че с постановеното от него решение № 58 от 19.02.2025г. е потвърдено първоинстанционното решение в обжалваните от ответника части, с които е осъден да заплати на ищцата застрахователно обезщетение над сумата от 100 000 лева до присъдения с решението размер от 160 000 лева, частичен иск от 200 000 лева, за претърпените от нея неимуществени вреди - болки и страдания вследствие на причинената смърт на баща й Петър Борисов И., настъпила в резултат на ПТП от 19.08.2020г., и е осъден още да заплати на ищцата законната лихва върху присъденото й обезщетение, считано от 06.08.2021 г. до окончателното му изплащане. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение и в частта, обжалвана от ищцата, с която е отхвърлен като неоснователен искът й за законна лихва за периода от 26.08.2020г. до 05.08.2021г. Посочил е, че с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция с решението е прието, че на адв. К. - пълномощник на ищцата М. П. И., следва да се присъди адвокатско възнаграждение по 2 чл.38,ал.2 във вр. с ал.1,т.2 от ЗА в размер на 3000 лева във връзка с осъществената безплатна адвокатска защита на ищцата в производството пред въззивната инстанция по повод на подадената от ответника въззивна жалба, като за определяне на този размер на възнаграждението въззивният съд е изложил съображения в мотивната част на решението си, които продължава да поддържа. Изтъкнал е, че в разглежданата молба по чл.248 ГПК се иска увеличаване на определения размер на адвокатското възнаграждение и съответно на това присъждане в полза на адв. К. на още 3540 лева /наред с вече присъдените 3000 лева/, за да се достигне сумата от 6540 лева, колкото би се дължало при съобразяване на чл. 7,ал. 2,т. 4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /с изменено заглавие ДВ, бр.14 от 2025 г. - Наредба №1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа/. Приел е, че както е посочено и в решението, при определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, предвидени в посочената наредба, и може да определи размер под тези по наредбата, както е сторил и в случая, отчитайки фактическата и правна сложност на спора пред въззивната инстанция по повод на подадената от ответника въззивна жалба, фактът, че спорни пред същата инстанция във връзка с тези жалба са само размерът на обезщетението за неимуществени вреди и заявеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, без да е спорен въпросът за установеността на иска по основание, а и до размера му от 100 000 лева. Поради това е намерил, че не следва бъде променян /увеличаван/ определеният с решението размер на адвокатското възнаграждение от 3000 лева и с оглед на това молбата по чл.248 от ГПК е неоснователна.

Частната жалба е неоснователна.

Настоящият състав намира, че с оглед фактическата и правната сложност на спора във въззивната инстанция дължимият размер на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за защита срещу подадената от ответника въззивна жалба е правилно определен на 3000 лева. Този размер е съобразен с предмета на производството – първоинстанционното решение е обжалвано от ответника в частта относно присъденото обезщетение за разликата над 100 000 лева до 160 000 лева, спорните пред въззивната инстанция въпроси са били относно справедливия размер на обезщетението за 3 претърпените от ищцата неимуществени вреди и наличието на принос от страна на пострадалия, като пред въззивната инстанция е проведено само едно открито съдебно заседание, на което пълномощникът на ищцата не се е явил, а е представил писмено становище, и не са събирани нови доказателства.

Искането за присъждане на по-високо възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА е неоснователно. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 г., което следва да бъде съобразено с оглед същественото му значение за настоящия спор, е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, -параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС.

Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. След постановяване на посоченото решение на СЕС е формирана практика на ВКС, обективирана в определение № 50015 от 16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о. и др., в която е застъпено становище за несъответствие с правото на ЕС на нормата на чл.38, ал.2 ЗА, препращаща към регламентираните от Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, и е прието, че същите не представляват обвързващи съда правила. Поради това искането на частния жалбоподател за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. минимален размер, е неоснователно.

По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде 4 потвърдено.

Така мотивиран, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 203 от 11.06.2025г. по в.т.д. № 599/2024г. на Апелативен съд – Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5