Решение № 14 от 08.01.2024, Районен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 14 гр. Разград, 08.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: ИВАНА ТОДОРОВА при участието на секретаря ГАНКА АНГ. АТАНАСОВА като разгледа докладваното от ИВАНА ТОДОРОВА Гражданско дело № 20233330101795 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД във вр. с чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 ЗЗП във вр. с чл.21 ал.1 ЗПК.

Ищецът Н. Д. И. твърди, че е страна по ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ Standard 14 No 5960919 - 16.09.2023г подписан с ответното дружество „Вива Кредит“ АД. Твърди, че съгласно чл.1 ал.З от договора, трябва да заплати такса за експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на 385 лева. Твърди, че характеристиките на договора са: главница 700.00 лева, ГПР 49.38%, годишен лихвен процент 40.32 % и лихвен процент на ден 0,11 %, срок на кредита - 22 вноски. Сочи, че в чл.5 ал.2 от договора е предвидено и заплащането на неустойка в размер на 256.52 лева.

Счита, че клаузите от процесния договор, съдържащи се в чл.1 ал.З, която предвижда заплащането на такса за експресно разглеждане на документите и клаузата съдържаща се в чл.5 ал.2 която предвижда заплащането на неустойка, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл. 10а, чл.11. чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП. Твърди, че същите са изцяло уговорени в противоречие с принципа на добрите нрави и принципа на справедливостта. Така предвидените суми са прекомерни и са в размер почти равен на сумата на отпуснатия кредит, като чрез заплащане на сумите по чл.1 ал.З и чл.5 ал.2 от Договора, последният се оскъпява двойно. Сочи, че в глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора, преди сключване на договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл е съображение 26 от Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити. По посочения начин се заобикаля чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесиите клаузи предвиждащи заплащането на „такса за експресно разглеждане на документи" и „неустойка“ в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително възнаграждение. Наред с това, счита че клаузите са нищожни и 1 на основание чл.146 ал.1 от ЗЗП, доколкото не са уговорени индивидуално нарушение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР на ЗЗП. Същите са стандартни и бланкетни, изготвени предварително, като кредитополучателят няма възможност да влияе върху съдържание им към момента на сключване на договора.

Твърди още, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по допълнителните услуги се нарушава изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС №426/2014г, Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл.19. ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователно обогатяване се калкулира допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР. последният не съответства на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите. С преюдициално заключение по дело С453/10 е прието , че използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП. Освен това посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Сочи извода, че клаузата за неустойка и такса експресно разглеждане са неравноправни по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО.

Моли съда да приеме за установено по отношение на ответника, че клаузите, предвидени в ДОГОВОР ЗА ПАРИЧЕН ЗАЕМ Standard 14 No 5960919, сключен между страните, а именно: Чл.1, ал.3 - предвиждаща заплащането на такса експресно разглеждане на документите в размер на 385 лв и чл.5, ал.2 предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 256.52 лв. са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.10а, чл.11, чл. 19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, и моли тяхната невалидност да бъде прогласена.

Претендира разноски.

Ответникът „Вива Кредит“ ООД излага доводи за нередовност на исковата молба и прави изявление за нейната неоснователност /по основание и по размер/. Сочи, че нередовността на исковата молба е на основание чл. 127, ал.1, т.6 от ГПК , тъй като не е подписана от Н. Д. И., а от адв. Д. М., който съгласно предметния обхват на представеното пълномощно не е натоварен с мандат в тази насока. Евентуално моли съда да задължи ищеца да представи разписани Договор за заем с погасителен план и Общи условия към Договор за заем № 935342/10.12.2022г.

Твърди, че процесната неустойка е начислена вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя за представяне в срок 2 на обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престария; претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал, ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови лихви и такси). Сочи още, че твърденията на ищеца относно размерът на неустойката като твърде висок противоречат на всякаква житейска и бизнес логика и най-вече с принципа на свободата на договаряне. Оспорва твърденията, че с поставянето на изискване за предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК – те представлявали единствено субективно мнение на ищцовата страна. Отрича и твърдението, че уговорената с чл.5, ал.2 от Договора неустойка представлявала скрита лихва. Сочи за Несъстоятелни възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената неустойка.

Счита, че разпоредбата на чл.ЗЗ, ал.1 ЗПК не намира приложение в конкретната хипотеза и не е налице нарушение на нейните изисквания.

Ответникът счита, че е недопустимо при наличието на предоставена правна защита на потребителя - право на отказ в срок от 14 дни и получена преддоговорна информация, в която са посочени параметрите на кредита, заемателят е приел да заплати и неустойка, осъзнавайки невъзможността си да изпълни задължението за представяне на обезпечение. Твърди още, че неоснователни и необосновани са твърденията на ищеца, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита – действия след зараждане на заемното правоотношение.

Моли, при евентуално представяне на допълнителна искова молба, както и допълнителни доказателства, да му бъде дадена възможност да взема становище, както и да направи съответните оспорвания и доказателствени искания.

В условията на евентуалност оспорва дължимостта на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА. Моли същото да бъде присъдено под определения минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Съдът, след като взе предвид становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и съобрази приложимия закон, прие за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и Вива Кредит ООД е сключен договор за паричен заем Standart 14 №5960919 на дата 16.09.2023г. Същият е за сумата от 700лв., дължима на 22 вноски от 55.30лв., ГПР 49.38%, ГЛП 40,32%, дата на последно плащане 20.07.2024г. с обща сума за плащане 1216.60лв.

Между страните в чл.5 от договора е уговорено задължение за представяне на обезпечение в 3-дневен срок от подписването на договора. Това отлагане алогично се отличава от обичайната практика обезпечението да се предоставя предварително или най-късно до момента на сключване на договора.

3

Предоставянето на допълнителен срок цели заобикаляне на императивните норми, определящи лимит на ГПР при потребителските кредити, като начислената неустойка не се включва в изчисляването му. За причина от ответника се изтъква отделното основание и възникването й на по-късен етап.

Въпросната неустойка е изчислена в размер на 256.52 лв, конкретно определена, разсрочена на вноски от 11.66 лв, като към датата на сключване на договора общата вноска е в размер на 66.96 лв, а дължимата сума – 1473.12 лв. При конкретния размер на главницата от 700 лв. общата дължима сума след начисляване на неустойката надхвърля двойния размер на получената в заем сума, което недвусмислено доказват наличие на недобросъвестност и неравноправно положение на потребителя спрямо заемодателя. Разпоредбата на чл.143 от Закона за защита на потребителите определя като неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването на добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, а разпоредбата на чл.146, ал.1 урежда законовата санкция, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни.

Анализът на установената фактическа обстановка, налага следните правни изводи: Предявеният иск е основателен.

В чл.5 от процесния договора заемополучателят се задължава в срок от три дни от сключването му да осигури обезпечение - един поръчител, отговарящ на изискванията на чл.5, ал.1 от договора или банкова гаранция в размер на главницата. При неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение заемополучателят дължи неустойка в размер на 256.52 лв., която следва да престира разсрочено заедно с погасителната вноска, с което месечната вноска по договора става 66.96 лв.

Доводът на ищеца за нищожност на клаузата, поради противоречие с добрите нрави съдът споделя изцяло. Съобразявайки последиците от неизпълнение на задължението за предоставяне в срок от три дни след падежа на допълнително обезпечение, в случай на неплащане на текущо задължение на посочения в договора падеж, съдът намира, че неустойката не зависи от вредите от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от него. Действително уговорената неустойка има санкционна функция, но уговореният размер е прекомерен, и поради това уговорката се явява в противоречие с обезщетителната функция на неустойката. Включена по този начин неустойката по същество е добавък към възнаградителната лихва на кредитора, предвид условията, на които трябва да отговаря допълнителното обезпечение, и поради това го обогатява неоснователно, което противоречи на принципа за справедливост в гражданските правоотношения. Изхождайки от тези мотиви, съдът намира уговорката за неустойка за противоречаща на добрите нрави и поради това нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.33 ал.1 ЗПК.