Определение № 2870 от 02.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2870 гр. София, 02.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Светлана Калинова Касационно гражданско дело № 20258002102910 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 14058/19.05.2025г., подадена от М. Г. М., чрез процесуалния представител адвокат Т. И. от ВАК, срещу решение № 335/27.03.2025г. по в. гр. д. № 213/2025г. на Варненския окръжен съд, с което като е потвърдено първоинстанционното решение № 1270/12.04.2024г. по гр.д. № 1247/2023г. на Варненския районен съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №3300/20.09.2024г. и с решение №4450/09.12.2024г. по гр.д. № 1247/2023г. на Варненския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу Община Аксаково положителен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на реална част от ПИ № *** по КК на [населено място], м.

„П. “, [община], с площ от 540 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с № ***, ПИ с № ***, ПИ с № ***, ПИ с № ***и останалата част от ПИ № ***и реална част от ПИ № *** по КК на [населено място], м. „П. “, [община] с площ от 1616 кв.м., при граници на реалната част: ПИ с № ***, ПИ № ***, ПИ с № ***и останалата част от ПИ № ***, на основание давностно владение, упражнявано от М. Г. М. в периода от 2005г. до датата на предявяване на иска в съда - 01.02.2023г. с присъединеното владение на родителите му Г. М. Г. и Я. К. Г., упражнявано в периода от 1989г. до 2005г.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск за собственост бъде уважен със законните последици.

1

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по въпросите:

1.Длъжен ли е съдът при изследване на принадлежността на правото на собственост между страните само поради наличието на съставен АОС, да приеме, че ответникът по иска се легитимира като собственик на процесния недвижим имот, поради което и е налице пречка за упражняване на давностно владение, спрямо същия; Поддържа се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 127 от 22.12.2020г. по гр. д. № 1053/2020г. на ВКС, II г.о., решение № 5 от 03.02.2016г. по гр. д. № 3781/2015г. на ВКС, II г.о. и решение № 81 от 24.07.2018г. по гр. д. № 4029/2017г. на ВКС, II г.о., решение № 60081 от 14.07.2021г. по гр. д. № 3370/2020г. на ВКС, I г.о., определение № 317 от 24.04.2012г. по гр. д. № 956/2011г. на ВКС и др.

2.За задължението на въззивния съд да обсъди всички направени от страните доводи, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо; Касаторът твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 15 от 30.01.2015г. по гр. д. № 4604/2014г. на ВКС, ІV г. о.; решение № 175 от 15.07.2014г. по гр. д.

№ 426/2014г., на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 324 от 22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г., на ВКС, ІV г. о.; решение № 40 от 04.02.2015г. по гр. д. № 4297/2014г., ІV г. о., които кореспондират и със задължителната съдебна практика на ВКС - т. 2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК.

3.Длъжен ли е съдът да обсъди и изложи мотиви по всички доказателства и възражения на страните с оглед нормите на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК; Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2001г., т. 19 ОСГК на ВКС, т. 2, ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 292/20.01.2016г. по гр.д.№ 952/2015г., III г.о на ВКС, решение № 173 от 03.01.2017г. по т.д. № 1689/2015г., II т.о. на ВКС, решение №212 от 01.02.2012г., по т.д.№1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение №202 от 21.12.2013г. по т.д.№866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение №76 от 12.06.

2012г. по т.д.№377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д.

№1019/2009г. на ВКС, III г.о., решение № 12/16.02.2016г. по гр. д. №2184/2015г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019г. по гр. д. № 811/2018г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015г. по гр. д. № 4190/2014г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017г. по т. д. № 2624/2016г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016г. по гр. д. № 1332/2015г., IV г. о., решение № 63 от 28.06.2019г. по гр. д. № 2296/2018г. на ВКС, II г.о. и др.

4.От кой момент е започнала да тече придобивна давност и процесният имот е могъл да бъде придобит по давност след изтичане на необходимия 10 годишен период на непрекъснато и несмущавано владение; Твърди се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 50200/30.09.2022г., постановено по ч.гр.д. № 2923/2022г. от ВКС, ІІ г.о. Касаторът поддържа, че не е ползвател, нито лице, претендиращо реституция на процесния имот, а е негов собственик въз основа на изтекла придобивна давност, на която се е позовал с предявяване на положителния установителен иск за собственост, поради което очевидно неправилно и в противоречие със съдебната 2 практика съдът е счел, че придобивна давност по отношение на процесния имот е могла да тече най-рано от 2000г., когато е приет ПНИ за територията.

5.В кой момент може да се приеме, че първоинстанционният съд нарушава диспозитивното начало и равнопоставеността между страните, при наличието на предоставена на страната възможност да ангажира доказателства чрез допускането на СТЕ по делото и формулирани задачи към вещото лице, които независимо от това съдът служебно допълва/преформулира, като по този начин подпомага доказването на факти и обстоятелства в полза на едната страна за сметка на другата; Касаторът счита, че приетото от съда противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 1485 от 21.12.2012г. по гр. д. № 912/2012г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Твърди, че съдът чрез преформулиране на поставената от ответника задача към експертизата и поставянето на редица други, е допуснал съществено процесуално нарушение, като служебно по свой почин е формулирал задачи към експертизата, които страната е пропуснала да посочи, като по този начин неоправдано подпомага едната страна за сметка на другата.

6.Има ли пречка да бъде придобит по давност частен земеделски имот, който не е отнеман фактически или юридически, владян е в реални граници, не е заявен за възстановяване по ЗСПЗЗ, а понастоящем попада в урбанизирана територия; за приложението на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ спрямо такъв имот и на въведения мораториум върху течението на давностния срок, считано от 01.06.2006г.; Поддържа се, че приетото от въззивния съд противоречи на решение № 109 от 25.05.2016г. по гр. д. № 356/2016г. на І г.о., решение № 50080 от 26.10.2022г., постановено по гр.д. № 1814/2021г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 50141 от 25.04.2023г. по гр. д.

№ 3194/2021г. на ВКС, І г.о.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба Община Аксаково, чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт В. Ю., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по изложените в отговора съображения, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл.

283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните:

Въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото, в това число заключението на проведената по делото СТЕ, кредитирано като компетентно и безпристрастно, е установено, че процесните две реални части - едната с площ от 540 кв.м. от ПИ № ***по КК на [населено място], м. „П. “, а другата с площ от 1616 кв.м. от ПИ № ***по КК на [населено място], м.

3

„П. “, са части от стар имот № ***- представляващ пасище/мера за 540 кв.м. - записан като собственост на Кметство *** и от стар имот № ***, представляващ нива за 1616 кв.м. записан като собственост на наследниците на Д. М. Р. по плана на старите имотни граници на с.о. „П. “ (помощен план при изготвянето на ПНИ). Претендираните имоти също са части от имоти с №№ ***за 366 кв.м., ***за 163 кв.м., ***за 606 кв.м., ***за 926 кв.м., ***за 10 кв.м., ***за 50 кв.м. и ***за 35 кв.м. по плана на ползвателските имоти от 1999г. (помощен план при изготвянето на ПНИ) с площ общо от 2156 кв.м. записани в регистъра към плана като собствени, както следва: ПИ № ***- на Д. В. Т., ПИ № ***- на неустановен собственик, ПИ № ПИ № ***- на Х. И. З., ПИ № ***- на Х. И. З., ПИ № ***- на М. Р. К., ПИ № ***- на П.

К. П. и ПИ № ***на П. Й. П.. Посочено е, че наследодателите на ищеца не са записани като собственици на ползвателски имот. Посочено е, че съгласно КП от 1990г. претендираните реални части попадат, както следва: върху част от 353 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на Д. В. Т., върху част от 152 кв.м. от имот/храсти без данни за собственост, върху част от 597 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на Г. М. Г., върху част от 923 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на Х. И. З., върху част от 7 кв.м. от ПИ № ***записан като собственост на Н. Т. Д., върху част от 12 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на М. Р. К., върху част от 62 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на П.

К. П., върху част от 50 кв.м. от ПИ № ***- записан като собственост на П. Й. П..

Прието е за установено от удостоверение № 83/27.02.1989г. на ИК на ОНС - Аксаково, че на бащата на ищеца - Г. М. Г. е предоставено право на ползване съгласно Постановление № 26 на МС и Решение № 10/06.12.1988г. на ИК на ОНС - Аксаково върху хавра с площ от 600 кв.м., находяща се в землището на [населено място], м. „П. “, което обаче не е трансформирано по реда на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ в право на собственост. Правото на ползване на Г. М. е прекратено на 01.03.1991г. по силата на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, от който момент същият се е намирал без правно основание в имота.

Посочено е, че между страните не се спори, а и от приетата от първоинстанционния съд СТЕ е установено, че процесните реални части, намиращи се в границите на с.о. „П. “, преди 1989г. и след това, дори и към настоящия момент представляват земеделска земя. Същите попадат в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ като земите в селищното образувание, вкл. и процесната, са раздавани за ползване от държавата на граждани по различни постановления.

Взети са предвид и показанията на свидетеля А. А., който е съсед на спорните имоти и също е бивш ползвател, но е закупил дадения му за ползване имот. Прието е, че съгласно чл. 28, ал. 4 ППЗСПЗЗ границите на имотите, правото на собственост върху които се придобива, съответно възстановява, по реда на § 4к, ал. 7 и при условията на § 4а, 4б и 4з ПЗР на ЗСПЗЗ, се определят с плана на новообразуваните имоти. Именно с този план се определя точното местоположение и форма на тези имоти. Прието е, че едва след влизане в сила на ПНИ е извършена индивидуализацията на имотите и едва през 2000г. с влизането в сила на ПНИ, одобрен със Заповед № 229/10.02.2000г. на Областния управител на област Варна, по отношение на тях е допустимо да тече придобивна давност, поради което за родителите на ищеца давност може да тече едва от 2000г., а не от твърдяния първоначален момент - през 1989г.