Решение № 327 от 07.06.2024, Окръжен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 327 гр. Велико Търново, 07.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Георги Драгoстинов

Членове:

Йордан Воденичаров

Явор Данаилов при участието на секретаря Анита Люб. Бижева като разгледа докладваното от Йордан Воденичаров Въззивно гражданско дело № 20244100500251 по описа за 2024 година за да се произнесе съобрази следното:

Производство по реда на чл.258 ГПК.

Предмет на подадената от името на Е. А. Т. , А. Я. И. и Д. Я. Т., от гр.В.Т.

, чрез пълномощника им адвокат Й. Х. от ВТАК въззивна жалба е Решение № 293/08.02.2024 г. по гр.д. № 2919/2023 г. на ВТРС , с което са отхвърлени субективно предявените искове да бъде прието за установено по отношение на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД – гр.София по реда на чл.439 от ГПК , че вземанията на ответното дружество в размер на 1065,51 лева – главница и в размер на 228,93 лева – разноски, събираеми по изпълнително дело № 229/2018 г. на ЧСИ И.Ц. , с район на действие ВТОС и претендирани поравно от тях са погасени по давност , с молба за отмяна на решението, уважаване на исковете и присъждане на направените по производството разноски.

В с.з. чрез пълномощника си писмено поддържат жалбата.

Изложени са оплаквания с доводи за неправилност на решението поради погрешно прилагане на материалния закон относно преценката кои от установените по изпълнителното дело действия водят до прекъсване на давността за вземанията с поставяне началото на нова погасителна давност и кои не водят до прекъсването й / приетото с ТР. № 3/28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС , че погасителната давност не тече докато трае изпълнителния процес относно вземането по изпълнителни дела , образувани до 26.06.2015 г. не намира приложение за настоящия случай, защото първото изпълнително дело , образувано през 2013 г. като прекратено почти 7 години по рано , т.е. не е заварено от тълкувателното решение/.

1

Ответната страна е оспорила жалбата доводи за съответствие на решението със събраните доказателства и материалния закон . Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът след като разгледа жалбата, обсъди доводите на страните събраните по делото доказателства, приема за установено и обосновава следните правни изводи:

Предявени са е по реда на чл.439 от ГПК субективно съединени установителни искове за несъществуване на годни за принудително събиране вземания поради погасяването им по давност с правна квалификация , изведена от нормата на чл. 110 от ЗЗД.

Ищците Е. А. Т., А. Я. И. и Д. Я. Т. твърдят , че са наследници по закон на Я.Ю.Т., починал на 04.12.2012 г. Приживе същият е сключил с „ Ти Би Ай Банк“ ЕАД-София договор за потребителски кредит от 26.12.2011 г. , а цесионен приобретател на вземанията на банката, произтичащи от договора, по- късно е станало ответното дружество .

Съгласно издаден по реда на чл.418 , вр. с чл.417, т.2 от ГПК по ч.гр.д. № 3798/2012 г. на ВТРС изпълнителен лист от 24.09.2012 г. е предприето принудително изпълнение за събиране от тях поравно на присъдените суми : 1 065.51 лева – главница и 228.93 лева – разноски- предмет на изпълнително дело № 229/2018 г. на ЧСИ И.Ц., с район на действие ВТОС, като предходно образуваното за целта изпълнително дело № 977/2013 г. на ЧСИ Р.К. е било прекратено на основание чл. 433, т. 8 от ГПК с влязло на 10.02.2016 г. постановление.

Тъй-като от датата на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение и изпълнителния лист /24.9.2012г./ до 24.9.2017 г. са минали пет години, считат , че вземанията са погасени по давност/ чл.117, ал.2 от ЗЗД/ и следователно не подлежат на принудително събиране, понеже образуването на първото изпълнително дело не е действие , прекъсващо теченето й според разясненията дадени в т.10 на ТР. № 2/26.06.2015 г. по т.д.

№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС , а през времето на висящността му до 10.02.2016 г. не са предприемани никакви действия за принудително изпълнение с такъв ефект по смисъла на чл.116, б.“в“ от ЗЗД.

Молят съда да постанови решение , с което да приеме за установено по отношение на ответното търговско дружество , че вземанията му са погасени по давност и не му принадлежи правото да иска събирането им принудително, с присъждане на разноските по производството.

Ответникът оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни с възражения , че до 26.6.2015 г. по силата на ППВС № 3/18.11.1980 г. давност за вземанията не е текла, като тя би могла да изтече чак на 28.7.2020 г., но в този период са предприети действия за принудително изпълнение/ посочени конкретно/ , прекъсващи я .

В предметния обхват на иска за оспорване на изпълнението по чл.439, ал.1 и ал.2 от ГПК, разбира се, попада и позоваването на последиците на фактическия състав на погасителната давност , доколкото те от гледна точка на ал.2 са нов юридически факт за съдбата на вземането, настъпил след приключване на съдебното дирене в производството по което е издаден изпълнителния титул.

Страните нямат спор по фактите- предмет на изложение в исковата молба и отговора й , чийто точни констатации са описани в мотивната част на обжалваното решение 2

, поради което въззивният съд е ненужно да ги преповтаря и упражнявайки правомощието си по чл.272 от ГПК препраща към тях.

Материалноправното възражение за погасителна давност може да се определи като особено субективно право/ средство/ на длъжника , осигуряващо / при упражняване/ ефекта на погасяване на една от съставките на самото вземане – правомощието на кредитора да иска изпълнение/ но не и правомощието да получи изпълнение/ или иначе казано: правото на погасителна давност е правомерен отказ от изпълнение, „парализиращ” осъществяването на претенцията чрез принудителната намеса на компетентен орган / съд, съдебен изпълнител/ , след като вече е изтекъл предвидения в закона срок на давността с начален момент изискуемостта на вземането / чл.114, ал.1 ЗЗД/, не е имало прекъсвания в този срок / чл.116 ЗЗД/, нито доброволно плащане след изтичането му / чл.118 ЗЗД/ - чл.120 от ЗЗД.

Оспорените вземания като вид законът предвижда , че се погасяват с изтичане на 5 годишна давност – чл.110 от ЗЗД, но дори и хипотетично да се погасяваха с тригодишната давност , установяването им с влязлата в сила съдебна заповед за изпълнение /в момента на изтичане на срока на възражението срещу нея по чл.414 от ГПК/ е оправдано да се приравни на хипотезата на чл.117, ал.2 от ЗЗД.

Изводи за изтичането или не на давността като нов юридически факт е разбираемо и допустимо да се правят само за времето след влизане в сила на заповедта за изпълнение/ чл.

439, ал.2 от ГПК/, което тук обаче е настъпило предварително още в деня на издаването й / чл.418 , ал.1 от ГПК/ - на 24.09.2012 г. , а не в деня когато е изтекъл срока по чл.414 от ГПК за подаване на възражение срещу нея , както би било в случаите на заповеди по чл. 410 , ал.1 от ГПК.

Според правилото на чл.116, б.“в“ от ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за принудително изпълнение, а от прекъсването започва да тече нов давностен срок- чл.117, ал.1 от ЗЗД .

Ясно е, че същинските изпълнителни действия се извършват от съдебния изпълнител , но в основата на предприемането им като текуща конкретика е/ по общо начало/ както волевия почин на взискателя/ чл.426, ал.1, ал.2 от ГПК/ , така и този на първия / чл.18 от ЗЧСИ/, а може дори да бъде по почин на трети лица/ аргумент от чл.37, ал.3 от ЗОЗ, чл.474, ал.2, ал.3 от ГПК/.

Този извод произтича от употребата на предлога „за“ в понятийния израз на посочената законова разпоредба.

Той логически и граматически подсказва , че тези действия не би трябвало да бъдат непременно типично изпълнителни / това са според мотивите в т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС: насочване на изпълнението върху дадена вещ на длъжника чрез налагане на запор или възбрана , присъединяване на кредитори, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ , назначаването на пазач , насрочването и извършването на публична продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети лица в рамките на определен изпълнителен способ/ при паричните задължения: изпълнение върху движима и недвижима вещи, изпълнение върху вземания на длъжника и изпълнение върху вещи в режим на съпружеска имуществена общност/, а могат да бъдат и подготвителни за извършването на такива , без които/ подготвителните/ обаче не ще е допустимо извършването им, защото ако бяха само от първата категория , тогава би трябвало законодателят да употреби предлога „на“ и изразът би бил: “действия на принудително 3 изпълнение“, т.е. тези , които може да извършва по начало само съдебния изпълнител.

Изводът следва и от идеята защо кредиторът заслужава да претърпи неблагоприятните последици на давността: бездействието му да предприеме потребното да си удовлетвори правото.

Затова в основата на „предприемането на действия за принудително изпълнение“ разумът на закона поставя такива прояви , които са насочени пряко или косвено към постигане на определени изпълнителни резултати/ удовлетворяване по принудителен ред /, т.е. да са предпоставени от активно поведение на кредитора , налагащо дължима намеса на съдебния изпълнител за извършване на изпълнителни действия в рамките на определен изпълнителен способ, засягащ имуществената сфера на длъжника- чл.426, ал.1, ал.2, чл.442 от ГПК, чл.133 от ЗЗД. Това активно поведение не може да бъде друго, освен подаване на молби с искания за предприемане на уместен опит за някакво резултатно изпълнение/ вж. чл.14:402 на Принципите на европейското договорно право/, още повече , че процесуалният закон ги предвижда като необходимо условие за валидността на изпълнителните действия.

По изричния законов глаголен израз давността се счита прекъсната в момента на предприемането на действията , а не в момента на окончателното им извършване. Ако не бе така , тогава бездействието на съдебния изпълнител би навредило на взискателя и вземането му, въпреки активното му поведение за извършване на конкретно изпълнително действие, ще се окаже погасено по давност , което противоречи на всякаква правна логика.

Тези разсъждения съдът излага не за да „оспорва“ с тях стеснително приетото в мотивите на т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, а за да се обясни/ покаже/ , че идейната им основа/ смисълът им / се съдържа в мотивите на ППВС № 3/18.11.1980 г. действало по времето , когато е образувано изпълнително дело № № 977/2013 г. по описа на ЧСИ Р.К., даващо разрешение, че погасителната давност не тече , докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането .

Това му действие по него време налага прилагане на разрешението към настоящия случай по силата на ТР. № 3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС , тъй-като образуването на въпросното изпълнително дело е преди 26.06.2025 г. , когато е прието ТР.

№ 2 по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Приложението на ППВС № 3/ 18.11.1980 г. за последици от миналото не е обусловено по никакъв начин от обстоятелствата извършвани ли са или не изпълнителни действия, прекратено ли е или не на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК и заварена ли е или не висящността му от ТР. № 3/28.03.2023 г. по т.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

Логически не е трудно да се види , че за да е спряла да тече давността за времето след образуване на изпълнителното дело според ППВС № 3/ 18.11.1980 г. , молбата на кредитора за образуването му, с насоченост : предприемане на принудително изпълнение въз основа на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, би следвало да има значението на волеизявление с прекъсващ за нея ефект, независимо дали то ще се приравни на такова по чл. 116, б.“б“ или на такова по чл.116, б.“в“ от ЗЗД.

Нещо повече дори- самото заявление по чл.411 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение е могло да се счита тогава/ не и сега поради стеснителното възприемане чл.116, б.“в“ от ЗЗД в т.10 на ТР.№ 2/2013 г. /, че е породило в по ранен момент този прекъсвателен ефект, особено щом заповедното производство систематически се намира в част пета на ГПК „Изпълнително производство“.