Решение № 260104 от 12.04.2021, Апелативен съд - Пловдив

Р Е Ш

Е Н И Е № 260104 гр. ПЛОВДИВ 12.04. 2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Пловдивският апелативен съд, търговско отделение в публично заседание от 02.04. 2021 г. в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР

СПАСОВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ

БРУСЕВА

РАДКА

ЧОЛАКОВА при секретаря К.

МИТЕВА, като разгледа докладваното от съдия СПАСОВ в. т. дело № 87 по описа за 2021 г. на ПАС, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Повод за започването му е изходяща от И.П.Т., ЕГН **********,*** въззивна жалба против постановеното по т. дело № 309/2020 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, решение № 260121 от 11.11.2020 г., с което е отхвърлен предявения от И.П.Т., ЕГН ********** ***, ***иск по чл. 432 от КЗ за заплащане на сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени болки и страдания от смъртта на сестра ѝ С. П. К., която е причинена от П. И. А., ЕГН ********** вследствие на ПТП на 18.11.2017 г. в с. Г.И., общ. М., обл. П. станало при управление от него на лек автомобил марка „Ф.“, модел „В.“, рег. № ** ****

**, за което деяние има влязла в сила присъда по НОХД № 1134/2019 г. по описа на ПОС и И.П.Т., ЕГН ********** е осъдена да заплати на ЗАД „Б.И.“, ЕИК ********* сумата от 2 520 лв. деловодни разноски.

В жалба са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, иска се неговата отмяна и постановяване на друго уважаващо иска.

Въззиваемата страна е изразила становище за неоснователност на жалбата.

Съдът след като се запозна с атакуваното съдебни актове и събрания доказателствен материал намери за установено следното:

На 19.05.2020 г. в Пловдивския окръжен съд е постъпила изходяща от И.П.Т., ЕГН **********,*** искова молба насочена срещу ЗАД „Б.И.“, ЕИК *********, гр. С..

Обстоятелствената част на същата започва с това, че на

18.11.2017 г. лицето С. П. К. отивайки на работа претърпяла пътен инцидент на пешеходна пътека намираща се на ул. „К.Ш.“ в с. Г.И., обл. П.. Следствие на същия тя починала. Инцидентът бил причинен от П. И. А., ЕГН ********** при управление на лек автомобил марка „Ф.“, модел „В.“, рег. № ** **** **.

Във връзка с него било образувано НОХД № 1134/2019 г. по описа на ПОС завършило с влязла в сила присъда, с която А. бил признат за виновен, че на 18.11.2019 г. в с. Г.И. при управление на споменатото МПС на кръстовище между ул. „К.“ и ул. „С.“ и на пешеходна пътека нарушил правилата за движене /чл. 21, ал.1 ЗДП, чл. 47 ЗДП, чл. 119, ал.1 ЗДП, чл. 102 ППЗДП и по непредпазливост причинил смъртта на С. П. К., за което бил осъден на лишаване на свобода за срок от 2 години и лишаване от право да управлява МПС за срок от 5 години. На основание чл. 66 , ал.1 от НК така наложеното наказание било отложено с изпитателен срок от 5 години.

По- надолу в исковата молба се сочи, че следствие на това деяние за ищцата, която е сестра на починалото лице възникнали редица неблагоприятни имуществени и неимуществени последици. По отношение на неимуществените вреди е посочено, че те се изразяват в преживени психически, морални болки и страдания от непреодолим характер, които продължавали и до предявяване на иска. Същите са оценени на 50 000 лв. В подкрепа на твърдението за тези болки и страдания е направено и проследяване на съществуващите отношения между двете сестри.

С оглед твърдението за претърпени неимуществени вреди подлежащи на обезщетяване е посочено, че към момента на ПТП-то за автомобила управляван от виновния водач е имало сключена с ответното дружество валидна задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите обезпечаваща отговорността му за причинените имуществени и неимуществени вреди свързани с притежаването и/или използването на съответното МПС.

В тази връзка се говори за предявена претенция за заплащане на дължимото обезщетение за неимуществени вреди пред дружеството, което отказало с писмо от 13.12.2019 г.

На тази база е посочено, че на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ се иска от съда да постанови решение за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди - душевни болки и страдания от смъртта на сестра й при ПТП на 18.11.2017 г. в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва от 19.11.2017 г. до окончателното плащане.

В отговора на ИМ, ответникът излага становище за неоснователност на исковата претенция.

Във връзка със същото е посочено, че не се оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение към датата на ПТП, както и това, че П. А. виновно и противоправно е причинил смъртта на сестрата на ищцата.

Оспорва се обаче наличието на предпоставките даващи основание да се приложи изключението предвидено в ТР № 1/2018 г. на ОСНГТК на ВКС за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди на лице, което не е негов пряк наследник. В тази връзка се сочи, че в исковата молба не е посочено нито едно обстоятелство даващо основание за такъв извод.

Наред с това се споменава, че съгласно § 96 от ПЗР на КЗ размерът на дължимото обезщетение при извод за наличие на предпоставки за присъждането му следва да не надвишава 5 000 лв.

В ДИМ от страна на ищцата са оспорени направените в отговора възражения и е взето отношение по тях.

Подобно е положението и в отговора на ДИМ.

Съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

В него е посочено, че извършителят на ПТП-то е А. и по тази причина следва да отговаря за обезщетяване вредите на увредените от него лица.

След преценка на събрания доказателствен материал обаче е прието, че по отношение на ищцата не е налице изключение в отношенията й с починалата, което да води до извод с оглед ППВС № 4/ 1961 г., ППВС № 5 /1969 г. и ТРОСГНК № 1/2018 г на ВКС за поредно в партимонума й право на обезщетяване, т.е. да налага да й се присъди обезщетение за неимуществени вреди.

По тази причина исковата претенция е била отхвърлена.

Недоволна от решението е останала ищцата и е подала жалбата станала причина за започване на настоящето дело.

В нея се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението. Говори се за неправилна преценка на доказателствата, което е довело до неправилност на изводите за липса на особена близка връзка между починалата и ищцата. Изложени са и съображения за това какъв следва да бъде размера на обезщетението с оглед разпоредбите на чл. 52 от ЗЗД.

Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт служебно, а досежно неговата правилност с оглед посоченото в жалбата.

По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.

По отношение на недопустимостта е нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество.

В случая за липса на право на иск в патримониума на ищцата от изложената фактическа обстановка не може и да се говори. Не става реч и за произнасяне по непредявен иск при условие, че разгледаната от първоинстанционния съд искова претенция е такава с правно основание чл. 432 от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове от този тип. Решението видно от доказателствата по делото не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на ГПК не е следвало да разглежда настоящия правен спор.

В 432, ал.1 от КЗ е казано, че увреденото лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.

В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция.

Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя, сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.

В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496 откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да не е доволен от размера му.

В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че ищцата е предявил претенцията си за обезщетение пред ответното дружество на 25.11.2019 г. и по същата е отказано изплащане с писмо от 11.12.2019 г.

От така изложеното следва извод, че у нея е налице интерес да претендира по съдебен ред изплащане на търсеното обезщетение.

Казаното от своя страна сочи, че ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за неправилност на съдебното решение.

В нея, както се спомена се оспорват изводите на съда за това, че ищцата не е от кръга лица имащи право на обезщетение за неимуществени вреди поради липса на особена близка връзка между нея и починалата. Това съобразено с факта, че искът е отхвърлен сочи, че освен по този въпрос ПАС дължи преценка за наличието на всички останали елементи от ФС обуславящи извода за основателност на искове от този тип.

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.

От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите претенции на първо место е обусловена от наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност” между извършителят на деликта и ответното застрахователно дружество.

По силата на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата.

В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите на покриване вреди е посочено, че са неимуществените и имуществените вреди вследствие на телесно увреждане или смърт.

Това от своя страна води до извод, че отговорността на застрахователното дружество при наличие на сключен договор за застраховка гражданска отговорност е обусловена и от установяването на отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.

Разпечатката съдържа 56 от 96 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/543da872-7e91-4a44-89bb-18b295f6403e