Решение № 6990 от 18.11.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6990 гр. София, 18.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петър Ив. Минчев

Членове:

Цветомир М. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20251100505611 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 5103 от 24.03.2025 г., постановено по гр. д. № 45517/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 60-и състав, са отхвърлени предявените от Н. Г. Ш. срещу Висш съдебен съвет кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на ищцата на предишната работа на длъжност „стенограф“ в звено „Стенографи“ в администрацията на Прокурорската колегия на ВСС; иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в размер на 4704,88 лева, представляваща обезщетение за оставането й без работа поради уволнението през периода от 03.06.2024 г. до 03.07.2024 г., вкл., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума, и иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 2 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата в общ размер на 10041,71 лева, представляваща обезщетение за времето от 04.07.2024 г. до 30.11.2024 г., през което е работила на по-нископлатена работа поради уволнението, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума.

Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК Н. Г. Ш. е осъдена да заплати на Висш съдебен съвет сумата от 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищцата, в която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Твърди, че първоинстанционният съд неправилно се е позовал на заповед № ВСС-1547/01.02.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание „забележка“, като счита, че такава заповед не е представена по делото. Развива подробни съображения за това, че всички заповеди относно нарушения на трудовата дисциплина на служителката са заличени с изключение на това, 1 наложено със заповед от 01.02.2024 г., поради което не следва да бъдат цитирани в процесната уволнителна заповед. Поддържа, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява извършено нарушение на Етичния кодекс на съдебните служители, както и че не се установява ищцата да е била под въздействие на алкохол.

Твърди, че в заповедта е посочена неправилна правна квалификация, както и че липсва индивидуализиране на нарушението. Намира, че наложеното наказание е несъразмерно с извършеното нарушение. Поддържа, че заповедта е наложена от некомпетентнен орган, като в тази връзка оспорва извода на съда за настъпила преклузия касателно твърдението, свързано с некомпетентността на органа, издал заповедта. В тази връзка сочи, че е разбрала за заповедта за делегиране на правомощия с връчване на отговора на исковата молба. Счита, че допълването на изложените в исковата молба фактически основания след отговора на ответника не представлява изменение на иска, поради което е допустимо. Сочи, че е нарушена разпоредбата на чл. 53, ал. 10 от Временните правила, съгласно която главният секретар може да делегира свои правомощия на съдебен служител от администрацията само при отсъствие и да определя неговите функции въз основа на заповед. С оглед изложените оплаквания моли съда да отмени обжалваното решение и претендира разноски.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Въззиваемият ответник счита, че уволнителната заповед е издадена от компетентен орган и отговаря на законовите изисквания. Намира, че от събраните по делото доказателства се установява извършването на нарушението, както и че наложеното наказание съответства на извършеното нарушение. Моли съда да потвърди обжалваното решение и претендира разноски.

Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, от ищцата, чрез адвокат А. Д., с пълномощно по делото, като на основание чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК държавна такса не се дължи, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от Софийския районен съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за признаване на извършеното със Заповед № ВПС-8009/03.06.2024 г. уволнение за незаконно, възстановяване на уволнения служител на работа и изплащане на обезщетение за времето, през което е останал без работа поради уволнението.

Дисциплинарната отговорност на работниците и служителите е вид юридическа отговорност и се изразява в налагане на определени неблагоприятни правни последици заради извършено и установено дисциплинарно нарушение. Работодателят е дисциплинарнонаказващият орган и притежава дисциплинарна власт, която представлява неразделна част от неговата работодателска власт. Дисциплинараната отговорност се реализира в рамките на дисциплинарно производство, което се развива под формата на сложен динамичен фактически състав - съвкупността от последователно извършвани правни действия, насочени към установяване на правонарушението, определяне и налагане на дисциплинарното наказание. Тежестта на доказване, т.е. задължението за установяване законността на уволнението, носи ответникът по настоящото дело, като по предявените от ищеца искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3, вр. чл. 225 КТ именно в тежест на ответника е да докаже законосъобразността на извършеното уволнение, а именно: 1/ че заповедта е издадена от компетентно лице; 2/ че са изисквани обяснения преди налагане на 2 наказанието за нарушенията, за които на служителя е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“; 3/ че е издал мотивирана заповед за уволнение, както и че служителят е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина; 4/ че при определяне на наказанието е съобразена тежестта на нарушенията и обстоятелствата, при които са извършени.

Съгласно чл. 193, ал. 1 КТ първото процесуално действие след установяване на нарушителя и неговото нарушение, което работодателят е длъжен да извърши преди да наложи съответното дисциплинарно наказание, е да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. Целта на тази законоустановена процедура е, от една страна, субектът на дисциплинарната власт да има възможност да прецени отношението на служителя към нарушението, а от друга – да даде възможност на работника или служителя да се защити в рамките на започналата дисциплинарна процедура.

След приемането на писмени обяснения работодателят следва да обективира волята си за налагане на конкретно дисциплинарно наказание в мотивирана писмена заповед, чиито задължителни реквизити са уредени в чл. 195, ал. 1 КТ. Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. Заповедта, с която се налага дисциплинарно наказание, следва да бъде ясно мотивирана и да са ясни съществените признаци на деянието от обективна страна, времето и мястото на извършването му. Изискването на чл. 195, ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е въведено с оглед установеното в чл. 189, ал. 2 КТ правило за еднократност на наказанието, а също така и с оглед необходимостта от преценка на спазване на сроковете по чл. 194 КТ и на възможността работникът или служителят да се защити в производството по отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание.

От значение за работника или служителя е и да има възможност да разбере причината, поради която трудовото му правоотношение е прекратено, а съдът да може да извърши проверка и въз основа на това да прецени дали законосъобразно е наложено дисциплинарното наказание. Когато изложените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание мотиви са достатъчни, за да удовлетворят тези изисквания, заповедта отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ. Поради това от съдържанието на заповедта е важно да следва несъмненият извод за същността на фактическото основание.

В конкретния случай, видно от приетата като писмено доказателство по делото Заповед № ВПС-8009/03.06.2024 г. за налагане на дисциплинарно наказание, издадена от Нина Илковска (упълномощена със Заповед № ПК-7321/30.05.2024 г.), ответникът е наложил дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищцата, стенограф в звено „Стенографи“, за това, че на 05.04.2024 г., около 10.00 часа, в стая 305 в сградата на Висшия съдебен съвет в гр.

София, ул. „Екзарх Йосиф“ № 12, е създала конфликтна ситуация, като с поведението си е нарушила работния процес и е осъществила състава на следните нарушения на Кодекса на труда: 1/ нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 188, ал. 1, т. 10 КТ, изразяващо се в проявено неуважително отношение, чрез използването на груб и висок тон към член на СК на ВСС и служители от администрацията на СК на ВСС, което е несъвместимо с професионалната етика на съдебните служители и представлява грубо нарушение на чл. 16, чл. 35, чл. 42 и чл. 44 от Етичния кодекс на съдебните служители; 2/ нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 188, ал. 1, т. 2 КТ, явявайки се на работа в състояние, което не й позволява да изпълнява служебните си задължения, изразяващо се в превъзбудено и некоординирано поведение, съпроводено с мирис на алкохол. От приетата по делото заповед се установява, че последната е връчена на ищцата на 03.06.2024 г.

Налице е трайно установена практика на ВКС, съгласно която при предявяване на иск с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват правото на работодателя да прекрати съществуващото между страните трудово правоотношение, поради което всяко твърдение за порок на заповедта за уволнение е самостоятелно основание, който индивидуализира предмета на спора. Съдът е обвързан от посочените в исковата молба обстоятелства и не може да основе решението си на факти, които не са посочени от ищеца (Решение № 665/1.11.10г. по г.д. № 242/09г., ІV г.о.; Решение № 459/27.01.11г. по г.д. № 1532/10г., ІV г.о.; Решение № 3

503/5.01.12г. по г.д. № 77/11г., ІV г.о.; Решение №135/08.06.2021г. по г.д.№3135/2020г. на ВКС). Както е посочено в цитираното във въззивната жалба решение № 335 от 07.06.2024 г. по гр.д.№ 4502/2023 г. на ВКС, IV г.о., след предявяване на иска ищецът може да навежда нови факти при предвидените в ГПК условия и срокове, ако е направил съответното възражение срещу правото на работодателя за прекратяване на трудовия договор, но е пропуснал да посочи фактите, на които се основава. В конкретния случай в исковата молба ищцата е навела следните основания за незаконосъобразност на оспорената заповед: нарушение на чл. 195 КТ – за незаконосъобразност на издадената заповед и нарушение на чл. 189 КТ – наложеното наказание е несъответно на допуснатите нарушения. Във връзка с дадени по реда на чл. 129 ГПК указания за отсраняване на нередовности в исковата молба, за посочване на надлежен ответник и отстраняване на нередовности по предявения иск с правно основание чл. 225 КТ, ищцата е депозирала уточнителна молба, в която е изложила оплаквания за незаконосъобразност на издадената уволнителна заповед и поради това, че последната била издадена от некомпетентен орган. В светлината на дадените с Решение № 335 от 07.06.2024 г. по г.д. № 450/2023 г. на ВКС, IV г.о. разяснения, следва да се посочи, че ищцата е следвало да направи възражение за допуснато нарушение по чл. 192 КТ, като след това да наведе фактите, на които се основава. С оглед на така очертания предмет на спора, при положение че в исковата молба липсва твърдение за нарушение по чл. 192 КТ при дисциплинарното уволнение на ищцата, при спазване на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, то е недопустимо да се извършва преценка дали процесната уволнителна заповед е издадена от компетентен орган. В случая първоинстанционният съд не е давал указания на ищцата за уточняване на основанията за незаконност на уволнението, а единствено за легитимацията на ответника, поради което нормата на чл. 129, ал. 5 ГПК не намира приложение. Аргументът на въззивницата, че не е могла да узнае до колко е компетентно лицето поради това, че доказателства са представени едва с отговора на исковата молба, е неоснователен. В процесната уволнителна заповед е посочено, че издалото лице е действало на основание заповед № ПК-5992/15.04.2024 г., с която ищцата е имала възможност да се запознае. Ето защо, неоснователно се явява оплакването на въззивницата по отношение на извода на СРС за настъпила преклузия по отношение на твърдението за некомпетентност на лицето, издало процесната заповед.