Решение № 2518 от 18.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2518 гр. София, 17.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. П. при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско дело № 20221100503072 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК

С Решение №20225438 от 23.12.2021 г., постановено по гр.д. №62802/2020 г., по описа на СРС, 128 с-в, са уважени изцяло предявените от С. Л. М. против Ц. Т. С. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 3 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинените неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.12.2020г. до окончателното заплащане на обезщетението, както и за сумата от 914, 16 лв., представляваща лихва за забава за периода от 11.12.2017г. до 11.12.2020г., както и предявените от „Ц. и Ф.“ ЕООД против Ц. Т. С. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 947, 40 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъпление – унищожаване и повреждане на чужди вещи, а именно – монитор, телевизор, стъкла на метални маси, метален стол, бар плот, бутилки и чаши, извършено на 11.12.2020г., ведно със законната лихва от 11.12.2020г. до окончателното изплащане на дължимото, както и за сумата от 288, 69 лв., представляваща лихва за забава за периода от 11.12.2017г. до 11.12.2020г.

Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 550, 00 лв. на С. Л. М. и сумата от 350, 00 лв. на „Ц. и Ф.“ ЕООД, както и сумата от 5 00, 00 лв., представляваща разноски по делото и 5, 00 лв. а служебно издаване на изпълнителен лист по сметка на СРС.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Ц. Т. С., чрез пълномощника си - адв. М. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, с оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на изводите. Сочи, че съдът не е извършил цялостен анализ на събраните доказателства по 1 отделно и в тяхната съвкупност, поради което и е достигнал до погрешни правни изводи.

Твърди, че е нарушено правото му на защита, тъй като не е уважена отправена молба да не бъде даван ход на последното съдебно заседание поради заболяване на процесуалния му представител. Поддържа, че ищецът „Ц. и Ф.“ ЕООД не е индивидуализирал вида на имуществото, на което се твърди да са причинени вреди. Сочи, че по делото не са ангажирани доказателства за стойността на повредените вещи, както и за тяхната собственост. Посочва още и, че при определяне на размера на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди на ищеца С. М. е допуснато нарушение на принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Моли решението да бъде отменено, като предявените искове бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски в производството пред СРС и СГС.

Въззиваемите С. Л. М. и „Ц. и Ф.“ ЕООД, чрез пълномощника си - адв. Ц. К., в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата, поддържайки че не са допуснати сочените от ответника нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат, че по делото безспорно е доказан размерът на причинените имуществени вреди на ищеца „Ц. и Ф.“ ЕООД, а размерът на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди на ищеца С. М. е определен в съответствие с принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Молят решението да бъде изцяло потвърдено. Претендират разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита/.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:

Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Във връзка с наведеното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения с оглед на даването на ход на делото въпреки наличие на отправена молба за отлагането му от страна на ответника, следва да бъде посочено, че в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, действаща в редакцията към момента на провеждане на съдебното заседание в първоинстанционното производство /07.12.2021г./, като основание за отлагане на делото е посочено единствено наличието на неотстранима пречка за страната и пълномощника й да се явят в съдебното заседание, каквато хипотеза не се установява да е била налице в конкретния случай, тъй като в молбата до съда е била посочена единствено пречка, осуетяваща явяването на процесуалния представител на страната, но не е било наведено твърдение, нито е ангажирано доказателство за наличие на пречка за явяването на страната в лично качество.

В допълнение на това следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд макар и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по 2 установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат нови факти по делото и да направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно предмета на спора, каквото процесуално поведение не е предприето от въззивника в хода на настоящото производство.

При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че не е налице соченото от въззивника нарушение на правото му на защита в процеса, като наведените оплаквания в този смисъл са неоснователни.

По отношение на оплакванията за неправилност на решението в частта, с която е изцяло уважен предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди на ищеца „Ц. и Ф.“ ЕООД следва да бъде взето предвид, че по делото е представена влязла в сила на 03.07.2020 г. Присъда 02.03.2020 г.на СРС, постановена на по НОХД №11 080/2017г. 104 с-в, потвърдена с Присъда от 03.07.2020 г., постановено по ВНОХД № 2090/2020 г. по описа на СГС, 14-ти въззивен наказателен състав, с която ответникът е признат за виновен за това, че на 07.12.2016г. около 21:45ч. в гр. София, ул. „****, в питейно заведение „Еклипс“ е унищожил чужди движими вещи на обща стойност 947, 40 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Поради което и настоящият състав намира за безспорно установено наличието на основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответника за причинените имуществени вреди. С оглед на обстоятелството, че причинените от престъплението имуществени вреди са съставомерни и като такива са конкретно описани в диспозитива на постановената осъдителна присъда, в който изрично е посочен и размерът им като възлизащ на сумата от 947, 40 лв., неоснователно се явява наведеното оплакване във въззивната жалба за липса на индивидуализиране на вещите, които са били унищожени с извършеното престъпление.

Като взе предвид това и при съобразяване на обстоятелството, че в открито съдебно заседание във въззивното производство, проведено на 21.04.2023г. процесуалният представител на ответника е посочил, че не се оспорва стойността на причинените вреди, а единствено наличието на основание за заплащането им, и доколкото последното е безспорно доказано с оглед на влязлата в сила присъда, настоящият състав намира, че предявеният иск за сумата от 947, 40 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди е основателен за пълния претендиран размер.

По отношение на предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца С. Л. М. следва да бъде взето предвид, че за да възникне предявеното притезателно право за заплащане на заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно) основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното от уредените нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3. причиняване на неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено поведение да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).

По делото е представена влязла в сила на 25.11.2020г. Присъда № 81 от 03.07.2020г.

3 по В.Н.О.Х.Д. № 2090/2020г. по описа на СГС, XIV състав, оставена в сила с Решение № 144 от 25.11.2020г. по к.н.д. №798/2020г. по описа на ВКС, II н.о., с която ответникът Ц. Т. С. е признат за виновен за това, че на 07.12.2016г. около 21:45 ч. в гр. София, ул. „****, в питейно заведение „Еклипс“ е нанесъл удар с лява ръка, свита в юмрук в дясна слепоочна област на С. Л. М., с което му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в отоци, кръвонасявания и охлузвания по долния клепач на дясното око, дясна ябълчна област, носа и дясната ушна мида, при което са му причинени болки и страдания без разстройство на здравето – поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал. 2, вр. чл. 1, вр. чл. 54 НК е осъден на наказание три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години.

Както вече беше изяснено съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Доколкото са установени всички елементи от фактическия състав на основанието по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД неоснователни са оплакванията, че съдът неправилно е уважил предявения иск за неимуществени вреди с оглед на обстоятелството, че по безспорен и категоричен начин се установява основанието за ангажиране на деликтната отговорност на въззивника за причинени неимуществени вреди.

По отношение на оплакванията, касаещи нарушения на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение, настоящият състав намира, че описаните в осъдителната присъда травматични увреждания, изразяващи се в причинени отоци, кръвонасявания и охлузвания по долния клепач на дясното око, дясна ябълчна област, носа и дясната ушна мида безспорно по характера си са били от естество да доведат до болки и страдания за ищеца С. М..