Решение № 206 от 18.12.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 206 гр. Пловдив, 18.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Михаела Хр. Буюклиева

Членове:

Велина Ем. Антонова

Веселин Д. Хаджиев при участието на секретаря Елеонора Хр. Крачолова в присъствието на прокурора М. Белчева като разгледа докладваното от Веселин Д. Хаджиев Наказателно дело за възобновяване № 20245000600473 по описа за 2024 година Производството е по реда на глава ХХXIIІ НПК.

Производството е образувано по искане от адв. В. А. – защитник на осъдения И. А. И. за възобновяване на ВНОХД № 334/24 г. по описа на Окръжен съд - Хасково, по което с решение № 170/16.09.2024 г. е потвърдена присъда № 1/07.02.2024 г., постановена по НОХД № 216/23 г. по описа на Районен съд - Харманли.

Поради липсата на процесуална възможност за касационно обжалване, атакуваната присъдата е влязла в сила на датата на постановяване на въззивното решение.

В искането се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Оплакванията са насочени към нарушения на материалния закон и към оценъчната дейност на доказателствената съвкупност от решаващите инстанции. Сочи се нарушение на принципа на непосредственост, заложен в 1 чл.14 от НПК. Твърди се за липса на отговор на възраженията на осъдения и защитата му. Претендира се възобновяване на делото, отмяна на въззивното решение и първоинстанционната присъда и признаване на касатора за невиновен или връщане на делото на съда или на органите на досъдебното производство за отстраняване на допуснатите нарушения.

В съдебното заседание представителят на Апелативна прокуратура предлага искането да се остави без уважение. Сочи, че и двете инстанции са съобразили всички относими за решаване на отговорността на касатора обстоятелства и претенциите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са неоснователни.

Защитата поддържа искането си по изложените в него съображения.

Атакува процесуалната дейност на първоинстанционния съд с доводи за неправилна интерпретация на събраните доказателства, както и неправилното им тълкуване и отнасяне към правната норма, по която е бил признат за виновен и осъден касатора. Претенцията е делото да бъде възобновено.

Осъденият не се явява и не ангажира становище.

Апелативният съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното:

Искането за възобновяване е направено в законния шестмесечен срок от процесуалнолегитимирана страна по отношение на съдебен акт, който не е проверен по касационен ред, поради което е допустимо.

Процесуално допустимото искане на осъдения е неоснователно.

Произнасянето по основателността на оплакванията, направени от осъдения и защитата му и насочени към основанието обхванато от разпоредбата на чл.348, ал.1, т.2 от НПК е приоритетно, тъй като проверката за правилното приложение на материалния закон може да бъде извършена само в рамките на установената от решаващите инстанции фактическа обстановка, и то само ако са спазени процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите.

Оплакването за допуснато съществено нарушение по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се обосновава на първо място с липсата на непосредствено и пряко възприемане на представения от касатора видеозапис. Отделно от това се 2 отправя се упрек към въззивната инстанция, че в решението си не е отговорила на възраженията, изложени подробно в жалбата срещу присъдата.

Така посочените съществени процесуални нарушения, обхванати от разпоредбата на чл.348, ал.1, т.2 от НПК не са налични.

Няма спор, че на 23.08.2022 г. И. И. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл.144, ал.3 от НК. По време на разпита, проведен веднага след привличането му като обвиняем /л.118 от ДП/ И. е представил на разследващия орган диск с видеозапис от случката, направен от видеокамерите от дома му, като е уточнил, че записът е сниман от телефона на сина му на монитора, който възпроизвежда записа. С постановление за назначаване на видеотехническа и лицево – идентификационна експертиза /л.134 от ДП/ дискът е бил предоставен на вещото лице Н.К. – експерт – криминалист към сектор „НТЛ“ при ОД на МВР - Хасково за изследване, който е изготвил заключение по поставените му в постановлението въпроси. В съдебното заседание от 17.01.2024 г. съдът е прочел заключението по експертизата, разпитал е вещото лице, дал е възможност да му се задават въпроси и след заявлението на всички страни, че нямат въпроси е приел заключението. От това заключение се установява, че „лицата заснети във видеоклипа не е възможно да бъдат идентифицирани по признаците на тяхната външност, поради далечната точка на заснемане и ниската резолюция на видеозаписа. Към заключението е приложен фотоалбум с извлечените от записите снимкови файлове, от които с категоричност се установява мястото на заснемане и няколко лица на различните снимки. При това положение първата и въззивната инстанция правилно са преценили, че не е необходимо записът на диска да бъде непосредствено преглеждан от съда и страните в хода на съдебното производство и тези им решения не търпят критика.

Процесният диск е бил приобщен като доказателство в хода на наказателното производство и е бил обект на изследване от вещото лице, изготвило експертизата. Заключението по нея е ясно, точно и пълно и не поражда съмнение в правилността си. Вещото лице е било разпитано в хода на първоинстанционното съдебно следствие, страните са имали възможност да му задават въпроси и след като не са се възползвали от тази възможност заключението е било прието и включено в общата доказателствена маса. При всичко това настоящият касационен състав не съзира пороци в процесуалната дейност както на първата, така и на въззивната инстанция. И двете инстанции 3 по фактите са проявили достатъчно процесуална активност за обогатяване на доказателствената маса, чрез изследване на информацията, съдържаща се в процесния диск и поради невъзможността да бъдат идентифицирани лицата, заснети на него правилно са решили, че не е наложително личното му преглеждане в хода на съдебното следствие. Ето защо възражението, че е допуснато нарушение на принципа на непосредственост е несъстоятелно и не може да бъде споделено. Нещо повече, оскъдната доказателствена информация за действията на лицата, заснети в диска не може да промени крайните изводи на решаващите инстанции, на първо място поради обективната невъзможност от диска да се установи изпълнителното деяние, а именно произнесените от подсъдимия реплики, съдържащи закана с убийство и на следващо място поради наличието на достатъчно преки доказателства за вербалното протичане на инцидента, които са в основата на предмета на доказване, съобразно повдигнатото обвинение. Обстоятелствата, свързани с осъществените физически интервенции между подсъдимия и пострадалия, заснети на диска и материализирани във фотоалбума към видеотехническата и лицево–идентификационна експертиза са ирелеванти за съставомерността на инкриминираното деяние и допълнително лишават от основание възражението на защитата на касатора за нарушение на чл.14 от НПК.

Не се установява и твърдяната в искането липса на мотиви.

И първата, и въззивната инстанции са направили задълбочен и всестранен анализ на доказателствата по делото, преценявайки ги поотделно и в тяхната взаимовръзка, съобразно действителното им съдържание и при спазване на правилата на формалната логика. Много прецизно са анализирани противоречията в гласните доказателствени източници, като внимателно и подробно е аргументирано кредитирането на една част от свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, както и недаването на вяра на друга част от показанията на свидетелите. Обективираният доказателствен анализ дава възможност да се проследи правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващите съдилища.

Неоснователно в искането се отправя упрек към решаващите инстанции, че не са отговорили на възраженията на защитата. При внимателния прочит на съдебните прения в хода на първоинстанционното и въззивното производство, както и на въззивната жалба такъв порок не се констатира. И в пренията си 4 пред инстанциите по фактите, и във въззивната си жалба защитата е изразявала несъгласие с изводите на съда за виновно поведение на касатора по повдигнатите му обвинения, като в мотивите на съдебните актове тези възражения са били обсъдени и с подробни съображения са били отхвърлени, което не позволява оплакването на защитата в тази връзка да бъде споделено.

Неоснователна е и претенцията за нарушение на материалния закон.

Тук е мястото да се отбележи, че ВКС многократно е посочвал в актовете си, че съгласно разпоредбата на чл.348, ал.1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това, твърденията в ж а л б а т а за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК. Също така не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите.

Касационният състав се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата.

Въпреки това и макар и да не е наложително произнасянето по възраженията в искането, с които се отправя упрек към инстанциите за неправилна интерпретация на доказателствата, с оглед това на кои да бъде дадена вяра и кои да бъдат лишени от кредит на доверие, настоящият състав намира, че изводите на решаващите инстанции да ценят показанията на свидетелите М. Х., С.М., С.М., А.М. и Д. С. и да приемат, че те имат значение за предмета на доказване не е произволен. Тези показания не са интерпретирани едностранчиво и превратно. Точно обратното, оценката им е продукт на задълбочен и логически издържан анализ, намерил израз в мотивите на атакуваната присъда. Те са били съпоставени с показанията на свидетелката В.И., както и с приложените по делото писмени доказателства и заключенията по назначената СМЕ и СППЕ, като не е останала без необходимата фактическа обосновка и връзката между тях. И първата, и въззивната инстанции са изложили пространни съображения защо дават вяра 5 на тези показания и намират, че същите разполагат с необходимата доказателствена стойност. Поради това възражението, че съдът е допуснал дефект при формиране на вътрешното си убеждение по релевантната за предмета на доказване фактология е неоснователно.

Не е налично и твърдяното нарушение, свързано с отказа на двете инстанции да признаят подсъдимия за невиновен. Решаващите съдилища са изложили достатъчно убедителни мотиви защо приема т за установена фактическата обстановка от обвинителния акт и въз основа на кои доказателствени материали. По този начин направеният от тях извод, че подсъдимият И. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.144, ал.3 от НК е законосъобразен. С убедителни съображения, основани на закона и съдебната практика и двете инстанции са обосновали изводите за съставомерност на деянието му по предявената правна квалификация. Това те са сторили в съответствие с разясненията, дадени с ТР № 53/89 г. на ОСНК на ВС, като правилно са отчели, че за съставомерността на престъплението по чл.144, ал. 3 от НК не се изисква лицето действително да се е уплашило, а е достатъчно заканата да е била от естество да възбуди основателен страх от осъществяването й. Съдът законосъобразно е преценил и обстоятелствата към момента на деянието, поради което установените предходни контакти на подсъдимия И . със св. С . по повод личните им отношения не могат да повлияят върху съставомерността на извършеното деяние по чл.144, ал.3 от НК.

Обобщено, не са налице предпоставките на чл.422, ал.1, т.5 о т НПК, които да доведат до основание за отмяна на атакуваната присъда и въззивното решение.