Определение № 2035 от 03.08.2022, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2035 гр. София, 02.08.2022 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на втори август през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Женя Димитрова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно частно гражданско дело № 20221000501864 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.248, ал.3 ГПК и е образувано по частна жалба на „Грийнплант София“ООД, чрез адв.Г.Х. от САК насочена против Определение от 20.04.2022 г., постановено по т.д. № 1316/2020 г. по описа на СГС, ТО, с което е изменено постановеното по делото определение за прекратяването му в частта за разноските и дружеството жалбоподател е осъдено да заплати на „Манев едн партнърс“ООД сумата от 11 615,33 лв. съдебно-деловодни разноски.

В частната жалба се поддържа на първо място недопустимост на обжалваното определение, поради постановяването му по недопустимо искане за допълване на прекратителното определение – подадено извън срока по чл.248, ал.1 ГПК.

Отделно са наведени доводи и за неговата неправилност, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, касаещи установените такива относно определяне и присъждане на сторените в хода на производството разноски от ищеца при прекратяване на делото поради приемане на вземането му против ответника, предмет на предявения иск, в производството по несъстоятелност на последния.

Твърди се, че частният жалбоподател своевременно /при представяне на списъка с разноските в последното заседание по делото/ направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение.

Отделно от това били неправилни изводите на първоинстанционния съд, че прекратяването на делото на основание чл.637, ал.2 ТЗ – поради включването на вземането в списъка с приети вземания, одобрен от съда, е равносилно на установяване съществуването на вземането, определено по основание и размер.

На самостоятелно основание се твърди, че по делото не били извършвани процесуални действия, свързани със спора по същество, а делото било прекратено служебно от съда, поради открито производство по несъстоятелност срещу ответника. Затова определеният размер на адвокатското възнаграждение не съответствал на фактическата и правна същност на спора и на обема на извършените процесуални действия.

По тези съображения е поискано от настоящата инстанция да отмени обжалваното определение, респ. – да редуцира размера на присъденото възнаграждение на една от насрещните страни до размер под минималния, посочен в чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г.

1

В отговора по подадената жалба насрещната страна е оспорила развитите в нея доводи и поддържа правилност на обжалваното определение.

Софийският апелативен съд в решаващия състав, като съобрази доводите на страните и данните по първоинстанционното дело, намира следното:

Предявената частна жалба е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежно процесуална легитимирана страна – ответникът по първоинстанционното производство, при наличието на правен интерес за същия от атакуване на акта на СГС досежно присъждане на сторените по делото разноски, защото е адресат на същия, срещу съдебен акт, подлежащ на последващ съдебен контрол /арг. от чл.248, ал.3 ГПК/.

Разгледана по същество частната жалба се явява неоснователна, по следните съображения:

Не е спорно и се установява от данните по първоинстанционното дело, че исковото производство по т.д. № 1316//2020 г. по описа на СГС е било прекратено на осн.чл.637, ал.2 ТЗ с влязло в сила определение, постановено на 17.01.2022 г., т.к. вземането на ищеца спрямо ответника, с открито производство по несъстоятелност, предмет на производството, е било включено в списъка с приети вземания от синдика.

Прекратителното определение е било съобщено на ищеца на 16.02.2022 г., като в рамките на едноседмичния срок от тази дата – на 22.02.2022 г., в който същият, чрез процесуалния си представител, е депозирал молба до СГС за изменение на определение в частта му относно разноските и е поискало присъждането на такива, съобразно приложения към молбата списък по чл.80 ГПК, включващ адвокатски хоронар в размер на 4 723,44 лв., ДТ за образуване на производството в размер на 6 386,89 лв., 500 лв. за възнаграждение на вещото лице и т 5 лв. за издаване на съдебно удостоверение. Към списъка са приложени и доказателства за заплащането на претендираните разноски, сред които и договор за правна защита и съдействие, според клаузите на който договореното възнаграждение в размер на 4 723,44 лв. е платена изцяло на адв.Н. в брой.

В отговора по тази молба настоящият частен жалбоподател е направил на първо място възражение, че недопустима, като подадена извън преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК, а отделно – че е неоснователна, т.к. насрещната страна не била представила своевревременно списък по чл.80 ГПК и необходимите към него приложения, удостоверявани извършването на претендираните разноски – представените доказателства не били надлежно оформени и не установявали, че адвокатското възнаграждение е дължимо и е платено.

Навел е и доводи, че прекратяването на производството в процесния случай не било равносилно на установяване съществуването на вземането, определено по основание и размер.

С обжалваното определение първоинстанционният съд е приел, че искането на ищеца по делото за присъждане в негова полза на сторените до прекратяването по делото разноски е основателно и го уважил така, както е претендирано.

Настоящата въззивна инстанция счита, че действайки по гореописания начин същият е постановил допустим и правилен съдебен акт, в съответствие с установените съдопроизводствени правила и приложимия материален закон и затова - обоснован, по следните съображения:

Установеното по-горе от фактическа страна безспорно предпоставя, че ищецът в главното производство е депозирал молбата си по реда на чл.248, ал.1 ГПК в рамките на едноседмичния срок за обжалването му, поради което и същата е процесуално допустима, а доводите, развити в обратната насока, несъстоятелни.

Предпоставя още, че тази молба е и основателна и като е достигнал до същия правен извод СГС е постановил правилен съдебен акт.

Това е така, защото според правилото на чл.78, ал.1 ГПК ответникът дължи заплащане в полза на ищеца на сторените от него разноски по производството, съразмерно на уважената част от иска.

В случая няма спор и данните по първоинстанционното категорично установяват, че 2 предмет на същото е бил осъдителен иск по чл.240 ЗЗД, за парично вземане, произтичащо от договор за заем, сключен между страните по делото, включващо главница и лихви, в общ размер на 81 639,17 евро /159 672,34 лв./.

Поради образуване на друго дело пред СГС с предмет – откриване на производство по несъстоятелност срещу ответника-частен жалбоподател, първоначално първоинстанционният съд е спрял това по т.д. № 1316/2020 г., а в последствие – след установяване на релевантния факт, че паричното вземане, предмет на посоченото дело, е било включено от синдика в списъка с приети вземания в рамките на развиващото се производство по несъстоятелност спрямо „Грийнпласт София“ООД – го е прекратил, на осн.чл.637, ал.2 ТЗ.

Извършената от решаващият състав служебна справка по партидата на последното дружество в ТР установява, че срещу така изготвения списък не са постъпили възражения и същият е одобрен с определение на съда по несъстоятелността по реда на чл.692 ТЗ, обявено в ТР на 07.07.2022 г.

Еднозначно се приема в теорията и практиката, че включването на парично вземане в списъка с приети такива в рамките на развиващо се производство по несъстоятелност, което не е било оспорено по съответния ред и в срок сочи, че по отношение съществуването му не е налице спор – т.е. че е установено по основание и размер.

Посоченото разбиране се основава на особеностите на несъстоятелността, вкл. на специфично уредената процедура по предявяване и приемане на вземанията, която приключва с обявяване в ТР регистър на определението за одобряване на списъка на приетите вземания и техните обезпечения.

След изчерпването й единствената уредената от закона възможност да се оспорва съществуването/несъществяването на приетото вече обезпечение, имащо значение за удовлетворяване на приетото вземане, е чрез предявяването на иск по чл.694 ТЗ, в срока чл. чл.694, ал.6 ТЗ.

В този смисъл и се налага единствено обоснован извод, че макар и производството пред СГС да не е приключило с влязло в сила съдебно решение, правните последици от приемането на претендираното в рамките на производството по несъстоятелност срещу ответника вземане е, че същите се считат за установени по основание и размер и подлежащи на удовлетворяване в хода на универсалното производство по несъстоятелност.

Вярно е в случая, че последното не е установено с влязло в сила съдебно решение, защото производството пред първоинстанционния съд по предявения осъдителен иск е било прекратено. Последното действие обаче не е зависило от волята на страните по делото, а се дължи на обективния факт на откриване на производство по несъстоятелност спрямо ответника, в рамките на което спорното вземане е било включено в списъка с приети такива – т.е. напрактика е станало безспорно.

По въпроса относно отговорността на ответника по иска за сторените от ищеца по делото разноски за производството в хипотеза на отказ или оттегляне на иск поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба, т.е. в хода на висящ исков процес, е налице практика на касационната инстанция, която решаващият състав изцяло споделя и към която се присъединява и счита, че е относима и към процесния казус.

Според нея когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и оттеглянето или отказът от иска са извършени поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба /напр. извършено плащане/, ищецът има право на направените разноски при прекратяване на делото, след преценка на относимите факти, свързани с причината за това прекратяване изследване дали с поведението си ответникът е дал поводи за предявяване на иска /Определение № 238/27.05.2021 г. по ч.т.д. № 854/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о./.

Решаващият въззивен състав намира, че така даденото разрешение е изцяло приложимо и към казуси като процесния на още по-голямо основание, доколкото прекратяването на производството в хипотезата на чл.637, ал.2 ТЗ настъпва ех lege в случаите на открито производство по несъстоятелност и приемане на спорното вземане при условията на чл.693 ТЗ и не зависи изобщо от волята на ищеца – той нито оттегля, нито се отказва от иска си.

Ефектът на приемане на предявеното от него спорно вземане за удовлетворяване в рамките 3 на производството по несъстоятелност спрямо ответника е като на уважаване на иска, по който производството е прекратено.

Ето защо след преценка на относимите факти, свързани с причината за прекратяване на производството и най-вече поведението на ответника в случая се налага изводът, че в полза на ищеца се дължат разноски, защото с поведението си ответникът е станал причина за образуване на прекратеното исково производство, а в хода на последното същият е оспорвал предявения осъдителен иск по основание и размер.

Прекратяването на производството поради приемане на спорното вземане за удовлетворяване в производството по несъстоятелността е извършено поради новонастъпили обстоятелства след подаване на исковата молба и ответникът следва да заплати на ищеца-кредитор с прието вземане сторените от него разноски в това производство, които са съответни по размер на приетите вземания, и които в случая се равняват на размера на предявените искове.

Те се изчерпват не само с държавната такса, платена за образуване на производството и другите разноски /за депозит за изготвяне на експертизата и издаване на съдебно удостоверение/, за чието заплащане, противно на твърденията в частната жалба, по делото са налице категорични доказателства, но и за възнаграждение на един адвокат.

Следва да се акцентира, че разноските за заплащането на възнаграждение на такъв адвокат са претендирани от страна на ищеца още в с.з. преди постановяване на определението за спиране на делото /от 26.01.2021 г./, в което е представени списък по чл.80 ГПК и доказателства за извършването им, в което с.з. процесуалният представител на ответника-частен жалбоподател не е направил възражение за прекомерност на платеното адв.възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК.