Решение № 5 от 29.01.2025, Апелативен съд - Пловдив
- Съд
- Апелативен съд - Пловдив
- Дело
- Въззивно гражданско дело 562/2024
- Вид
- Решение № 5
- Подписан
- 29.01.2025
- Състав
- Вера Иванова Иванова, Тодор Илков Хаджиев, Катя Стоянова Пенчева
Цитирани разпоредби
- чл. 259, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 31, ал. 1 · Закон за собствеността
- чл. 31, ал. 2 · Закон за собствеността
- чл. 93 · Закон за собствеността
РЕШЕНИЕ
№5 гр. Пловдив, 29.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Вера Ив. И.а
Членове:
Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев при участието на секретаря Мила Д. Тошева като разгледа докладваното от Тодор Илк. Хаджиев Въззивно гражданско дело № 20245000500562 по описа за 2024 година
Образувано е по въззивна жалба на Д. С. В. и С. И. И. против Решение № 148/ 22.05.2024 г. по гр. д. № 1566/2021 г. на ОС С.З. в частта, в която е отхвърлен предявения против С. С. В. в качеството й на ЕТ с фирма Д. В. – С.
И.а“ иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС над сумата от 9 461. 32 лв. до 15 324. 68 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на процесния имот за времето от 13.03.2020 г. до 14.06.2020 г., както в частта, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД над сумата от 1328. 34 лв. до 2133. 41 лв. за същия период.
Жалбоподателите оспорват извода на съда, че за времето от 13.03.2020 г. до 14.06.2020 г., когато съсобствения им имот е бил затворен поради наложените законови ограничения, нямат право на обезщетение за лишаването им от ползване на имота, като поддържат, че е достатъчно упражняването на фактическа власт върху имота, за да е налице лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Предвид изложеното искат да се отмени решението в обжалваната част, като се постанови ново, с което предявените искове се уважат за посочения период.
Въззиваемата С. С. В. чрез пълномощника си оспорва въззивната жалба 1 и иска да се потвърди обжалваното решение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност във връзка с доводите на страните, констатира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и против акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което е допустима.
Д. С. В. и С. И. И. са предявили против С. С. В. в качеството й на ЕТ с фирма „Д. В. – С. И.а“ обективно съединени искове по чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 35 000 лв., представляваща част от общата дължима сума в размер на 114 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения им имот за периода 01.01.2020 г. до 31.07.2021 г., както и по чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5843. 06 лв. – мораторна лихва върху главницата от 35 000 лв. за периода от 01.01.2020 г. до датата на подаване на исковата молба – 26.08.2021 г.
Предявения иск се основава на обстоятелството, че страните са съсобственици на недвижим имот, представляващ сграда - игрален клуб за хазартни игри с кадастрален идентификатор ....., находяща се в гр. С.З., с площ от 184 кв. м., от който ищците притежават 1/ 2 ид. ч. при условията на СИО, а останалата 1/ 2 ч. е собственост на ответницата в качеството й на едноличен търговец. Сочат, че ответницата изцяло ползва недвижимия имот като зала за хазартни игри, за което им дължи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС ведно с лихва за забава.
С обжалваното решение окръжния съд е уважил предявения иск по чл.
31, ал. 1 ЗС за сумата от 9 461. 32 лв. до 15 324. 68 лв., представляваща обезщетение за лишаването на ищците от ползване на процесния имот за времето от 01.01.2020 г. до 31.07.2020 г. с изключение на периода 13.03.2020 г.
– 14.06.2020 г., както предявения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1328. 34 лв. с изключение на същия период. Решението в частта, в която предявените искове са уважени, не е обжалвано и е влязло сила, поради което по отношение на предпоставките за уважаване на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС е формирана сила на пресъдено нещо.
Спорът по настоящето дело, очертан от съдържащите се във въззивната жалба оплаквания, е относно въпроса за дължимостта на обезщетението за 2 времето от 13.03.2020 г. до 14.06.2020 г., през което съгласно Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците му и наложената въз основа на него забрана от министъра на здравеопазването за посещение на игрални зали и казина ответницата е била лишена от възможността да ползва имота по предназначение.
Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС урежда задължението на ползващия съсобственик да изплати обезщетение на неползващите съсобственици за времето, през което са лишени от ползването на съсобствения им имот.
Цитираното правило се основава на забраната за неоснователно обогатяване, което означава, че за възникване правото на обезщетение е необходимо да е налице причинна връзка между обогатяването на едната страна и обедняването на другата. Основание за възникване на правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е ползването (служенето) на общата вещ от един или от част от съсобствениците. Ползването по смисъла на посочения законов текст представлява извличане полезните свойства на вещта според нейното нормално предназначение, като в съдържанието му не се включва получаването на доходи, които по силата на чл. 93 ЗС принадлежат на всички съсобственици и без да е необходимо отправяне на покана. Упражняването на еднолична фактическа власт може да обоснове отговорността по чл. 31, ал. 2 ЗС само ако ползването на общата вещ е обективно възможно, защото само в този случай ползващият я собственик може да се обогати от нея и да лиши другите съсобственици от нейните ползи, като е без значение дали реално я е ползвал съобразно нейното предназначение или само е имал фактическата власт върху нея. Упражняването на фактическа власт върху съсобствена вещ, която обективно не може да се използва по предназначение, не лишава другите съсобственици от възможността да си служат с нея, тъй като те практически не могат да се ползват от нея. В този случай не е налице нито обогатяване на ползващия имота съсобственик, нито обедняване на неползващия съсобственик.
В настоящия случай съсобственият на страните имот представлява игрална зала за хазартни игри, по отношения на която за периода от 13.03.2020 г. до 14.06.2020 г. е съществувала законова забрана за ползването й, от което следва, че за посочения период ответницата не е могла да си служи с общата 3 вещ, с каквато възможност не са разполагали и ищците, което изключва отговорността й по чл. 31, ал. 2 ЗС. Приетото в ТР № 7 от 2.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ съобразно правата им, не може да обоснове извод в противната насока, тъй като то има предвид случаите, при които ползването на вещта е обективно възможно, за разлика от настоящата хипотеза, при която е налице нормативна забрана за това. По изложените съображения, като е отхвърлил предявения иск по чл. 31, ал. 2 ЗС за процесния период, окръжният съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди.
По разноските:
Предвид неоснователността на въззивната жалба жалбоподателите Д. С.
В. и С. И. И. следва да заплатят на въззиваемата С. С. В. направените във въззивната инстанция разноски, като в тази връзка следва да се разгледа направеното възражение за прекомерност на уговореното и изплатено от въззиваемата адвокатско възнаграждение от 2500 лв. Съдът намира същото за основателно, тъй като с оглед обжалваемия интерес от 6 668. 43 лв. и обхвата на въззивната проверка, касаеща предпоставките за ангажиране на отговорността на ответницата за времето, през което е съществувала нормативна забрана да ползва по предназначение съсобствения им имот за времето от 13.03.2020 г. до 14.06.2020 г., уговореното адвокатско възнаграждение от 2500 лв. не е съобразено с правната и фактическата сложност на спора във въззивното производство, поради което следва да се намали на 1000 лв.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 148/ 22.05.2024 г. по гр. д. № 1566/2021 г. на ОС С.З. в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. С. В. и С. И. И. всеки един от тях да заплати на С. С. В. в качеството й на ЕТ с фирма „Д. В. – С. И.а“ разноски за въззивното 4 производство в размер на 500 лв.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1. _______________________
2. _______________________
5