Решение № 5635 от 20.06.2024, Административен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 5635

Пловдив, 20.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Пловдив - XVII Състав, в съдебно заседание на тридесети май две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия:

ТАТЯНА ПЕТРОВА

При секретар БЛАГОВЕСТА КАРАКАШЕВА и с участието на прокурора ДАНИЕЛА МИНКОВА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдия ТАТЯНА ПЕТРОВА административно дело № 20247180700062 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

І. За характера на производството, исковете и становищата на страните:

1. Производството по делото е по реда на Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.

2. Образувано е по искова молба, предявена от И. К. Л., с [ЕГН], изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора - Пловдив, чрез пълномощника си адвокат Н. Д., срещу Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”.

Ищецът иска ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение в размер на 15 000 лв., за периодите: от 29.01.2011 г. до 13.09.2013 г.; от 10.02.2014 г. до 05.06.2017 г.; от 07.05.2023 г. до 07.12.2023 г. и от 02.01.2024 г. до 11.01.2024 г. - датата на предявяване на исковата молба за престоя му в Затвора Пловдив, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство за малоценност, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (в Затвора Пловдив), изразяващи се в следното: липса на достатъчно жилищна площ (нетната площ не е надвишавала 3 кв. м.) в килиите, в които е бил настанен; без санитарен възел на определените и задължителни места; лоша хигиена в килиите, в които е бил настанен - наличие на дървеници, хлебарки и гризачи /мишки и плъхове/; липса на адекватно лечение; липса на баня и тоалетна на коридора в Затвора Пловдив; към момента (датата на подаване на исковата молба – 11.01.2024 г.) в Затвора Пловдив няма пералня, поради което перели дрехите си на ръка и простирали в килиите, в резултат на което имало мухъл и плесен. Претендират се разноски и присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в полза на материално затруднено лице по чл. 38 от Закона за адвокатурата.

3. Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”, чрез процесуалния си представител, оспорва така предявената искова молба и счита същата за неоснователна и недоказана, поради което моли да бъде отхвърлена. Направено е и възражение за изтекла петгодишна погасителна давност. Претендира присъждане на съответното юрисконсултско възнаграждение.

4. Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за частична основателност на исковата претенция, като счита, че размерът на претендираното обезщетение е завишен, поради което следва драстично да бъде намален.

ІІ. За давността:

5. На първо място, с оглед възражението направено от страна на ответника за изтекла погасителна давност, следва да бъде съобразено следното:

5.1. Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража не съдържа никакви указания, относно прилагането на института на погасителната давност. Глава единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, към която препраща чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС и Законът за отговорността на държавата и общините за вреди, към който пък препраща чл. 203, ал. 2 от АПК, също не съдържат никакви правила или указания, относно приложението на погасителната давност.

Това ще рече, че в случая са приложими общите правила за погасителната давност, установени в Закона за задълженията и договорите.

5.2. Според чл. 110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Аналогично впрочем, е и правилото на чл. 105, § 1 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012, съобразно което, без да се засягат разпоредбите на специалните актове и прилагането на Решение 2014/335/ЕС, Евратом, за вземанията на Съюза към трети лица и вземанията на трети лица към Съюза се прилага петгодишен давностен срок.

Съобразно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а според чл. 114, ал. 3 от ЗЗД, за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. Казано с други думи, претенцията за обезщетение при непозволено увреждане се погасява с общата пет годишна давност, която започва да тече от деня на увреждането, а когато дееца не е открит, от момента на неговото откриване.

В тази насока, според чл. 105, § 2, ал. 2 от Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 г., давностният срок за вземанията на трети лица към Съюза започва да тече от датата, на която плащането на вземането на третото лице стане дължимо съгласно съответното правно задължение.

Според чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, с изтичане на три годишна давност се погасяват вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания. Тоест, претенцията за присъждане на обезщетение за забавено изплащане на обезвредата при непозволено увреждане се погасява с кратката, три годишна давност.

5.3. В случая е необходимо да се отбележи и, че в т. 4 от мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС по тълкувателно гр. д. № 3/2004 г., ОСГК е дадено следното указание: „…В първия случай вземането за обезщетение за вреди става изискуемо от момента на влизане в сила на решението, с което се отменя незаконния административен акт. В случай, че вредите произтичат от нищожен акт - от момента на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване. От така определените моменти на изискуемост, започва да тече погасителната давност и се дължи мораторна лихва….“. Липсата на каквито и да е съображения, изложени в тълкувателното решение, относно цитираните указания, не позволява пряко от текста на съдебния акт да се разбере, защо ОСГК на ВКС е счело, че при незаконни фактически действия на администрацията, този момент е тяхното преустановяване.

5.4. Доколкото въпросът с началния момент, от който започва да тече погасителния давностен срок е свързан с твърдяно от ищеца фактическо бездействие на администрацията на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да му осигури нормативно установения минимум от битови условия в обитаваните от него помещения и необходимата му медицинска грижа, като последица от това е поставянето му в унизително положение, по смисъла на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, уместно би било да се съобрази, какво разбиране влага Европейският съд по правата на човека относно погасителната давност.

В т. 92 и т. 93 на Решение от 10.05.2001 г., постановено по дело „Z and Others v. the United Kingdom“, жалба № 29392/95, Съдът е отбелязал следното: „… На чл. 6, т. 1 “може … да се позове всеки, който смята, че дадено вмешателство при упражняването на негово (гражданско) право е незаконно и се оплаква, че не е имал възможността да предяви тази си претенция пред съд, отговарящ на изискванията на текста ….. Това право обаче не е абсолютно. То може да подлежи на легитимни ограничения, напр. установени със закон давностни срокове, обезпечения за гарантиране на съдебните разноски; правила относно непълнолетните и душевно болните (виж решенията по делата Стъбингс и др. срещу Обединеното кралство 13 от 22.10.1996 г., Reports 1996-IV, стр.1502-3, §§ 51-52; Т. М. срещу Обединеното кралство14 от 13.07.1995 г., A.316-B, стр. 80-81, §§ 62-67; Голдър, цитирано по-горе, стр.19, § 39). Когато достъпът на лицето до съд е ограничен по силата на закона или фактически, Съдът ще изследва дали наложеното ограничение накърнява същността на правото и по-специално дали преследва законна цел и дали е имало разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (решението по делото Ашингдейн срещу Обединеното кралство 15 от 28.05.1985 г., A.93, стр. 24-25, § 57). Ако ограничението съответства на тези принципи, няма нарушение на чл. 6…..“.

5.5. Все в този смисъл, в т. 47 и т. 48 на Решение от 12.07.2018 г., по делото Kamenova v. Bulgaria, жалба № 62784/09, Европейският съд по правата на човека „…приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)). 48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).

5.6. Няма причина, цитираните разбирания на Европейският съд по правата на човека да не бъдат споделени и съобразени. В този контекст и с оглед указанието, дадено в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2004 г. на ВКС, следва да се съобрази, че според поддържаните от ищеца твърдения, неимуществените вреди, чието обезщетяване той претендира, са пряка и непосредствена последица от поставянето му в помещения с лоши битови условия, пренаселени, нехигиенични и липсата на медицинско обслужване. Сиреч, неимуществените вреди, изразяващи се в болки, страдания, обида, огорчение, възмущение, внушаване на чувство на малоценност, са търпени от ищеца във всеки един момент от поставянето му най-общо в неблагоприятна жизнена среда по причина проявеното от отговорните длъжностни лица на ответника незаконно бездействие.

Очевидно, в случая е налице обективен и лесно доказуем факт, който сочи момента, в който са били проявени, както деликтното поведение на администрацията, така и причинените като последица от него вреди. Това е моментът, в който е сложено началото на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода за всеки един от процесните периоди.

Както се посочи, ищецът е заявил претенция за обезвреда за претърпени вреди в периодите: 29.01.2011 г. – 13.09.2013 г.; 10.02.2014 г. – 05.06.2017 г.; 07.05.2023 г. – 07.12.2023 г.; 02.01.2024 г. – 11.01.2024 г. Тоест, според заявената искова претенция, във всеки един момент от посочените периоди, администрацията на ГД „Изпълнение на наказанията“ е бездействала и не е изпълнявала задължението си за осъществяване на фактически действия произтичащи пряко от нормативен акт, да осигури изискваната от закона и правилника за прилагането му жизнена среда на изтърпяващия наказанието си ищец, и във всеки един момент от процесните периоди, той е търпял описаните в исковата молба неимуществени вреди (в подобен смисъл например Решение № 12306 от 16.09.2019 г. по адм. д. № 1569 по описа на ВАС за 2018 г.).

5.7. При това положение, очевидно няма нито формална, нито правна логика да се приеме, че началото на погасителния давностен срок, следва да се отнесе към момента на преустановяване на бездействието на администрацията по вмененото ѝ от закона задължение да действа. Това разбиране би било в пряко противоречие с функциите и целта на нормативното уреждане на института на погасителната давност, включително и така както те са описани в решенията на ЕСПЧ. Разбирането, че погасителният давностен срок започва да тече едва след прекратяване на действието или бездействието, несъмнено би наложило в подобна хипотеза, ответникът да бъде поставен в условията да се защитава, като търси доказателства за факти, които са проявени преди няколко десетилетия и евентуално да понесе тежестта да заплати обезщетение за вреди за период от няколко десетилетия, включително със съответните лихви за просрочие. Това е в явно противоречие с регулативната и защитната функции на правото. В този смисъл, би могло да се посочи, разбирането изложено в Заключение на Генералния адвокат, представено на 19 юни 2014 г. по Дело C‑447/13 P, Riccardo Nencini срещу Европейски парламент, според което: